Провинцията или живот на кредит

Скоро слушах в един сутрешен блок по радиото водещата да казва, че хората пазарували, за да се чувстват значими. Изказването беше по повод актуалната напоследък тема за световната финасова криза и вече широко разпространената тенденция в България да се живее на кредит.
Истината е, че хората бягат от малките градове и отиват в София с надеждата да намерят там тяхната „американска мечта”. София е голяма, а магазините безкрайно много. Няма как да не се изкушиш да не си купиш нещо, което надскача доста стандарта на живот, който реално можеш да си позволиш.
Обяснение и причина намирам в две неща, като първото е следствие от второто.
В малкия град искаш или не искаш трябва да живееш с/при родителите ти. В по-лошия вариант с родителите на твоето момче/момиче. В още по-лошия вариант и заедно с неговите/нейните баба и дядо. Не може да се каже, че си се спасил дори и когато успееш да свиеш гнездо в непосредствена близост – примерно друг квартал. Изключенията са много редки. За мен е немислимо две поколения (деца и родители) да живеят заедно повече от 16 години на едно място, а за три да не говорим.
Затова младежите бягат възможно по-надалеч и с обратен билет до вкъщи само за Коледа и Великден. Това обаче не им пречи да страдат от болезнен провинциален патриотизъм.
Поради това т.нар. малък град страда от тотален дефицит на кадри, а от там и на фирми, които да предлагат работа. Всеки казва колко му е хубаво „на село”, но не би се върнал там, за да бачка за 250 лева и да живее при майка му. Всички се изместват в София, където кварталите вече са се изродили като градове в града. Горе долу и времето за пристигане от точка до точка е сравнимо с междуградско пътуване.
В едно предаване на Милен Цветков се обади една много възмутена от „провинциалистите” „софиянка”. Как може да си хвърлят торбите с боклук през прозореца? Защо не вземат да се върнат там, от където са дошли? Факт е, че много „софиянци” се дразнят дори, че някой друг може да им диша въздуха. Мислят си, че някой им отнема това, което по право им принадежи без всъщност да са съвсем наясно какво е то.
От време на време срещам приятели и познати и когато им казам, че живея в Панагюрище ме гледат съчувствено. Не, благодаря, нямам нужда от съжаление. Няма и причина за това. Трудно някой ще извади аргумент, който не мога да оспоря в моя полза. Но не за това ми е думата...
Кредитите са си кредити и е психологически предопределено и естествено да се налагат като начин на живот. Човек не е безсмъртен и според разбиранията на грешната му душа е „незаконно” да работи като луд 50 години, за да може да прекара последните 10 години от живота си в охолство, смучейки виагра докато се почесва по магнитните наколенки. Стигаме до идеята за получаване на всичко сега и веднага, пък да става каквото ще.
Пазаруването не кара хората да се чувстват значими. Значим те кара да се чувстваш нещо, което си направил/създал, а не предмет, който си си купил. Значим не е еднозначно на по-добър и повече от другите. Значим е същото като да си специален. А ти си такъв. Искаш или не.