петък, 30 ноември 2007 г.

Роцк & Ролл :)

Преди няколко дни минах през Музикалният магазин, за да купя едно CD за подарък. Пиша го с главна буква и пълен член не от някакви граматично-естетически съображения, а защото е специален и уникален в града, т.е. е само ЕДИН. :)
Не намерих каквото търсех, но по детски се радвах на 5-те минути разглеждане на асортимента. Няма много места по света, където да видите Godsmack и Анелия на една обложка разстояние. :) Освен това - 10 комплекта палки за барабани, 3 хармоники и 1 кутиика струни за акустична китара. Шок и шах с пешката!
На излизане забелязах ламинираната обява А4 на вратата: "Жив ли е рокът в Панагюрище?". Отговорът може да разберете срещу 4 лева само тази вечер. Две световно неизвестни local групи ще свирят в ресторанта на Каменград, който е по-подходящ за сватби и венчавки, отколкото да предразполага към рок и жици, но както и да е...

//може би ще следва продължение :)

Hostel (2005)

--> Не препоръчвам на хора, вегитарианци по душа.

Почти е невъзможно този филм да попадне в личния ти топ10, а ако нямаш особено добри спомени от Wrong Turn, House of Wax и The Texas Chainsaw Massacre, със сигурност няма да ти хареса.
Спомням си с умиление как единия от съквартинанЧиЧи реши да се прибере около 2 часа среднощ, докато останалите гледахме подобна гнусотия за див щурак размахващ бясно моторна резачка. В тази спечена атмосфера на кръв и черва повече отколкото има в един обикновен месарски магазин започна да се хлопа отключващо-влизащо на входната врата... Голям страх брахме, а съквартиранта за малко да обере и един голям бой. Смях. :)
Anyway, думата ми е за "Хостел", които имах неблагоразумието да гледам снощи.
Хорър сцените в киното са като камасутра-позите в секса. Всичко е отдавна измислено и практикувано, само героите/партньорите са различни.
С други думи, нищо ново под слънцето, ОБАЧЕ направено доста добре. Под "добре" имам предвид звукове и гледки, запечатващи се трайно в съзнанието. Щеше да бъде с още 1 идея по-близо до "истинско" отколкото до "като на кино", ако бяха добавили и усещането за миризма & гнус. Повечето хора, които не са минали школовката на студентски стол номер 4 или този на МГУ-то, не могат да оценят красотата на два-три небрежно плуващи косъма в супата... Та стандартните човешки реакции са от минималното бърчене на нос до тежки коремни спазми придружени с повръщане. Наш'то момче прекара доста време сред крайници, бълвоч и смрад особено невъзмутимо, но да нека подмина това с аргумента и допускането, че има висок праг на гнусливост, за да се насоча към сюжета на филма.
Три броя жертви , тръгнали на соц секс туризъм + китайки за цвят, които умират по особено жесток начин за час и половина. Богати хора, отегчени от живота и парите си буквално до смърт, си плащат, за да си играят на кръцни-срежи...
Представете си, че имате неограничен ресурс на пари. За краен период време ще сте опитали (почти) всичко, за което сте се сетили. Една бърза аналогия на човешката емоционалност с полупроводниковите елементи и стигаме до идеята във филма. От снощи съм се заиграла с нея и още не мога да я изпъдя да си ходи, а именно - на какво е способен един човек, когато достигне своя праг на насищане?
В целенасочено търсене на отговора няма да си пусна да гледам 2-рата част продължение на филма в близките месеци. За вас не знам. : )

ИЗКУСТВенО

Вчера ходих на откриване на някаква изложба в историческия музей в Панагюрище. Казвам "някаква", защото е извън способностите ми да я определя или класифицирам само с една дума. А може би и не трябва. /Кратка вметка - сещам се за хубавата българска дума "таковата", което може да означава всичко и нищо едновременно. :) /
Изглежда разбиранията ми за изкуството на четката и боята са по всяка вероятност повече морт отколкото натюр. Просто не достига до мен. Гледам абстрактното пикасо нещо пред мен с почти пълно равнодушие и ми е все едно какво иска да каже авторът. Преобладаващата ми вътрешна реакция и мисли е, че в 3-та В група на целодневна детска градина "Весела Пеева" гр. Смолян ще се справят със същия зашеметителен успех при създаването на подобна арт мацаница.
Един поглед през рамо назад във времето и разбирам, че изключително рядко се е случвало картина да ме трогне или въздейства по някакъв начин. Не мога да измисля логична причина защо съм такъв инвалид в изобразителното изкуство и сигурно за това го плюя толкова много по принцип, а не само в конкретния случай. :)
Вчера художникът дръпна кратко разтреперено слово преди да остави гостите да се разхождат между картините и коктейлната маса. Последното предизвика по-голям интерес от всичките темперните шьокавици взети заедно и един вид се почувствах по-малко сама в неразбирането на продукта на едногодишните му творчески усилия.
Кофти ми е. Представям си нещо свръх специално и ценно (за мен) да бъде отминато, а преди това окаляно от посредствени (според мен) хора.
Отново стигам до поредната банална истина, че изкуството е относително, че няма хубаво или лошо. Таблицата е разделена на харесва ми, не ми харесва, любимо, омръзнало и все ми е тая.

неделя, 18 ноември 2007 г.

:)

Кратунката ми още кънти докато части от фолк рефрени за и под одеалото се блъскат в стените й... Много тежко женско парти. Както винаги всичко започна много невинно... Няколко водки по-късно, корави чалги минаваха покрай ушите ми без да предизвикват жълто-лимонено-кисело изражение на лицето ми. Дискотеката тук е beyond description. Мадамите са като от рубриката "21 начина как да съм облечена по-перверзно", а пичовете - "няма начин да стана по-тъп". Нали се сещате, че е трудно за една мадама да забие гадже докато куфее в средата на дансинга с дъгата си черна коса дето я е изправяла на пресата 4 часа? Затова: чалгички, предразполагащи към центрофужно въртене на дупето и асинхронно тръскане на гърдите... Въпреки гореописаната каобойска атмосфера мога да кажа, че се забавлявах доста. За пореден път се убеждавам, че не мястото и обстановката правят едно нещо хубаво или лошо, а хората.

Неделя късен следобед

Животът е радост и тъга...

Вали. Вървя по площада, прибирам се от кафе. Мразя да нося чадър и съм нахлупила ниско шапка с козирка. Опитвам се да заобикалям локвите и до колкото е възможно да не стъпвам на "пльокващи плочки". Това са ония, които изстрелват 30 сантиметрови гейзери и правят крачолите на дънките лепнеща мокра мизерия.
Почти съм до блока. Ниска пълничка жена ме заговаря.
- Извинете, може ли за момент?
- Да?
- Бихте ли дошли за малко...
Приближавам се. Оглеждам я набързо. Дълго черно кожено яке, късопостригана права коса. Ярко и размазано червено червило. В едната ръка държи чадър, а в другата стиска нещо...
- Кажете.
- Бихте ли ми изтеглили пари от банкомата?
Подава ми дебитна карта и някаква смачкана бележка.
Не ги вземам. Чувствам се объркана. Устата ми увисва във въздуха. Мислено започвам да формулирам изречения - как не трябва да казва ПИН кода си на никого, ала бала... Чудейки се кое първо да кажа, тя явно предусети и директно ме застреля с репликите:
- Направи едно добро. Е, на. Неграмотна съм. Трябва да изтегля детските. Само 20 лева са...
Докато се усетя вече съм пред банкомата, вкарала съм картата и набирам кода от бележката. Не казах нищо. Нямаше какво, а жената нареждаше бързо...
- Това са за малката дъщеря. Голямата учи...
Подавам й две по десет, картата, бележките. Пожелавам хубав ден, мушкам отново ръце в джобовете на якето, завъртам се на пета, кръгом към вкъщи...
Жената тръгна да върви успоредно с мен.
Каза ми, че съм много млада, за да се женя още. Да ходя да следвам първо, да уча. Жененето после. Каза също, че съм била направила едно добро дело днес и ще ми се случи нещо добро и на мен. Пожела ми (или по-скоро ми поръча) да си намеря хубав мъж, който да не пие, да не пуши, да не играе комар, да не ходи по жени и само мене да гледа и обича. Размахваше показалец докато говореше как най-важното за бъдещият ми мъж е да е добър християнин и да има страх от Господ.
Благодарих пожеланията и свих в пресечката за вкъщи...

Мина повече от час откакто се прибрах. Още не мога да спра да мисля за тези 2 минути вечност между банкомата и входната врата.

П.П.Тая жена не се срамуваше по никакъв начин, че не може да чете. Каза го като констатация, някакъв факт в стил - така е и аз просто се оправям с положението.
Всичките й думите бяха искрени, нямаше преструвка или поза в поведението й.

П.П.П. С новата ми инфантилна прическа не изглеждам на повече от 19. Може би това даде отправна посока на съветите й към мен... Знам ли?!... Има ли значение?!...

вторник, 13 ноември 2007 г.

Вторник - the update

Same shit, different day.

Нещата са все така идеално зле по един или друг начин.
Опитвам се да задълбоча лекия алкохолен размисъл като си отварям поредната бира...

Чудя се.
Кога точно голямата любов става == на голямото отслабване?
За мен съществува вероятност това да е дадено в условието на задачата, а не да бъде в графа "търси се". А защо не и отговор само по себе си?
Сложно, а?

Малко предговор.
Аз съм романтичен човек, но не точно в баналния смисъл на думата. Първосигнално хората си представят червени рози, шампанско, гнусно рибешко нещо за ядене, свещи и все работи в този дух и ред на мисли.
Пример. Ще се радвам повече на пластмасов годежен пръстен от царевични пръчки "Лъки бой" за момиче, отколкото на м-найсе каратов, който струва 6 хиляди марки и ауди А6. Хаха. Да, ще ти стана дама на бала.... Важно е да е истинско, т.е. от сърце.
Не, не е важен жеста. Важно е с кой пръст го правиш. Капиш?

Сега малко за голямата драма.
Аз съм човек, който има свойството леееекичко да преувеличава и за отрицателно време дребни битовизми могат да бъдат превърнати в кризи от световно значение и мащаб. Въпрос на гледна точка и на интерпретация. :)
Накратко - каза ми, че трябва да отслабна. И не само веднъж. И не кой да е, а Той.
Хич няма да си кривя душата и лицемерно да отричам. Така е. Чувствам се добре и имам апетит. След цигарите съм като в нов живот. Всичко има вкус, мирис... Всяко едно усещане преди е било задушавано и притъпено с никотинов дим. Последствията са няколко килограма където и както не трябва. Пък и някак си е безумно да вярвам, че навлизайки в ретрото към 30+ и на преклонна възраст, ще изглеждам....
Всъщност не. Ако имам желание ще го направя със спорт и разумно хранене. На каквато и да е възраст всеки може да ИЗГЛЕЖДА и да Е. Въпрос. Искам ли?

Заключение на предговора и драмата.
Знам, че не трябва да има връзка между голямата любов и голямото отслабване.
Вярвам, че когато двама души остареят трябва да има за какво да си говорят. Да се уважават. Да има за какво да си спомнят. Външният вид е някакъв бонус. Опаковка. Дали той си опикава чехлите и дали на нея са и увиснали до пъпа няма да има никакво значение... Тия неща са преходни - идват и си отиват. Остава другото, което е вътре и остава нензасегнато от времето... След близо 50 години семеен живот баба ми и дядо ми се държаха за ръка като ходеха на разходка по улицата. Това за мен е като символ за близост отвъд границите, на нещо което мога да разбирам. Мога само да го чувствам.

За накрая.
Едно е АЗ сама да реша, че искам да променя нещо във външността, поведението или да вдигна някакъв "умствен левъл"...
Друго е да го направя, заради някой друг. Тази мотивация ще ви накара да се мразите, резултатите ще имат краткотраен успех и значимост, а на първоизточника на мотивацията ще му/й е се тая. Гарантирано.
... както казва един много ведър авер, на който му е време да се връща от Германия:
- Страдам от тежка форма на много сериозна венерическа болест.

- ?!
- Боли` ме к*ра.

П.П. За да не ви боли и ако все пак наистина държите на Голямата Любов, просто я/му подкрепяйте в това, което прави. Достатъчно е. Няма нужда да му/й обяснявате каква искате или очаквате да бъде. То ще си дойде от самосебе си.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

Голямата Любов = Голямото Отслабване

Тая седмица започва много криво.

Чудя се ще ме обича/харесва ли някой такава, каквато съм без да се опитва да ме променя според разбиранията си...

По-здрави на всички и лек ден.

//updates - soon

неделя, 4 ноември 2007 г.

За следите

В петък ми се обадиха от полицията. Кога ми е удобно да отида, за да си получа телефона...
Добре са се "грижили" за него. Работи отлично, запазен е. В интерес на истината аз съм му причинила повече драскотини и ожулвания, отколкото собствениците му след кражбата.
В телефона имаше някакви щури снимки на мадами, които набързо изтрих. Запазих свалените в него песни - имаше някои особено добри попадения /Everything but the girl - Missing/. Изненадах се, когато открих в папката с картинки една моя специална - аз я бях теглила от Инет. Случайности, късмет, съдба? След толкова месеци...

Всяко докосване до човек, вещ или място оставя следи. Понякога е рана, понякога е хубав спомен, понякога и двете.

LimeLight

Така се казва един пиано бар в Пловдив. Много, много приятно място.

В четвъртък вечер(01.11.07) свири на китара & пя Звезди от "Ахат" + още едно адски талантливо момче, което беше на пианото.
Размазах се. Не, не съм пила алкохол. Напълно спонанно и неочаквано се получи нещо като душевен рестарт на системите.
Всяка струна, всеки акорд звучи някъде вътре в теб и си там и си никъде едновременно. Просто те има. Жив. Истински.

Препоръчвам!

Въпреки че целия петък карах на батерийки след само 2 часа сън и убийствено дълго шофиране в малките часове, ПАК бих го направила.
Често хората се отказват от нещо хубаво, защото прекалено много се тревожат(мислят) за утрешния ден. Тук някъде идват и мъдрите пословици за патките, мисленето и смъртта. Но всеки за себе си...

По-здрав: WhiteSnake - Sailing Ships

събота, 3 ноември 2007 г.

Не пуша вече! - 2

От точно два месеца не съм пушила цигари. Не съм прибягвала и до класическите cheat-ове: лула, пура, наргиле. Тук няма място нито за радост, нито за гордост. Кантарът удари рекордните 56. Тези скръбни вести относно моята пропорционалност влияят доста зле на самочувствието. Въпрос на организираност, последователност и системност (все неща, който са ми крайно неприсъщи) - един добър хранителен режим, малко спорт и ще заживея по-щастливо в собсвената си кожа... А още има моменти, в които силно желая да запаля (например сега), но някак удържам фронта. Всеки бивш пушач носи никотиновата си сянка. Невъзможно е да избягаш или да се отървеш от нея. Достатъчно е дори само да чуеш за миг определена песен и да ти се прииска да запалиш. Асоциация. Настроение. Нужда? Навик? Не знам. Страшно е. Може да звучи много наркоманско, но е така. Трябва да си бил и от двете страни на барикадата, за да разбереш какво имам предвид.
От началото на ноември тази година всеки непушач-служител на фирмата, в която работя ще взема по-висока заплата. Парите в бонус са съизмерими с месечните разходи за цигари на един средно пристрастен пушач. Идеята е, че голям процент от хората са заети в производството, а там факторът време е ключов. За една цигара са необходими сумарно от 10 до 15 мин: 1) преобличане /повечето ходят със сини зимни пижами стил "смърфовете" и цвички, за да не изцапат личните си дрехи/, 2) взимане на кафе от машината /цитат на колега: кафето с цигара е като сексът без презерватив?! /, 3) пушене /преди пушех една цигара за ~ 7 мин. = точно на една песен време - "Пърпъл рейн"/, 4) разходка от работните помещения до външния портал на фирмата. При положение, че над сто човека пушат, не трябва да си положил успешно 4 висши математики, за да прецениш, че фирмата не е много на далавера. А пичовете идват на работа в 8 и си тръгват в 16:30...
Имаше много бурни реакции сред колегите-пушачи. Честно казано съм склонна да ги подкрепя, защото някои основните им аргументи намирам за добри. В технически отдел, където работата е "творческа" времето е много относително. Една задача с краен срок за изпълнение сряда може да се свърши за 20 минути, а може и за 2 часа. Колко е полезното време зависи повече дали ти е ден, а не дали ще видиш сметката на 1 кутия цигари през работно време. От друга страна е важно колко са съвестни хората. Примерно може да седиш 12 часа на работа и КПД-то да ти е отрицателно. Имам и такива колеги, които според мен не извършват никаква полезна дейност и основната им мисия е да пречат на другите.
В крайна сметка всеки ентусиаст трябва да представи нещо като декларация, в която тържествено заявява, че не пуши. За после остава по-трудното: да не престъпи думата си. Интуицията ми подсказва, че няма да има много отказали се сред пушачите. Представям си как оферирам майка ми с примерно 50 лева на месец, ако откаже цигарите. Силно се съмнявам, че ще се съгласи. Тя пуши почти 30 години и няма изгледи да ги спре. Знам, че не й представлява никакъв проблем да не пали повече от една седмица. Също не е проблем след тази седмица да пуши отново по кутия на ден.
Тя прекрасно осъзнава вредата, рисковете, опасността. Още повече – на всяка кутия има по един „некролог” с предупреждения и от личен опит мога да кажа, че той не ме смущаваше особено преди да си извадя поредната цигара от пакета.
Не се чувствам забогатяла от „спестените” пари за цигари. Мотивацията за отказване трудно може да бъде финансова и/или евентуално здравословна. Милиони са хората, за които е напълно приемливо и е ежедневние лошия дъх, пожълтелите зъби, кашлицата...
А ти? Пушиш ли? Осъзнаваш ли колко си зависим? Изпитваш ли страх (да, страх!), че може да останеш без цигари късно вечерта, а после няма да има откъде да си купиш?
Чувствала съм се нервна и неспокойна, когато ми свършваха цигарите, а примерно знам, че следващите няколко часа ми предстои работа пред комп-а вкъщи...
Чисто научно погледнато, не е никак трудно да се преодолее физическото никотиново пристрастяване. Сравнително бързо организмът се изчиства и спира „гладът” за цигари.
Отделна тема е обаче колко и дали е гладно другото чудовище, което се намира в главата ти.