сряда, 26 септември 2007 г.

Седем

Късна Любов
Михаил и Христина Белчеви

В едно шумно и южно пристанище,
моя късна любов ще те чакам,
седем кораба бели ще срещна,
седем кръгли луни ще изпратя.

Кипарисите - черни вдовици
седем песни по нас ще изплачат,
седем вятъра в седем посоки
ще разпратя за тебе да питат.

Седем млади жениха ще върна,
седем сватби да вдигнат без мене
и ще чакам, любов, ще те чакам -
ти под черни платна ще пристигнеш.

В седем димни таверни ще пием
чаша евтино вино със всеки,
седем нощи, любов, ще танцуваме,
ще танцуваме там, на пазара.

А под осмата кръгла луна
седем вятъра с флейти ще свирят,
оплаквачките с весели песни
седем дни само нас ще прославят.

И зад седем морета се водиш,
седем рани те водят при мене,
че от всичките земни пристанища,
само в моето има спасение.

сряда, 19 септември 2007 г.

Чашите са подредени...

А бутилките са празни,
както след безброй оргазми.

Снощи се напих много с НОВАТА фанта-краставица (бел. а. ! мента, спрайт, лимон, лед + водка).
С голямо недоверие приемах думите на Ирина, че:
а) като спреш да пушиш можеш да пиеш повече и
б) много е яко на другия ден след като си се напил и не си пушил вечерта.
Всички скептични настроения са безследно изчезнали. Така е. Точка.

За архива трябва да спомена само, че повече от 10 дни не съм пушила. :)
Чувствам се отлично - жива и пълна с енергия... :Р

и Още Нещо:
Не обичам сбогуванията.

понеделник, 17 септември 2007 г.

Head Cut :)

Мария ме заведе на фризьор миналата седмица. Да, заведе е точната дума. Втори път не мога да го намеря. Спомям си само, че е някъде близо до музея. По инструкции (насам, натам и надолу) успях да се прибера после до вкъщи.
Опционалните салони бяха категорично отхвърлени от Мария: "При леля Николинка ли?!... Не-е-ее!". Идеята е, че докато те раздели с 2 сантиметра от коса ти ще изкопчи от теб възможно най-много информация, която ще бъде разпространена из града със скорост над свръхзвуковата бариера.
Момчето, което ме подстригва се казваше Милен и е на ~21 години. Един от малкото хора в Панагюрище, които съм чула да започват изречение със "Сега чета една книга...". Много ведър!:)
За онагледяване на резултатите прилагам снимков материал...

/Me & Виктория/

петък, 14 септември 2007 г.

14 Септември

На дядо ми Димитър

Обичам те!
Много, много ми липсваш...

Ваня

сряда, 12 септември 2007 г.

Вавилон

На един много приятен купон миналата седмица, някъде между 2 коктейла от новата фанта-краставица, този филм ми беше "препоръчан". Мненията за него бяха крайно противоречиви, което в повечето случаи е сигурен признак, че ще ми хареса.
Според анти-рекламата: много скучен филм, оригиналността се изразява в това, че никой досега не се е сетил да направи толкова тъп филм
Според рекламата: житейски филм, оригинален, различно кино от друга категория
Според IMDB : общо номинации + награди = 99
Според видеотеката в гр.Панагюрище : 2 лева

Днес нечовешки ми се спи и се поливам с горчиво кафе от сутринта. Причината - гледах "Вавилон" до късно снощи. В интерес на истината очаквах, че ще заспя бързо или поне се надявах на това, съзнавайки последствията на другия ден.:) Уви, не...
*
Брат Пит е моя слабост от години насам(Fight Club RulzZz!). Затова не искам да призная, че тук играта му не е особено забележителна. Склонна съм да твърдя дори, че просто нямаше какво чак толкова да играе. За неговата драма с Кейт Бланшет повече има между кадрите отколкото в самите кадри. Това е готино, но за книга примерно. За филм с такива актьори и претенции е много "по- по- най- " да се насладиш на майсторска игра, а не на догатки и загатки. В добавка, Брат Пит не прилича на нищо или по-скоро навява спомен за меланхолчния доктор Рос от "Спешно Отделенение" /Джордж Клуни/.
Какво ми направи впечатление в тяхната история?
Как една двама човека, които са достигнали сравнително висока степен на интимност в отношенията ви, са загубили способноста си да общуват помежду си. Последното може да се тълкува и като "няма какво да си кажат повече", но двамата не изглеждаха "изчерпани" по този начин. Въпрос: би ли се изпикал, изсрал, пръднал (друго в тоя асортимент на мисли не се сещам:) в присъствието на любовта на твоя живот (с голямо главно ЛЪ:)? Нямаме облекчаващи и смекчаващи обстоятелства, т.е. липсва цялата воняща мароканска мизерия, раздираща болка от куршум в лявото рамо и загуба на ~ 2 литра кръв. Само ти, голямото ЛЪ и голямото лайно. Е?
*
Историята "Мексиканска сватба" - нищо кой знае какво забележително. ОБАЧЕ това с кокошката беше просто брутално гадно. Върна ме много, много назад в детските ми години. Бях на село, за първи път видях как дядо ми заколи животно. Беличко, хубаво, невинно, красиво, нежно. Спомням си, че дори настоявах да гледам, питах го къде отива и какво ще прави. Тотално не разбирах и не осъзнавах какво се случва пред очите ми...
*
Японската диско мацка беше ведра. Сюжет, актьорска игра, драма... Всичко си имаше.
Загубата на близък човек от семейството при мен се изяви също в дръзки постъпки и промени, макар и не от толкова сексуален характер. Има много отричане в това, отказ от приемане на действителността. Челен сблъсък. Знаеш, че няма да живееш вечно. След като загубиш всичко си способен да правиш всичко. (Казах ли за "Боен клуб"?:)
*
Мароканчетата ми харесаха много. Заради детската игра - да разпериш ръце и да се отпуснеш на силния вятър, да премълчиш от страх да не те накажат, да изпееш всичко като положението се смарангяса, за да не обереш само ти шамарите. По-голямото братче беше пич. Вроденото чувство за справедливост ме разби, позицията му, всичко...
*
Хареса ли ми филмът? - Да.
Ще посъветвам ли някой приятел да го гледа? - Не мога да кажа. Нека сам реши.
*

понеделник, 10 септември 2007 г.


УТРЕ

Днес се събудих до теб
И денят ми беше странно усмихнат и лек
Пожелах си на ум и утре да съм тук

Светът ми се мени,
Всеки миг е разпад, всяко вдишване – живот,
Всеки страх – път назад и импулс и утре да съм тук

Днес се събудих до теб
И се сетих колко чаках за този момент
Но ще има ли друг и утре да съм тук?

Светът ми се мени всеки миг, всеки час
Често гледам отстрани, нямам сили,
Крещя, но без звук... и утре да съм тук

Чуй ме: с теб сме скрили толкова любов
И за кого я крием? За кога я пазим?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път, всичко е простимо!

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще гледа към звездите и пак ще се руши стени
Но без АЗ и ТИ, този свят няма смисъл въобще да се върти

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще търси стари истини и нови идоли
На всичко на пук
Обещавам на теб и утре да съм тук

Болката е сила (Днес се събудих до теб)
Всеки ден неволно уча това (И денят ми беше странно усмихнат и лек)
(Пожелах си на ум)
Но бях тук, и съм тук, и съм тук (и утре да съм тук)
И утре ще съм тук (и утре да съм тук)

Чуй ме! (Слушам те, слънчице)
С теб сме скрили толкова любов (Защо ли?)
И за кого я крием, за кога я пазим?!?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път – всичко е простимо

Светът ще се върти...

вторник, 4 септември 2007 г.

Не пуша вече!

Така се казва книгата, която ми даде една приятелка вчера. Купих си кутия цигари преди малко и смятам да започвам да я чета. Кой знае, може и да ми е последната ако се доверя на обещанията на корицата. Явно не е толкова убедителна книга, защото мацката ги спряла само за 10 дни след нея. Освен това авторът е починал в края на миналата година от рак на белите дробове. От една страна е наистина невероятно как се отказват цигарите след 30 години пушене по 5 кутии на ден. Човекът напуснал работата си като счетоводител и посветил живота си на идеална цел - да помага на други пристрастени ентусиасти и потенциални пушачи. Подобно нещо съм виждала в груповото отказване на цигари, т.е. няколко приятелки решават в този ден и час да сложат точката. Започва едно дебнене и ново летоброене (напр. 4 дни, 6 часа, 47 минути и 25 секунди откакто не пуша), докато една от тях предаде фронта. Скоро след това и другите капитулират. Обяснявам си го с човешката нужда от солидарност сиреч - и някой друг да се гърчи с теб, за да се чувстваш по-малко гадно. После ти едно такова прее*ано, че си спазил дадената дума, а другите не. Чувстваш се предаден и излъган. Ако пък ти си първият "нарушител" в отказването заемаш една гузно-очаквателна поза и придобиваш поглед изпълнен с надежда, че и другите няма да имат достатъчно воля да спрат. Изпитваш облекчение, когато ги видиш пак с цигара. Звучи доста кофти, обаче това са факти и личен опит.
Целенасочено се рових из най-стария ми запазен дневник, започнат в далечната 94-та. Според архивите съм запалила първата си цигара на 19.02.1997г. Написала съм с огромни главни печатни букви, че не ми харесва и тържествено съм се заклела да не го правя никога повече. Десет години и няколко месеца по-късно съм с книга, която се предполага, че ще ми "помогне" да спра да пуша.
Реално започнах на 17, на един десетдневен летен лагер в Бяла. Разни "опити" в гимназията не се броят - твърде случайни и с непостоянен характер. Някъде в дванадесети клас баба ми ме видяла с цигарка в някое кафе и докладвала на майка ми, която направо ме застреля с въпроси. Отрекох всичко.:) После си дадох сметка, че няма смисъл да я лъжа и да се крия. Един ден след разходка по магазините, седнахме в едно заведение в центъра. Спомням си го като днес, кристално ясно. Поръчахме на сервитьорката, майка ми бръкна в чантата си, извади кутия и я сложи на масата. Аз направих същото. Няколко мига седя без да казва нищо докато осмисли ситуацията. Попита ме откога. Казвам отскоро. Което е приблизително вярно. После разговорът се концентрира в прогнозиране на реакцията на баща ми. За известно време положението вкъщи беше ала Бареков: "Имаме новина!", но суматохата отмина. Баща ми и тогава и днес продължава да ми повтаря да ги отказвам, спирам и т.н. Единственият период, когато не е казал нито дума, беше когато кандидатствах. Една седмица бяхме заедно в София докато минат всички изпити по университетите. Тогава дневната ми диета съдържаше 1 сладолед, 4 кафета, много сокове и 1 кутия цигари. Когато се върнах в Смолян бях 4 килограма по-слаба.
В първи курс, вече студентка, докарвах между 1 и 3 кутии на ден синьо "Виктори". Един познат ме светна за ментовите цигари или по-точно ми помогна да ги преоткрия и видя в нова светлина. Идеални са, когато си настинал. Тогава димът е особено неприятен и дразнещ за гърлото. Докато тряе настинката не искаш и да видиш цигари. Обаче с ментовите не е така... Особено добри са в съчетание с чай.
Общо взето, бях започнала да кашлям като туберкулозна бабичка, да карам с дни само на кафе и цигари, всички дрехи станаха големи, защото кантара показваше 46кг., разпределени в 171 сантиметра. По време на сесиите и когато трябваше да пиша курсов проект заковавах 3-те кутии, а по някога не ми и стигаха. Най-сладко беше пред комп-а с кафе и бутилка кола. Натискаш фасове, а сутринта работата е готова за принтиране и предаване. Повечето неща се правеха в последния възможен момент.:)
По някое време намалих темпото и минах на по-лека отрова, а дори имаше и периоди от по 7 месеца на напълно спиране.
Размисляйки сега за причините за отказване и започване, мога да кажа, че ми се струват много "неориентирани" и нелогични. Пример - паля пак, защото уредът за депресия (още известен като кантар) преметна стрелката 1кг. нагоре. Тогава ме бяха застигнали комплекси, избили и проявяващи се най-вече като сурова критичност към външния ми вид.
Днес бих го определила като детски щуротии, но в онези дни това беше ужасно траурен и трагичен миг.
Сещам се за още 2 неща, които мисля, че си струва да бъдат добавени за обширност на темата. Първото е за единствения човек, когото познавам, който изпитва истинско удоволствие от пушенето. Самото пушене. Представете си кутията с 20 цигари. От тях 3-4 са наистина "сладки" - с кафето, след ядене, след секс, някои казват и тази в кенефа по време на голяма нужда. /За последното не мога да кажа. При мен нещата не се "заседяват" толкова дълго, че да се сетя за пушене. Евентуално за идеята и с експериментална цел мога да пробвам тия дни. :) /Всички останали 16 цигари са навик, нервни дръпвания от фаса и т.н. На този човек обаче всичките 20 са му "сладки" колкото онези 4. Факт - спря ги преди повече от година. Скоро ще стане на 25, а никотиновото начало беше поставено през ранните години в гимназията. Сядайки на кафе и запалвайки цигара, поглеждах и питах "Ти още ли не пушиш?!". Беше ми много трудно да свикна с мисълта и идеята, че вече не пуши.
Второто е свързано със социалното общуване и характера на ежедневието на пушача. Веднага давам един текущ пресен пример. Там където работя в момента е забранено да се пуши. Фирмата е разположена в няколко сгради с хубави градинки и пейки между тях, оградени с шарена ограда. За да си запалиш трябва да излезеш през портала и да се подредиш на "коневръза" отпред. Казват му технологична почивка. Освен обедна, шефовете са ни посветили и 2 допълнителни - една сутрешна и една следобедна почивка. Накратко - колективен спорт. Рядкост е да накараш 100 човека да правят едно и също нещо по едно и също време. Интересното е, че там разговаряйки помежду си се решават проблеми и задачи за минути, а си се блъскал съвсем безрезултатно часове преди това.
На по цигарка се обменя и доста информация - било то лична или професионална. Споделянето се получава някак доста по-естествено, нормално и непритеснено от нищо с цигара в ръка, отколкото ако просто натискате ръце в джобовете и гледате в земята. Всеки го знае или го е чувал "ела навън, да изпуша/им една цигара". Това е неформална покана за разговор и между редовете се чете нещо от рода на - "искам да ти разкажа (оплача от) нещо" или "бил си еди къде си и умирам да ми разкажеш как е там" или "много ми завря тенджарата от тая работа, имам нужда от разпускащи неангажиращи клюки".

За сега толкова. Мисля да се подреждам в леглото с книгата. Вчерашната вечер напомни за добри и щастливи стари времена, но за това евентуално друг път. Не спах много и сега имам да наваксвам.

Докато напиша този пост съм загасила 9 цигари.