сряда, 30 януари 2013 г.

Нескопоското - Сергей Лукяненко

Има я само в Читанката. А единицата, която стои подозрително до заглавието, подсказва, че по всяка вероятност ще има и следваща част. Казано с други думи, пак се прецаках! Завъртях си същия номер като с "Чернова"... Ако пак трябва да чакам 2 години до излизането на продължението... Мъка!
Хитрите не като лисица, а като цяло стадо лисици, Копо и Алвин са си взели книгите и седят кротко на пауза, докато съберат всичко, за да започне голямото четене. Гадове!:) Изяждам се от яд, че не съм се сетила преди тях!:Р
Невървежът с поредиците за кратко беше доукрасен от тегнещата над мен зловеща технологична карма. Бях на почти 70% от книгата, когато положението от зле премина в идеално зле - киндълът ми отказа да запали. Ни звук, ни стон. Лампичката на power-а не пожела да светне нито оранжево, нито зелено, нито никак! Пробвах да зареждам от USB-то на лаптопа, пробвах и директно от зарядното в контакта. Седи си на screensaver-картинка и изобщо не се впечатлява от цветисти псувни или пък мили думи.
В този драматично-трагичен момент използвах жокер "Помощ от приятел", а междувременно в главата ми изплува един цитат от Fight club - the things you own end up owning you...
Не съм съвсем сигурна кое точно помогна. Дали 24 часа нон стоп зареждане... Или задържането на power-а за 15 секунди... Или и двете. В крайна сметка, четецът проработи, а аз дочетох Нескопоското.
Книжката май е за деца, ама май не съвсем. Много приятна, много бързо прелистваш напред...Определено ме разведри и се усетих, че прилагам в ежедневието си един от описаните като основни принципи в магията. За да се сбъдне вълшебството, трябва да го кажеш така, че публиката да повярва в него.:) Трябва да е ефектно и убедително, дори и да е някаква пълна щуротия.:) Пробвах и се изненадах от резултатите. Приятно. Външният вид също е от значение и трябва да се обръща внимание... Великият Лапад казва, че например огньовете или фойерверките нямат нищо общо с магията за телепортация. Обаче, когато се изникваш някъде, трябва да те забележат и съответно всеки вълшебник си има стил на появяване ала "яката работа".
Препоръчвам силно. А на първи асоциации за подобни книги ми идва само "12 приказки от Белегаст" на Богдан Русев. Много и нищо общо, ама... Anyway!
Непременно трябва да отдам почит и на илюстрациите. Доста добри и приятно се вписват в разказа.

неделя, 27 януари 2013 г.

my vote or no vote

Вече съм си вкъщи. Не в Смолян, другото вкъщи - Панагюрище.:) Все още не съм си сменила регистрацията по лична карта, а нямам и намерение. Има си разни предимства, когато трябва да се боря с бюрокрацията на държавната машина. Освен това, на местните избори за кмет, предпочитам да гласувам и съответно решавам/избирам какво да (не) се случва в родния ми град.
Не беше проблем да изкарам временна регистрация или пък постоянна, за да гласувам на референдума в Панагюрище. Не беше проблем и да отскоча до Смолян, за да се видя със семейството, а и да пусна своя глас. Възможности имаше. Желание - не.
Откакто имам навършени 18 години съм гласувала на всички избори. Спомням си как понякога се е налагало да измъквам майка ми от вкъщи с хиляда кандърми и заплахи, за да я заведа до секцията, която е на 100 метра от нас. Е, днес мен нямаше кой да ме заведе, когато аз не исках.
Останалата част от семейството ми - бабата, баща ми, леля ми и чичо ми, гласуват винаги. Всеки си има позиция. Много по-често е различна, отколкото съвпадаща с на другите в семейството, но изключително рядко се навлиза в спорове. Да не кажа никога. Някакъв модел уважение, респект към мнението на другия. А отделно го има и това, че ако допуснем, че се стигне до спор, резултатите са предрешени. Просто е невъзможно да промениш вижданията на другия. А кой има нерви и желание да се хвърля в такива безсмислени дебати?
Днес избрах да не гласувам. За първи път, откакто имам това право не се възползвам от него. Не ме питайте защо, ще ми е доста трудно да го обясня. Дори за себе си още не съм го формулирала ясно.
На всички онези, които го направиха днес (20-30%? от имащите право на глас), искам да им кажа, че се радвам , че ги има. Хубаво е да знаеш, че някъде има хора, които Вярват и си мислят, че могат да променят света, защото така, както е, не им харесва. Пичове, можете! Ама има и други начини, които не са веднъж на две или четири години. И ей така, да се отчитате с по-чиста съвест пред децата и бъдещите поколения, защото ще участвали в онзи първи демократичен референдум през далечната 2013, просто не е гот!
Любимото ми - не можеш да се оплакваш от случващото се, когато не гласуваш на избори (или в случая референдум), просто можете да си го бутнете в някоя дупка по ваше желание. Ама съвсем не можете да ми определяте от какво да се чувствам недоволна или не, без значение дали съм си го причинила сама или е следствие от действията на друг(и).

сряда, 23 януари 2013 г.

;)

Чувствам се страхотно! Аеробиката днес беше супер и въпреки че се изморих доста, съм много доволна. Не мога да кажа същото за плуването. Делфинът ми е все така страдащ и болен. Гледам клипчетата в интернет и се възхищавам на всички, които могат да плуват така красиво...
Сега отивам да хвърля малко дрехи в куфара, за да може утре веднага след работа колата да се изстреля към Стара Загора. Крушката на единият фар беше изгоряла, но вече е сменена. Вчера за малко да ме спрат ченгетата, точно на 100 метра от вкъщи. Бях решила да се правя на луда или кифла. Или и двете. За което не трябва да прилагам някакви допълнителни специални усилия.:)
Последното ми такова изпълнение (карулката на входа за Смолян от Пампорво) беше като за Оскарите. Добър вечер, добър вечер, сержант не знам кой си, документите за проверка... [следва ровене, бъркане по чантите...] Гледат номера на колата и си говорят нещо по радиостанциите. Идва пак при мен и драматично ми обявява следното: Госпожо! Единият фар не Ви свети! Ама изобщо!... Така ли?!... [това "изобщо" ме хвърля в смях и паника...] Аз сега се прибирам ъъъъ, такова, не съм забелязала, то още е светло... Ще го сменя веднага!.. Добре, добре, ама си пуснете халогените, че и другите коли да Ви виждат!... Ми... Халогените... Т'ва ся кое беше?!... [много добре знам кое е, ама махам некоординирано с ръце около волана в шаманско заклинание, че ще ми се размине глобата] Халогените, бе! Халогените![неловка пауза, през която сержантът успява да изчисли, че IQ-то ми не е повече от на катеричка в близката гора] За мъгла, бе госпожо!... Ох, хайде тръгвайте!!!... Мдам! Усмихвам се, трепкам с мигли три пъти (за щастие), вдигам стъклото, пускам фаровете-за-мъгла и потеглям уставно с мигач и мръсна газ.
Не знам. Ако съм мъж, ще отнеса фиш като стой, та гледай. Така и трябва. До сега винаги ми се е разминавало в подобни ситуации (не съм пуснала фарове или пък съм малко над ограничението на скоростта). Пари никога не съм давала, не съм предлагала, а и не са ми искали. Дано не ми се и случва, защото вярвам в СИСТЕМАТА. Ще пишем, ще се глобяваме, но корумпираните униформени... Бе, трябва да има ред!

И до после! I'll be back!:) Живот и здраве, сигурно в неделя!

вторник, 22 януари 2013 г.

simple

Нямам търпение да дойде краят на седмицата, когато ще отида на първата ми Таласъмия в Стара Загора.
Когато бях студентка подобни срещи, фен-фестивали и прочие събития, все се падаха около поправителната сесия, в която винаги имах по един изпит или в някои криви дни, в които ми беше неудобно да отида.
Десет години по-късно, дните на са станали поправи. Просто и аз имам нужда от почивка. Пуснах си 2 дни отпуск за петък и събота и стискам палци, че няма да има кой знае каква драма на работа.
Много ми се искаше до тогава да съм прочела две от книгите на Андрея, които чакат ред на нощното шкафче, но май няма да го бъде. Зарибила съм се с нещо друго и всеки ден инжектирам преди заспиване от киндъла. :)

Иначе... Вторник като вторник. Съчетано народни танци с ден на красотата при козметичката ми. Успях да поспя малко след като се прибрах + преглед на последните серии от Californication и HIMYM. Все още ме радват и дори си мисля да спра да ги свалям, за да може по-късно да си направя едно ударно гледане.

понеделник, 21 януари 2013 г.

понеделник и мърн

Днес ми е ден за мрънкане. Цял ден си намирам по нещо, от което да съм недоволна. Като започнем от работата, та стигнем до тренировката после.
Няма как да не съм разочарована от нея, когато през осемте работни часа съм си представяла как ще се разцепя после, а пък то...
Когато всичко около мен е гадно и се движи около границата на търпението и нервите ми, си измислям спасителен пояс. Някаква идея, която да ме държи на повърхността, да не затъвам в лайната. Нещо, което да ми помогне да избутам до брега. Много кофти е, когато ти се спука пояса.
Изглежда на Стели й идва малко нанагоре да тренира 5 дни в седмицата по няколко групи на ден едно след друго и общо взето не си дава много зор, което рефлектира и върху мен. Съвсем малко ни гърчи, пробутва ни някакви стречинг щуротии - колко било полезно, дрън, дрън, дрън... Накрая ни казва чао, до следващия път, а аз се чудя какво да я правя всичката тази енергия, която се върти в мен. Става ми едно такова смотано и шуто... В басейна отново не мога да намеря себе си и правя ултра мега смешни опити да плувам делфин. Виж, ако е много болен... Или пиян... Или и двете, може и да има нещо общо, но като цяло е обречена кауза.
В най-добрия случай, около началото на март може би, повтарям - може би! има шанс да се науча да плувам и бътерфлай. Ха!:)
Вечерният педикюр и разни битовизми като почистване, миене на чинии, простиране и подреждане също не могат да оправят душевният ми и физически дискомфорт.
Дори фактът, че лаптопът ми е решил, че днес ще работи не ме зарадва особено. Или се е притеснил, че ще го сменям или е помирисал диска с Windows... Знам ли. Дори не се наложи да го слагам в CD-то. Просто запали. От първия път. Да се чуди човек.:)
Капакът на цялото нещастие е безсънието, което продължава да ме мъчи. Минава три часа след полунощ, а аз съм далеч от заспиване.

неделя, 20 януари 2013 г.

Орисване

Преди две седмици Таня ме покани на питка. Второто бебе в семейството им. Вече си имат по едно от всеки модел.:)
Хубаво, ама в 14 без 10, неделя ранен следобед, аз още съм гипс. Спала съм всичко на всичко 5 часа и изобщо не помня пътя София-Панагюрище.
Петя тъкмо ме е събудила от 30 минутната дрямка, която реших, че ще ме реанимира след завоите по Вакарел. И много добре прави, защото иначе щях да пропусна event-а, а и имах ужасно кофти сън - при някаква врачка бях и тъкмо да почне да ми познава и... Телефонът звъни. Да се чакаме след малко в центъра, за да ходим заедно. Добре, ама..
Някак си успявам да си взема душ и криво ляво да се напудря. Явявам се заедно с още две мацки на вратата в цялата си прелест + подаръци и цветя само с 15 минути закъснение.
Другите кокощки са вече там и можем да започнем с вещерските ритуали по орисването на детето. Здраве, щастие... Такива ми ти работи. Надявам се да прихваща повече, когато феите са пияни, защото мартини за изтрезняване се оказа не съвсем добра идея.
Бебето заминава да спи, а ние се кикотим още няколко часа. Анимационни герои, анимационни истории...
Традицията повелява вещиците да си тръгнат преди залез слънце, докато е още светло. Идва ми добре дощло. Петя ме отсервира с колата до вкъщи, където падам и умирам. Почвам да се притеснявам, че съм too old for this shit...

събота, 19 януари 2013 г.

по-здрав от мен за мен!:)

Ако усмихнат си отида
Наистина ще съм живял
Оставих песни, това ми стига
За нищо не изпитвам жал

Отказах офертата за ски. Две седмици ме уговарят да ходим да караме на Пампорово. Ама не. Решила съм, че ще си махам главата в Маската, където ще свирят Светьо & The Legends.
Познайте. Размазах се.
Започнах с втечняването в Студентски град, където открих същестуването на един много приятен уиски бар срещу Фантастико. Имаше промоция за месец януари на японско уиски, което избрах да пропусна и да се насоча към други марки от страни, за които знам със сигурност, че имат традиции в консумацията и производството.:)
Някъде между наздравиците, Лили и Весо ни поканиха за кумове на предстоящата им сватба, с което пиенето рязко потръгна. Обещах се за една седмица. Отпуска, море, моминско парти. Кога ще е точно, подлежи на доуточняване. Като знам как се разцепваме с Лили, "Последният ергенски запой" ще изглежда като анимация на Дисни... Мда!
Следват луди танци и пеене с пълно гърло. Светльо просто кърти мивки. Не знам как ми оцеляха обувките в погото! А сега е културна работа. Ако някой падне на земята, веднага другите се втурват да го изправят, а стоящите отстрани също помагат. Много малко лакти, основно бутане тяло в тяло или татуировка в татуировка. Нямаше много ъндърграунд елементи, повечето бяха "лапета" на по двадесет години, но знаещи песните и от първите албуми. Яко!:)
Розовата ми тениска не смути по никакъв начин няколко метъл индивида да ми направят оферта за вечерта. Очевидно съм ги впечатлила с вокалните ми способности на "Грозна си като салата", съчетани с асинхронни танци и подскоци. Ама пак културни, без пиянски изцепки - усмихват се, намигат за приятна вечер и продължават с танците без да досаждат повече. Надеждата и вярата ми в новото поколение започва да се възвръщат.
Дадох всичко от себе си или по-скоро взех своето от еднолитова бутилка уиски на бара и в 3:30 спрях да говоря. Буквално. Всички думи изчезнаха, картината също. Остана само едно леко пищене в заглъхналите ми уши и музиката в главата. Посто изтекох през отворената врата на таксито и се събудих на другия ден.

П.П. Изглежда нови свалки са излезнали на мода и тотално не съм в час! Няма такъв шок... А картинката е следната. Магазин за техника. Доближавате се към блуждаеща неориентирано мацка и я каните на вечеря. Ако тя ви откаже, я молите да ви помогне да си изберете телевизор. WTF?!... С гол в ръката, ама не нож!... Не знам дали е вървежно, но не се заседяхме, за да проверя каква ще статистиката.

петък, 18 януари 2013 г.

крайно време е за upgrade

Лаптопът ми фалира. Отново. Писна ми. Прибирам се вкъщи след тежък работен петък и откривам, че asus-ът не приема и не предава. Мъчи се да стартира, завалията, ама не му се получава. Скърцам със зъби и се надявам, че това е последният път, когато ми подаряват каквато и да е техника, без да са се съобразили с моите желания.
Зарязвам компа да се чуди ще учи ли, ще работи ли... И отивам да пия ракия! От мъка! Бода зелена салата и пържоли, докато си представям как ще го лекувам в понеделник с някой диск инсталационен Windows, взет от системния администратор на работа. И вкъщи се намират някакви, но и граничарско куче на щат в сръбската митница не може да го намери.
Пробвах да поствам през телефона, но и с него не ми върви особено. Оказва се, че не мога да обновя софтуера с по-горна версия, с която всичко би трябвало да е наред. Просто Apple спират поддръжката и тънко ми намекват, че май 4 години са достатъчно време, за да реша, че ми трябва нов телефон.
Все пак успях да разгледам няколко препоръчани сайта и да набележа магазини, които да посетя в София през уикенда.
Дилемата е голяма. Използвам компютъра вкъщи основно за браузване в интернет, слушане на музика и гледане на някой друг филм/сериал. За последното го свързвам към мнайсе инчово Sony, ако холивудския сюжет и ефекти го изискват. Ако ще гледам HIMYM, просто включвам слушалки, че субтитри рядко излизат заедно с епизода, а по същото време дават някакви мачове. Заклевам се, повръща ми се само като му чуя гласа на ония тутманик от коментарното студио на Диема!:)
Та ето я и дилемата - ултрабук, нетбук или таблет. Мисля си и за нов телелефон, от който мога да ползвам нет на лаптопа или таблета, ако са без възможност за SIM карта и само с WiFi. Сегашният ми телефон няма такива "екстри", а и определено се дразня как полека започва да се скопява от към приложения, а все още работещите такива циклят от време на време.
Представям си нещо малко - побира се в дамска чанта, а моите са повечето големи и тип пазарски (събират винаги без проблем един хляб и две кисели млека). Представям си, че не тежи повече от килограм и триста. Всичко над, просто не ми го хвалете. Размерът на екрана и харда не са от голямо значение. Смятам да си взема външен така или иначе. Процесор, памет, други али бали - някакъв жизнен минимум, да не насичат филмите и да не мисли по три дни и седем нощи, като пусна повече от две неща едновременно.
Причината да не съм се хвърлила в покупките още е, че нямам достатъчно впечатления за бисквитките на Vivacom, с които възнамерявам да си осигуря нет, когато пътувам, т.е. всяка събота и неделя. Ако ще е все така бавно и идеално зле, мисля да си го спестя. Вариантът да им плащам хиляди евро и левове за поносима скорост, просто не ми е в списъка. Ще разровя по форумите, може да излезе нещо.

четвъртък, 17 януари 2013 г.

the time is now

Спестяване? Не. Не е за мен.
Пробвала съм и ми се получаваше. Разните му там бурканчета, куче-касичка, зарче-касичка... Дори и без конкретна цел, ей така - за идеята... С времето установих колко безсмислено начинание е това. За кога да ги пазя тези пари? За къде?..
Сещам се за дядо ми по майчина линия, лека му пръст. Цял живот лишения, спестявания... Може би не е виновен. В такова време се беше родил и в такова време беше живял. Всеки път напомняше по телефона - хайде, хайде по-кратки. Думите бяха скъпи. Луксозни. Непрекъснато конвертираше "глезотиите" ми в захар, брашно и други продукти от първа необходимост, които не никнеха в двора под формата на фасул, картофи или тикви. Спомням си, че имаше различни сортове красиви рози пред къщата. Един ден ги смота и на тяхно място посади домати. А от някъде изнамери големи тенекии от сирене, които подреди на терасата, а в тях - още реколта. Поливаше ги сутрин и вечер с часове, седнал на едно малко столче без облегалка. Не ме разбираше, нито аз него.
Спестяванията на живота му един прекрасен ден загубиха ценност и вместо за сватбата да ми подари левовата равностойност на един тристаен апартамент... А бе, тъжна история.
В мечтите му, трите братовчедки трябваше да сме добре уредени след 18-тата си годишнина, благодарение на неговатя грижовна и педантична спестовност. Не му се получи.
С неговия подарък за сватбата под формата на зелена книжка за влог в ДСК на мое име, не си купихме нищо. Изтеглих ги всичките, с което сложих край с големи букви на тази 25 годишна сага, a с парите отидохме на екскурзия. Имам над 500 снимки и безценни спомени за цял живот. Това е.
Не мога да приема друг модел. Не се виждам по един такъв, спестовен, начин... Носи си новите дрехи, живей сега... Не вчера, не утре, не днес... СЕГА! Защото нищо друго нямаш, освен него. Онова там хипотетичното и далечното, дето никой не го знае... Или пък другото, което не мога вече да променя или върна назад...
Следвайки тази логика, съм си имала доста грижи, ядове и тегави моменти с още по-тегави разговори, но... Това е животът ми. Това съм аз. И ако вие имате проблем да сте с мен така, представете си на мен с мен какво ми е.:) Не се чудете, ще ви кажа - добре ми е!:)
Всичко това горе е по повод на отворен разговор днес какво да правя с бонусите и заплатите покрай Коледа и Нова година. Диалог не се получи. По-скоро напомняше на сутрешна оперативка в стил "събрахме се и аз реших". Набързо обясних плановете ми за втечняване на средствата под формата на уиски със сода, започвайки от този уикенд в Маската, където ще свирят любимите ми хиподили.
Живот и здраве, ще си кажем наздраве със Светьо в събота. А до тогава, умната! Или русата! :)

сряда, 16 януари 2013 г.

two weeks 2 go to my next reality check

Свежо месо в групата ми по аеробика. По средата на тренировката се вля под формата на тестосерон. Отначало си помислих, че е дошъл дошъл да изчака при нас мацката му, която хвърля пот, ръце и крака, ама... НЕ!
Стели го представи, докато той със скромна стъпка се насочи към единственото празно килимче в ъгъла, а аз просто не се удържах да не го аплодирам. Другите жени също се включиха и споделиха одобрението ми.:) Евала, бате! Някои биха казали, че е признак на тотална липса на топки (или спагети според HIMYM), ама си трябва доста кураж да се хвърлиш така в музиката.
Чувствам се чудесно и намирам тялото и духа ми в по-добра форма, откакто спортувам. Радвам се на всеки, който е решил да направи първата крачка и знам колко е трудно да продължиш.
Накрая си говориха със Стели как се чувства и дали му е допаднало. Отвърна нещо в смисъла на стоичковото ту партс и че негов приятел също трябвало да дойде, но в последния момент нещо се отказал. Еми, той люн, дет' се вика. Констатира на глас, че вече няма връщане назад - платил е за 8 посещения и ще не ще, ще си ги изкара. Според мен ще продължи и след това.:) Залагам един спортен сутиен! ;Р
А пусьото, дето му се пише приятел, ама го мързи - жив и здрав! Кой знае, може с лайкване на снимки на спортистки във фейсбук да постигне желаните резултати.:)
Преди да влезна в басейна, направих една контрола на електронния кантар във фитнеса - 200 грама по-малко от целевото тегло! Как да не ми е кеф да плувам после нон стоп един час? Мда, и хайде към магазина... Напълних хладилника по шопинг листа на Мишев. Липсва ми само точка десет - малко уиски преди лягане.
Ето го. Гледа ме. Хладно. Мътно. Аз кривя джуките и се опитвам да чуя някакъв вътрешен глас. Не, не ми се пие тази вечер. It's you and your hand tonight, my dear Irish friend!:)

вторник, 15 януари 2013 г.

Skyfall (2012)

Митко Павлов да пее Скайфол в 8:05 сутринта? Безценно! Без да искаш и да се усетиш, една идиотска усмивка вече е на лицето ти и се заливаш от смях...
А филмът е на харда от известно време и ми се стори напълно подходящо за кино вечер в понеделник. РъгнИ телевизора към лаптопа и взЕми тоя Скайфооол, уен ит... шшшт! Ще събудим комшиите!:)
Приятно, яко... И сигурно съм аз и още 20 човека на тези географски ширини, дето не са гледали филма. Те по всяка вероятност живеят отшелнически в някоя девствена планина и пасат КОЗЕ (събирателно понятие за кози & овце - powered by Митето, както може би се досещате). Всъщност, на село, в Панагюрище си имаме достатъчно и от планината, и от козете... А както спират водата, ми спре и интернетът, ще съм най-високо квалифицираният оператор на вълнести биологични единици евър. Мда!:) Скайфоооол... Уен ит... ШшШшшшшт!
Даниел Крейг е пич и ако дойде да ми сапунисва гърба, докато се къпя, няма да го върна... Толкова път е било до тука момчето (68-ми набор!), а сигурно и GPS-ът го е прекарал през Вакарел, уж за по-пряко... Ще е изморен от завоите... Веднага ще му предложим от радостите в СПА центъра. :)
Сега сериозно! Евала, бате! От къде го извади тоя релеф на 45, не знам! Ей така си представям, че остаряват мъжете. На плочки. А не на една голяма... плочка! Чували сме го ония мохабет - предимно от рибари, които потъркват с доволство шкембето си и обясняват нещо за големите пастърви под големи камъни... Ем... Мерси!
Мисля си, че щеше да е супер яко, ако ролята на компютърния гийк се изпълняваше от този симпатяга, ама... Все тая! Така или иначе си представях него през цялото време. Този луд британски акцент... Fire! [файър ексклъмейшън марк] ;P

понеделник, 14 януари 2013 г.

progress

Проверката на мерките и теглилките ме изпълва със задоволство. Остават два дни до определената в графика ми дата, а вече съм изпълнила желаното. С умерена крачка вървя към по-добрата форма, а мотивацията ми е все така висока.
Мисля да отделя повече внимание на правилното хранене през следващите седмици и да спра изцяло junk-овете и шоколадите. От време на време прибирам по някой mars в пазарската чанта, изкушена от карамела... Но трябва да стисна зъби.:)
Отлагах го достатъчно дълго, най-вече заради месото. Рядко ям, а ако се случи, са някакви мезелъци - филе елена или пастърма.
Изобщо, тегава работа. Не ми е вкусно, не ме привлича... А и как да ям заешко например? Не може нещо, което си има име и ме е гледало до обяд, за вечеря да ме гледа от тавата. С рибата ще е някак по-лесно и мисля да започна от нея. Дано безсмъртните им водни души да отиват на едно по-добро и хубаво място.
Протеини-мротеини, въглехидрати, али бали... Дори и не искам да се опитвам да ги разбирам или запомня. Химията не е моята страст. Един простичък списък с две графи "яж" и "дори не поглеждай" ще ми свърши чудесна работа. Приемам идеи и съвети, а междудругото ще странствам из интернет за рецепти.
Наясно съм, че не се храня пълноценно и пия допълнително витамини всеки ден, за да си набавя липсващото. Силно се надявам това да се промени.
Ако за създаването на един навик са необходими 40 дни, то на 22-ри февруари трябва всичко да е ОК, започвайки от днес. Трябва да намеря къде съм погребала електрическата скара. Коефициентът таван-мазе и три към едно. А преди това трябва да измисля как да реша един сериознен неин недостатък. Отиват към три бири време за приготвянето на месото + задушаването на зеленчуците за едно ядене. Кофти, нали?:) Към края га готвенето вече съм на приличен градус и винаги се познава по степента на изгаряне на кюфтетата на кое подред уиски съм ги прибирала от печката...
Ще отворя още един етикет на постовете в блога, които ще са посветени на храната. Кой знае, може да са от полза на някоя друга заблудена душа като мен.

неделя, 13 януари 2013 г.

The Hobbit: An Unexpected Journey (2012)

Месец след официалната примиера на филма в България... А имаше времена, когато брояхме дните до излизането на първата част на Властелина. Всяка мъничка снимка, изплувала от мъчително бавния ни интернет тогава, подхранваше емоцията и очакването... Сега... Сега май сме пораснали? Или?
През целия път навръщане си бях във филма. Заклевам се! Две джуджета не преживяха шофирането ми и слезнаха да повръщат на долно Левски, близо до разклона за Елшица. А още три оставих на Попинци - имали уговорка за дегустация на ракия и пелин. :)
Момичето на касата ме попита 3 пъти дали ще купя само един билет. Почти бях решила да я оскубя, но най-накрая успя да нацели мястото и реда, които исках. Избрах си по-късната прожекция, за да имам време и за кратка разходка из магазините. Съвсем целенасочено прескочих първия етаж, за да не ми се къса сърцето, където едни таблети ме гледат и викат - вземи ме, вземи ме...
Не устоях на изкушението и прибрах едни карамелени пуканки с минерална вода на път за залата. Половината от удоволствието от гледането на филми на кино са трейлърите в началото. Забавлявам се да хрупам пуканки в паузите между рекламите, докато няколкото човека в салона са се смълчали и притихнали се натискат в креслата.:) Дре'е ми... И умирам от смях. Хрус! :)
После започна купона. Нито за момент не се отегчих. И каква е голямата работа около 48-те кадъра?... Всичко си беше екстра! Иска ми се да споделя еуфорията от песента на джуджетата, за която някои от приятелите ми във ФБ писаха. Уникална!
Мисля си за Торин - изглеждаше толкова... доблестно!... Някои просто го могат! Дори и да нямат корона на главата си, те са крале, принцове, принцеси...
Мисля си за Билбо и как по едно време му идваше да каже - Е, ся ти **** майката! на чист тролски и че всъщност нямаше да е чак толкова лошо сценаристко решение да вкарат някоя друга псувня...
Мисля си, че филмът трябва да е направен за деца, а не да ми го рейтват за 12-13 годишни. Той всъщност си е за деца. За децата в нас, макар и леко порастнали... Защото за три часа бях отново в гимназията. Ей там, на ред седем, седалка номер 11. И няма такова щастие.

събота, 12 януари 2013 г.

Органът на мълчанието - Ружа Лазарова

Всичко, което описва книгата най-добре и накратко, е на задна корица. Може да го прочетете и на сайта на Хеликон, от където я купих.
Четенето й беше като вървене по стръмен път с много камъни, в които се препъвах. Освен това, книгата е някак подредена и хаотична едновременно. Има някакво нерафинирано изящество в думите и го отдавам на факта, че авторката живее в чужбина от дълги години.
И все пак, определено не бих препоръчала.

петък, 11 януари 2013 г.

слушалките!....

Уникални! Надминаха очакванията ми! I'm in loVe! At first sight! Направих поръчката в понеделник. Изпратих им снимка какво си представям и искам. Уточнихме цената и подробностите в няколко писма, а днес получих доставката.
Просто страхотни и нямам думи!
Звукът е изкъртващ! Любимите ми песни влизат направо като подкожна инжекция...
Адски удобни са и прилепват добре към главата и ушите. Изолират отлично околния шум, за да остане само музиката и мислите ми.
Кабелчето не с традиционната гумена изолация, което създава допълнителен комфорт и удобство при използването.
Имам само съвсеееееем малки забележки към изпълнението на рисунките. Отстрани (по ръбовете) изглежда са имали проблеми при направата на покритието. Ама от самолет не си личи и всичко останало компенсира. Ще си затворя очите за това, но ще пусна на фирмата едно благодарствено писмо за обратна връзка като включа малко мрънкане...
Имат две години гаранция, а аз стискам палци, живот и здраве, да изкараме доста повече време с тях. Pure pleasure! Чак се дразня на себе си как съм способна да се радвам на материални неща. Привързвам се към тях и ги обиквам от пръв поглед. Ммноооого ще ме боли, ако ги загубя или нещо им се случи. А това рано или късно ще стане. Защото са преходни. Като всичко останало.

П.П. За малко да пропусна публикацията за днес. Снощи спах само 2 часа и бях истинско зомби на работа. Апокалипсисът сигурно ще дойде през следващата седмица, когато открия какви съм ги натворила в просъницата...
Прибрах се и след малко четене + скучен филм на компа успях да дремна малко и все така неспокойно, докато се събудя в 23:56... Имам предчувствие, че ме очаква още една безсънна нощ.

четвъртък, 10 януари 2013 г.

you are not your job

Рестартирах "компютъра" на танците. Чувствам лека цялостна умора и малко мускулна треска в прасците. Сега трябва да се дигна от вкъщи и да отида на работа. Адски съм назаднала, а в последните два дни се наложи да замествам и една колежка. Само като си помисля как е заринато бюрото ми... Мотивацията ми е точно нула. По-висока заплата, медал, грамота, добра дума, по-висока длъжност - не се сещам изобщо за причина да поискам да правя това, което правя. Просто не ми се работи. По принцип. В момента ме движи само инерцията и фактът, че ако засера нещо, на поне 25 човека ще им излезе през носа. А за тях ми пука. Някои от тях изплащат заеми, ипотеки. Други издържат студенти в университета и семействата си. Трети имат изтрещяло хоби, в което инвестират всичките си пари и свободно време и като цяло е причината да се събуждат сутрин. Има и четвърти - дето си обичат работата... А на мен не ми пука за нея. Въпреки това, раздавам се на макс със строгост и педантичност, сякаш е точно обратното. Все още нямам обяснение защо.
Не мисля, че нещо трябва да се промени в работата, за да ми харесва. Аз трябва да се променя. Не спрямо нея, а спрямо себе си. Защото ако сега съм някъде другаде, в друга фирма, ще съм въоръжена до зъби със същата липса на ентусиазъм.
Новото начало e твърде надценявано. Катериш от нулата? Кое е нулата? Защо е нула? Докога? Докъде?...
Започнах първата си работа като студентка, защото бях решила, че трябва да изкарвам пари. Беше ми адски тегаво да гледам как баща ми се съсипва физически и психически, за да може да ме издържа в университета. Не, че нещо се промени. Той продължи да пътува в Австрия и Германия, докато завърших. Но аз вече бях една крачка напред към някаква моя си финансова независимост. Напуснах, защото реших, че трябва да работя "нещо по специалността". Един ден просто казах чао на интернет магазините, които правихме за различни фирми и оставих двамата "програмисти" да търсят сами своето щастливо място под Слънцето. Дано са го намерили.
Следва не съвсем успешно съчетаване на лекции и работа в сервиз за бяла и черна техника през следващата година и половина. Заплащането беше малко, работата и тормозът много. Научих доста неща и ми се искаше да остана, защото колегите бяха страхотни, а и мизерията ни беше сплотила. Мачкахме поръчки и части като машини. Напуснах, защото трябваше да се евакуирам от общежитието, а квартирите - скъпи. Поисках увеличение на заплатата, защото щях да премина на пълно работно време. Уви! Шефът ми предложи покана за вечеря и "заем" от личните си пари. Аз му предложих да си ебе майката.
Влезнах в една адвокатска кантора временно. Трябваше ми нещо, което да плаща наема, докато се мотам още из университета с дипломната работа и се оглеждам за по-добри възможности. Мотах се почти две години в МЕИ-то, до последния възможен момент, а по едно време спрях и да търся други обяви за работа. Временното се оказа доста дълго време, но пък открих някои свои силни черти и способности. Шефовете ме ценяха и го показваха - с думи, бонуси към заплатата, дялове от фирми. Гласуваха ми огромно доверие, а аз не ги разочаровах. Отгледах си достойни заместнички, дипломирах се и един ден си събрах багажа, за да замина за Панагюрище.
Почти веднага си намерих работа в съседен град. Изкарах 2 седмици. После им се обадих, че съм получила по-добро предложение и напускам. Нямаше никакво предложение. Учтивият начин да кажа на шефа, че не става за нищо. Мисля си, че в прав текст не би ме разбрал, а и не си струваше драмата. Преди да започна при него ми разказаха, че има голямо текучество във фирмата, че шефът е мизерник и женкар. Но на кривата ракета, нали...
Реших да не давам ухо на селските мохабети на фурната, a да дам шанс нещо добро да се случи... Еми, случи се. За едната бройка да имам паметник с изкуствени цветя по пътя за Вакарел, когато се завъртяхме с колата на един завой и излетяхме от пътя. Не шофирах аз, а един твърде повярвал си мъж. Проблемът беше, че аз вече не му вярвах. Той ми обясняваше плановете си за задгранични командировки с цел закупуване на оборудване, резервни части и т.н. Само двамата. Айде нЕма нужда. Аривидерчи и кой от къде е.
Следват няколко месеца без работа, през които твърдо отказвах да работя с гаджето ми тогава, а от 4 години и половина вече - съпруг. Ако бях започнала там, сигурно сега щях да говоря свободно английски и немски, да имам шеметна кариера и заплата, но вече нямаше да съм с него и в България. Просто работа и отношения на едно място - не! Секс с колеги е тотално клише и никога не съм го разбирала. Не си представям сутрешната оперативка след сутрешната ерекция... Не върви и това си е! Някои хора може и да са по-широко скроени, да не отдават голямо значение на обмяната на флуиди и хормони между и върху бюрата, но нещата рано или късно се засират, защото никога не е просто и никога не е просто секс.
И ето ме сега, когато след точно четири месеца ще направя 6 години във фирмата, в която съм в момента. Не знам какво бих искала да работя. Не там, а по принцип. Ако утре е последният ми ден в живота, ще отида ли в 8 часа сутринта? А сега, за да си изрина бюрото с натрупаните задачи, които вече всички са със срок "за вчера"? Не знам и това ме притеснява. Ето защо.
Отделете 12 минути и 37 секунди от времето си и изгледайте цялото видео на Тошка от TEDxMladostWomen 2012. Вчера ме хвърли в размисли, както повечето неща около нея - блоговете й, книгата й и цялата й анимационна приказност!:)

за вчера

Официално прерязах лентата на активния тренировъчен сезон за 2013. Заредих се с нова карта за аеробика и отметнах първото "посещение", а след това направих един час в басейна. После се почувствах толкова добре, че съм заспала, четейки на лаптопа, а вечерното малко уиски е изостанало самотно да ме чака.
Преди малко се събуждам, свежа и бодра като краставичка (aka прицесата от приказката за Спящата красавица). Станало 1 часа AM и вече е четвъртък. Страхотен фалстарт на писането всеки ден!:)
От известно време имам проблеми със съня, а той е нещо супер специално за мен и се радва на особена почит. Доста съм агресивна към всички, които го смущават. Изглежда повечето хора са се сблъскали със злото или мълвата се е разнесла от уста на уста и не получавам обаждания от групата семейство&приятели в почивни дни преди 2 часа следобед.
Може би е време да потърся помощ от специалист, преди да се събудя като Марла Сингър или пък да започна мой собствен Боен клуб. :)

вторник, 8 януари 2013 г.

within

Well, excuse me, guess I've mistaken you for somebody else,
Somebody who gave a damn,
Somebody more like myself.


Странстването из блоговете може да бъде доста подтискащо преживяване. От препратка на препратка... Потъваш все по-надълбоко в тъгата. На другите и твоята собствена. Оказва, се, че хората пишат и искат да споделят основно най-тегавите си моменти в живота, а твърде рядко им е до писане, когато се чувстват добре и истински щастливи.
Изключвам тези блогове, които следя ежедневно - за книги & филми, които до някъде успяват да запълнят социалната празнота и черна дупка, в която се намира Панагюрище и аз самата.
Един от многото ми "аналогови" дневници е стара соц тетрадка А4 - твърди корици с покъртителен дизайн... Пишех в нея абсолютно всеки ден, дори когато не се беше случило нищо, което според мен да минава за "съществено". Просто така бях решила в този определен момент. Сигурно е време да я изровя, за да се посмея малко на себе си и да се порадвам каква гъба съм била на млади години.:)
Спомням си, че краят на въпросната тетрадка съвпадаше с края на 7-ми клас и началото на една ера - dating boys!:) И започва истинската драма, като за чик лит бест селър...
От днес съм си наумила да възродя този навик с писането всеки ден. Всъщност, идеята ми се върти из главата от известно време, а релето прещрака, докато изтривах компроматите от един фотоапарат по време на пиянски рожден ден, точно преди да изгубя фокус. А ако трябва да сме точни - не фокус, а звук и картина. Бутилка червено вино си е бутилка червено вино. Та тогава Джен ме спря с думите - Е, стига де! Няма да останат никакви спомени!:)
Странно или не, но при мен спомените се отключват по няколко начина. Най-силно, със замах, като във филм ме връщат миризмите. Например парфюм... или цигарен дим... или ароматът на чаршафите и въздухът в стаята, след секс... или полъхът на вятъра в топла пролетно-лятна вечер, когато листата на липите са се надвесили над мен и вървя сама по улицата към къщи...
Другият ключ от палатката е в четенето на написаното от мен. Виждам детайли, дори и да не съм ги формулирала тогава в думи. Просто картината става ясна, когато я гледаш от перспективата на времето. Сякаш съм там и тук едновременно. И пораствам. Разбирам се. Намирам себе си.
Има и трето. Музиката. Преди повече от седмица затрих всичките 1100 песни, качени на телефона ми. Събирала съм ги две десетилетия и не се уморих да ги слушам последните 4 години. Не бях трила или добавяла нищо. Хиляда и сто песни - хиляда и сто дни. Но почувствах, че е време да се разделя с тях. Започвам от нула. Добавям ги пак, когато те самите "поискат" да се върнат към мен (напр. по радиото или в саундтрак на филм), а и аз съм готова да ги приема обратно. Защото някоя "случайна" песен от winamp-a на купон може просто да забравиш веднага, след като я чуеш, a друга... Да те стисне за гърлото! Около теб хората се въртят, танцувайки по двойки, обичат се, целуват се... А ти си с двеста във влакчето на времето. Накъде другаде, някоя другаде, която се е скъсвала от рев...
Както и да е. Press any key to continue.

понеделник, 7 януари 2013 г.

flowers 4 my name day

Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това ти стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: "Моето цвете е там някъде".

събота, 5 януари 2013 г.

Post Соц Dot Com - Павел Кандиларов

Преди малко я свърших и в момента нямам никакво желание да чета отново български автори. А принцпно вярвам, че и нашите могат да пишат хубаво...
Книгата е скучна и ужасно монотонна. Повече от месец се мъчих с нея. На няколко пъти дори си мислих да я зарежа.
Човекът просто е имал нужда да си излее някъде мислите и преживяванията, трупани през годините, а е нямало кой да го спре да не ги публикува.
Корицата определено привлича вниманието, но само и тя. Следват 416 страници отегчение и досада, от които и аз не знам как оцелях.
Спомням си, когато трябваше да чета нещо от "задълнителия" списък през лятната ваканция. Подхванеш някоя тухла, която те демотивира още с размера си... Едни безкрайни несъществени описания на нещо си, за което после трябваше да напиша поне още толкова несъществени разсъжения по въпроса какво е искал да каже автора.
Четеш безкрайно дълго скучни подробности, които преглъщаш... Ей така, докато дойде същественото. А такова до последната страница на тази книга - няма.

сряда, 2 януари 2013 г.

just like a pill

Когато нещо ме измъчва, дори и да не мога да му дам конкретно име или образ, правя няколко неща.
Първото е маникюр. Ако съм особено вкисната дори не стигам до лакиране. Ноктите ми са отрязани в дъно, а при кожичките е истинска касапница. Един бърз поглед върху ръцете ми може да ви даде съвсем ясна картина как съм се чувствала напоследък.
Другото са устните. Хапя ги, чопля ги... Докато ми се появят рани и стане нетърпимо. Никакви гланцове с вкус на малини и UV защита не могат да ги спасят.
А ако нещата са наистина зле, се захващам с чистене. Подреждам с часове и без да ми омръзва.
Днес след като изчерпах всички точки от ритуала на медитация, а вътрешното ми спокойствие не беше открито, реших да пробвам нещо различно.
Копирах няколко любими песни на Pink в новия ми mp3 плейър и излезнах да потичам в парка. Слънчице, почти никакви хора, няколко крави и две кучета. Идилия. Когато се прибрах, още ме държеше power-ът и продължих с тренировката. Розовите гирички са за кифли, а аз съм се натъпкала добре с тесто през последните няколко дни. Истински канибализъм! :)
Откриването на новия сезон по плуване, танци и аеробика е чак на седми януари. Има някакъв минимален шанс да не съм тотално извън форма до тогава. Направих си специален тренировъчен списък с постижими цели и срокове. Резултатите - скоро!
А междувременно си избрах какво ново искам да пробвам през 2013. Колкото и да е странно, не мога да карам ски. Може би има варненци, който не могат да плуват? Знам ли. :) Никога не съм проявявала интерес, а студът не ме влече изобщо... Напоследък обаче виждам една особена, кристална... Красота! Всичко е спокойно и ясно... И така повечето от следващите уикенди планирам да изкарам по пистите. Подготвила съм се психически за предстоящите падания и травми.:)

вторник, 1 януари 2013 г.

reset the counter

Довършвам "сутрешното" ми кафе. Всички следи от новогодишния ми махмурлук са заличени. Някакви инстинкти за самосъхранение незнайно как са се отключили снощи... Последният, който е казал "Я дай от на Фико ракията", още го търсят къде е и сигурно за това съм спряла да пия след М-найстото уиски.
Не започвам новата година с обещания-пожелания, които е твърде вероятно да не изпълня. Fresh start ми се струва напълно достатъчно. После - каквото сабя покаже, а тя е в моите ръце.:)