събота, 10 септември 2016 г.

ще ставам нацепена батка:)

Продадох кантарчето. Още на другия ден след като пуснах обявата, дойде някакъв Петър да го вземе. Искал да отслабне. Пожелах му успех и прибрах парите. Как да му обясня, че когато искаш да отслабнеш не си купуваш кантар, а карта за фитнес? Примерно.
Моята карта е от вчера - неограничени посещения за един месец + индивидуална програма за тренировките. Мина достатъчно дълго време от секциото, за да не се притеснявам от по-сериозни физически натоварвания... По-тежко за преодоляване е мързелът. А той, в моя случай, може да бъде и безкраен... :)

четвъртък, 8 септември 2016 г.

not a number anymore

Черен бански е най-честият избор на жените с наднормено тегло. Едно 90-95% бяхме с такъв. Всякакви комбинации - цял, половинки... Черно да е. Само дето този цвят не ни "отслабва" автоматично. Просто сме си дебели жени в един траурен плажен тоалет. Жалим душите и сланините си, гледайки хоризонта и заровили крака в пясъка, вместо да се радваме и наслаждаваме на живота.
Всички сме с педикюр, защото само крачето става за снимка. Обикновено ансамбълът във фона включва плискащи се вълни, някоя друга мида или рапанче. А ако пък ти е съвсем криво и потискащо, може и само кафето, нали... На фона на крайбрежен лазур, чадъри, шезлонг...
Успях да издържа на изкушенията и цяла седмица на морето се храних по нов хранителен режим. Никакви пици и палачинки не ме съблазниха достатъчно, за да прекратя мисия "новите ми стари дънки". Това всъщност беше 2рата ми седмица с диета, а настоящата е трета. Отслабвам, спортувам, чувствам се по-здрава и заредена с енергия. Кафе вече пия по навик, а не защото ми е нужно за събуждане...
Пуснах обява за кантарчето в интернет, защото правилата на "играта" е без теглене 30 дни и се надявам да го продам скоро. Вече не ми е необходимо. Той показва някакви цифри, които сами по себе си не носят кой знае каква полезна информация за формата ми или здравословното състояние. Открих, че е чудесно денят ми да започва без някакви числа, от която да зависи цялостното ми настроение и да е отправна точка на самочувствието ми, защото, нали, жените се теглим сутрин, на гладно и след тоалетна.:)
Достатъчно показателно е, че вече влизам в някои стари панталони и се надявам след две седмици да мога да сядам спокойно с тях - без страх, че ще ги сцепя.
Друго важно е краят на junk храненето - емоционално хранене, хранене между другото, доизяждане на порцията на децата "за да не се хвърля"... Изобщо, като се яде, се ЯДЕ! Не се гледа телевизия, таблет, телефон, книга или каквото и да е там друго.
Чувствам прилив на енергия, която преди очаквах да дойде от кафето(?!?), а сега набавям с качествена храна.
Добра новина е, че този режим на хранене повилия положително и на кърменето. Не забелязвам да намалява количеството, даже напротив.
За режима на хранене разбрах от една публикация във фейсбук на be more with less. Зачетох се в книгата, която препоръчваха. Уж да видя за какво става въпрос и ето ме...

понеделник, 1 август 2016 г.

Прасетата не плуват

Онзи ден голямата ми дъщеря излезе на разходка с прасето от снимката. Тя се прибра, а прасето - не...
Няма такава мъка и сълзи. Рев, ама рев ти казвам...
По разкази на очевидци, прасето е потънало, бълбукайки тъжно и без квичене в езерото до залата, където Ева го е запратила със засилка и неясно защо.
Плачът, силен и неутешим, дошъл после, когато разбрала емпирично, че прасетата не плуват. Също така и че не се връщат, когато ги изхвърлиш.
Няколко вечери поред преди да заспи обсъждаме терористичния й акт по нейна инициатива - обяснява ми как го е метнала, как е потънало и как после вече няма прасе... Как после плакала...
Ами така е. Дори и на две години и половина трябва да поемаш отговорност за действията си и да страдаш от последствията им. Някои хора не успяват и на 33 да я свършат тази работа.

Предвид факта, че разнасях прасето със себе си напред и назад повече от 15 години, дори не ми стана мъчно за неговата загуба. Детските сълзи обаче направо ми напукват сърцето понякога. А все си мисля, че повече от това няма накъде.
Може и да е за хубаво, че прасетата не могат да говорят.
И че потъват, изчезвайки безследно.
Не мога да кажа същото за спомените ми.

сряда, 13 юли 2016 г.

reading challenge 2016

"You have read 43 of 70 books in 2016." - така ме посреща профилът ми в Goodreads. Не съм спряла да чета, но някак спрях да пиша за книгите, които (не) са ме развълнували.

Покрай минималистичните ми увлечения напоследък започнах да се разделям с книги от личната ми библиотека и да ги нося в Градската. За момента разкарвам книги, които не са ми допаднали особено и не смятам да чета повторно... Определено е по-добре да намерят нови читатели, които евентуално ще им се зарадват, отколкото да прашасват у дома и да пълнят рафтовете, вместо там да има неща, които наистина ме радват. Или пък нищо. Нищото също е хубаво. И има способността да ме успокоява също както и нещото. :)

Също така, изпратих 10 детски книги на Туве Янсон за възстановяване на изгорялата библиотека в село Мененкьово.

Като последващ етап до края на годината си представям как се разделям с 50% от хартиените си книги. Почти нямам място къде да ги съхранявам. Започнах да се занимавам със сложни логистики по опаковане, пренасяне, разнасяне, подреждане тук и в Смолян. Дадох си сметка за това и намирам за по-добро решение даряването им. Един вид принос към местното четящо общество или по-скоро неговата липса. На кое да е литературно събитие в града, на което съм присъствала, средната възраст е около 55 години... А човек, четящ книга в парка, а не статуси във фейсбук на телефона, е нещо като модерен вариант на бялата лястовица... Много мъка по тоя свят!

Ситуация след ситуация - Тео Чепилов

Купих и реших да прочета заради онази носталгия от 90-те, по списание Егоист... И някъде след 2-рия разказ чувството премина. Следва потапяне в стил Буковски. Поредният... И трябваше да превъзмогна себе си, за да довърша книгата.

Успях да се разсмея на няколко места и затова цъкнах втората звезда в гудриидс, но иначе като цяло е идеално зле.

Книгата заминава като дарение към Градската библиотека.

в търсене...

В търсене съм на нова професия... Може би няма да изненадам никого, ако кажа, че заглеждам педагогически специалности в Пловдивския университет... Имам още година и половина майчинство, след което трябва да се върна на работа. В най-добрия случай ще мога да ползвам 6 месеца неплатен отпуск и каквото там се е събрало като платен.
Мисля си за нова работа, защото искам да увелича времето, което прекарвам със семейството си или пък е от-мен-за-мен.
Не съм спряла да търся варианти и за собствен бизнес, но това пък би ме ангажирало много повече, отколкото работа с работно време от 8 до 16...
Все още не е съвсем бистра концепцията, но усещането, че пропускам момента става все по-силно.

вторник, 21 юни 2016 г.

10-ка

Днес пристигнаха новите ми дънкови панталони. Разписвам за пратката на куриера и отварям пакета. Шок и ужас! "Боже, огромни са!" е първата ми мисъл. "Боже, стават ми!!!" е втората, установявайки, че 10-ка UK на Next ми лепи идеално на дебелото дупе...
Да, съвсем официално е. Ударих дъното, когато днес следобяд ми се обади една колежка по телефона, за да ме попита дали пак не съм бременна. Получила информация от три различни независими източника... Не, не съм... Просто 6 месеца след раждането отново съм килограмите, с които преминах вратата на АГ болница Селена. О, йе!
Не мога да се спра да ям. Хормоните ми разказват играта - физически и психически. Бебето е само и единствено на кърма, което означава, че не си спомням кога за последно съм спала повече от два часа непрекъснат сън. Май преди около година. Не знам.
И ето ме! Огромна и мрънкаща! Крайно време е за крайни мерки. Още на вечеря започнах с ревизия на храната, а утре продължавам с диета и спорт.
Преди известно време си говорих с Ицко в Смолян при една случайна или не чак до там случайна среща. Стана на въпрос, че на човек му отнема между 3 и 6 месеца, за да се адаптира към всяка промяна. После свиква и му е все тая. Обаче към кофти форма & външен вид колкото и време да минава - все тая. Не може да привикне, да се чувства ОК... Имало някакви научни изследвания, статии по въпроса. Е, не знам за тях. Не съм попадала. Обаче за себе си знам. Не мога да се търпя така. Единственият бонус е, че циците са ми бомба. Но на общия фон тлъстина това няма кой знае какво значение.
Борбата ще е трудна и дълга. Чудя се дали да не потърся професионална помощ от треньор...
Стиснете едни палци! Потупайте ме по рамото. Знаете много добре, както и аз, че ще ми се получи. А малко подкрепа в този тегав момент няма да откажа.:)

сряда, 2 март 2016 г.

Yellow!

Изпуснах си телефона. Пред входа на блока съм, прибирам се от двучасова разходка с двете деца. Едно такова хубаво ми е и някак леко. Горда съм, че са оцелели, както и аз... Направо си е специална супер сила и умение като на анимационен герой да можеш да се справиш сам едновременно с двумесечно и двугодишно дете. Та предполагам такива неща се случват. Просто сега е било ред да се случи на мен. Вадя го от джоба на якето, за да видя колко е часът и усещам как се изплъзва от сухите ми пръсти. Полита към ръба на тротоара и се приземява успешно на асфалта. Вдигам го, не му е първи път. Казвам си, че е боец и ще оцелее. Поне 3-4 брутални изпускания има от 1.5 м височина директно на улицата. Протектори, кейсове, защитни стъкла и други глезотии са за аматьори, нали... Кефи ме колко РОЗОВ, тънък и лек е телефонът. А също не искам да има нищо между пръста ми и екрана, освен драскотините, които съм му причинила... Е, да... Ама не!.. Стъклото остана цяло, но матрицата замина... Тачът вече си тачваше сам - набираше си както и когато иска, ако изобщо успеех да го отключа.
Странно. Изненадах се от себе си. Нито се ядосах, нито се вкиснах, нито... Нищо! Беше ми все едно. Вътрешно спокойствие, въпреки тоталната щета...
На другия ден си поръчах по интернет същия телефон, но жълт.:) А няколко дни по-късно и един красив черен кейс, който се надявам, че ще опази машинката, която използвам преди всичко друго най-вече за правене на снимки, а след това за разговори, браузване, четене и т.н.
Сега дадох първия ми iphone 5c на ремонт. Присъдата се върти около 150 лева, но предполагам, че след това ще е като при колите, ремонтирани след катастрофа. Никога не са същите.
Борих се с научнотехническия прогрес като прасе с тиква и някак си успях да прехвърля частично информацията. Много омразно ми е всичко това - тотална загуба на време, нерви... Цъкаш на тъпия комп, а той те псува и ти вика, че няма достатъчно свободно място за еди коя си инсталация...
Мъчно ми стана. Толкова прочетени книги, запазени цитати, бележки... Оставени за после. Онова после, което никога не идва. Защото важният и единствен миг е този СЕГА. Жалко, че трябва да се върна 775 лева назад, за да си го напомня.
С триста зора успях да натисна ирейз ол и всичко в него замина в небитието. Не ме кефи идеята някакви непознати хора да се ровичкат в личното ми пространство. Не че има кой знае какво специално за криене. Просто е гадно. Не искам да споделям с непознати снимки на децата, а също и да преглеждат кореспонденция...Едва ли ще им е забавно да четат смс-и "купи хляб" или "няма минерална вода", "честит рожден ден" и други такива - сигурно и те си ги имат на телефоните в изобилие. Ама това са си моят хляб, вода и ден и съвсем не искам да ги деля с никого.

Та така. Ако ви липсвам или просто искате да кажете здрасти, обадете се или пишете. Сега в тая съща минута. The time is now...

събота, 6 февруари 2016 г.

Ева - 2 години!

Щаслива съм!;)
Обичам те!