неделя, 14 декември 2008 г.

U2 3D

Уникално.

Няма такава емоция.
Идваше ми да ръкопляскам заедно с публиката, да подскачам, танцувам и пея...

Панаир на книгата

Зарязах лекциите си от 3-ти семестър в София, за да мога да се прибера с всички покупки от Панаира на Книгата. Дилема нямаше. След "успешните" изпити материалите вече бяха позагубили актуалност и потребност. Все пак казах на леля да не ги изхвърля. Сантименталности? Жажда за знания? Не, просто Плюшкин-ът в мен се обади...
Та така. Беше ме страх, че на излизане от НДК ще съм останала само с пари за билет до Панагюрище. Или по-малко. Дете в сладкарница.
Някак си естествено се получи преодоляването на желанието да имам всичко. Критично огледах щандовете и разбрах, че каквото искам май вече го имам. Надявах се на големи отстъпки от издателствата, но очакванията ми бяха разбити още на входа с цакането с билетите.
Един лев за вход! Само, за да разгледам?!.... Подейства ми доста отблъскващо. Като се замисля на други панаири също е имало някаква"потребителска" такса, но за сметка на това заедно с нея те зареждат с една чатна брошури, талони за отстъпка и право да участваш в томбола с награди в края на изложението. Някак си те предразполагат, галят всичко потребителско в теб и ти идва да харчиш повече, отколкото можеш да си позволиш точно в тоя епизод от време.
На втория ден ме светнаха, че ученици, студенти и пенсионери влизат безплатно. Познайте дали платих. И без това давам по 600 лева на семестър в Техническия, поне да има някаква полза от това.
Другото малко разочарование е, че пропуснах Лукяненко. Бях там в 12:30, но той вече не беше. Реших, че не искам да сменя подарения ми Нощен патрул за новичък, но с негов автограф каквито имаше конвейрно подписани на щанда на Инфодар. Подаръкът беше по-ценен от подписът на човек, който не може да изчака 30 минути феновете си. Те и организаторите бяха избрали адското време за среща с читателите, та едва ли са били на тълпи и стада фантастите.... Представям си как си стои и не идва никой. Мъка.
Другото, което не ми хареса бяха продавачите. А те бяха точно такива - продавачи. Със същия успех могат да продават македонска наденица или бяло саламурено сирене в квартален магазин. Повечето бяха като "сложени" и "поставени" там на почасова работа. Оператор на касов апарат. Е, как ще ми продаде тоя човек книга освен ако аз отчаяно не искам да си я купя?Не рекламират отстъпките, промоциите, новите книги... Никакъв подход към клиента. Просто опаковат покупките в чантички и чакат да стана време да си ходят.
Не, не искам да ми се бутат и да нахалстват, а да могат да продават. Нещо като елегантно "ухажване" на клиенти...
Това го имаше, но от един друг тип продавачи. Отчаяните. Само като им видиш погледа и искаш да си вземеш нещо, за да бъдат дори само за миг не чак толкова нещастни. Напомнят ми на бабичките, които продават градински цветя на Витошка или до Попа. Никой не иска да си купи от техния щанд. Наоколо са само някакви лъскави книги, които се харесват повече на масовката.
Гранд тоталът е 10 книги, а пет от тях бяха за подарък. Неочаквано неегоестично като за мен.
Сред приятните емоции е срещата ми с Андрея Илиев. Не знам как, но не почувствах разликата във възрастта. Беше хубаво, а в бонус неочаквано осъзнах ценността на една реалност благодарение на неговата. Моята.

петък, 5 декември 2008 г.