четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Фермата на животните - Джордж Оруел

Преди доста време исках да си я купя от Славейков. На старо, разбира се.
Искаха ми някакви космични суми, а пазаренето не вървеше. Обикновено има два варианта - според зависи как е оборота през деня. В първия вариант ми правят отстъпка ако си взема две книги и горе долу всички са на сметка и щастливи. Във втория вариант обаче ми казват цена на една книга като за две. Не я исках толкова много, а и парите не ми бяха в повече. Затова и сега й дойде времето.
На моменти ми ставаше доста тъжно докато четях....
Върнах си някои поизбледнели спомени за пионерските връзки, манифестациите и "онова време". Лошо ли е било, хубаво ли е било - всеки казва различно. А аз май много не го помня, повече са ми разказвали.

петък, 21 ноември 2008 г.

Обади се, като стигнеш!

Болят ме ръцете и раменете. По-точно казано - стабилна мускулна треска. Като се сетя от къде я имам ме избива на весел смях. Но всичко по реда си.
На мен се падна честта да се занимая с интериорните врати за новия апартамент (цифром и словом общо 4 /четири/:) Харесах една фирма в Пловдив, която доставя от Чехия и Полша, a цените/качеството им са = около 3 пъти над масовите китайски мизерии.
По този повод вчера си взех един ден платен отпуск и дори си мислех, че ще успея да сърша около обяд. Да, ама не.
Пристигнах на време пред магазина в Пловдив, за да разбера, че трябва да чакам около 40 минути да дойде човека, с когото имам уговорка. Не мрънках. Може да се случи на всеки. Детето му било болно и трябвало да го заведе на лекар.
Дойде. Оказа се пичага. Качихме се на колата и го закарах до Панагюрище, където трябвше да вземе размерите на новите врати. Знам. Много разкарване е, но искам някой да носи отговорност, а не "майсторите" да се оправдават един с друг. Един вид ако само една фирма вземе размерите, направи доставката и монтажа, тя дава и цялостна гаранция. После ако се наложи, спокойно можеш да им биеш по канчетата и няма някой друг да им бъде виновен.
В крайна сметка смених модела на вратите, който пък се оказа по-скъп от първоначалния ми избор, а и доставката ще бъде някъде през януари... Отделно трябва да се правят още допълнителни довършителни работи из апартамента. Аз откъде да знам, че едната каса на вратата е дебела 16, а другата 14 сантиметра. Измазано ли е? - Да. Шпакловано ли е? - Да. Какви са сега тия работи?... Външно ми изглежда много добре, но такива разлики и мерки не ми правят ама никакво впечатление на 1-ви, че и на втори поглед.
Тръгваме да се връщаме за Пловдив и някъде по пътя ми светва жълта лампа с формата на бензинова колонка, а от дисплея по-долу учтиво ме подканват да заредя. Хубаво, мисля си аз и си правя план: оставям човека, плащам капаро, няма да се мотая из Пловдив, директно се прибирам и на излизане от града ще заредя. Общо взето така се и получи...
Борих се със задръстванията по центъра и най-накрая се добрах до околовръстното. Тъкмо подминавах последните търговски складове, качвайки нагоре една полу-детелина, за да се включа в магистралата и... Колата прехълца и бавно, но сигурно започна да губи скорост. Отбих в страни, така че да съм извън двулентовото еднопосочно платно, изключих от контакт и дръпнах ръчната. Като по учебник, само дето не пуснах аварийки. Не смятах, че трябва да мигам в жълто и червено като космически кораб, за да известя всички, че нямам бензин. Смях се лудо около 2-3 минути и реших, че трябва да се обадя за помощ. Уви, оказа се, че трябва да се спасявам сама. :) Нямаше какво друго да правя, така че си взех дамската чанта и си облякох якето въпреки жегата, за да мога да скрия деколтето. Все пак не исках да заработвам парите за интериорни врати на апартамента. Заключих колата и гордо вдигнах палец на минаващите коли.
От първите шест само една лада натъпкана на всички възможни места с чували с картофи почти спря. Човекът махна към картофите на предната седалка, правейки знак, че ще ме вземе стига да не бяха те. :) Засмях се още повече и му махнах... Точно тогава осъзнах, че токчетата ми са застанали зад голфа, а не пред него, т.е. идващите коли не могат да видят точно "бедата", в която съм изпаднала или я виждат прекалено късно, за да ми спрат. Смяната на стратегията доведе до качването ми при 2 симпатични момчета точно след три коли време.
Помолих ги да ме закарат до бензиностанцията на Еко, която се виждаше на 1300 метра от "мястото на събитието". Казаха ОК и ме питаха какво се е случило. Казах го по-бързо, отколкото го измислих. Трябваше да си измия ръцете, за да не ме помислят за идеално зле, а между другото да изям и един бой за да ми дойде акъла. Та за пред хората: някой карал колата преди мен, когато съм се качила била светнала резервата, а резервата се оказала наистина дълбока резерва, била съм решила да заредя на излизане от Пловдив, но ми свършил бензина. Отчасти това беше и истината, но някак си трябваше да препиша безрасъдството на друг. Същото казах и в бензиностанцията. Срам ме беше да си призная! :) Но срам не срам трябваше да пазарувам...
От там си закупих артикул номер 5910 - 10л ТубаПластмасова срещу сумата от 14,49 и десет литра бензин'95 за тубата. Наслаждавайки се на ситуацията и емоцията изпих един редбул в кафето с надеждата да ми даде крила.
Крила нямаше, но събрах стотици бибиткания, пресветвания и бурни ръкомахания от преминаващите и през ДВЕТЕ посоки на магистралата тирове, коли и други МПС-та.
Картинката наистина беше чудна. Велурени дълги ботуши на висок ток, черна джинсова пола, в едната ръка малка червена дамска чанта, а в другата голяма червена туба за бензин и фуния, привързана към тапата... Вървя и мъкна, от време на време се усмихвам и махам на преминаващите коли. На всеки 300 метра си почивах и сменях ръцете. Тук някъде осъзнах, че в старанието си съм се престарала и че само 5 литра щяха да ми стигнат... Препсувах се и продължих да събирам лоша карма, докато стигна до колата.
Нищо сложно после. Отвъртях капачката и сипах безценната течност. Завъртях я обратно и на включен контакт стрелката за бензин се мръдна цели 2 деления!... Тук трябва да отбележа, че в близост бяха някакви железопътни релси, защото докато прибирах празната туба в багажника видях огромният светещ надпис на преминаващия влак - "Панагюрище". Сигурна бях, че някой там седи отгоре и се залива от смях с мен. Аз поне се смях от сърце. Не вярвах, че такова нещо може да ми се случи. Вече съм анимационен герой. :)))
Като се прибрах се наградих с малък полуден на красотата. Направих си нова прическа и си боядисах косата. Черна. Нали съм блондинка под прикритие. :)

Детектив в Зоната на здрача – Андрея Илиев

Хубава и специална по един свой начин.
Мисля си за книгата и на ум ми идва само една дума.
Младост.

П.П. Благодаря! Ще намеря моя начин, за да върна жеста. :)

Дзифт

Бой и е*ане. Май е много смело е да си мислиш, че показването на бели пликчета под пионерската пола на млада комсомолка в черно-бял филм минава за върховна еротика. Дори и девойката да има хубави гърди, а зърната им да са щръкнали и мащабирани почти на цял екран. Смесването на секс сцени с научно-популярни кадри ала дискавъри ченъл да го оставим без коментар, а?
Има все пак едно/две попадения, но какво остава за другите час и десет минути. Трябва да връщат пари на излизане от Арена или поне да дават безплатна бира.
Залагам 3 лева, че наградите от руските фестивали са заради Смуглянка в началото на филма и другата руска песен по време на надписите.

Малки разговори

Един от последните ми дни в София. По стечение на обстоятелствата и най-вече заради будната ми съвест работих до късно в офиса на фирмата там. Прибирах се към квартирното вкъщи и да не се чувствам капо в следствие на отпадналата уговорка за 3D кино, се набутах в мола за последните прожекции. Тъкмо си мислех или по-скоро се надявах да съм самичка в залата, когато дойдоха още 5-ма човека с пуканки и кола. Големите надежди да гледам все пак добър български филм докато съм в София изгаснаха окончателно като светнаха лампите на течщите финални надписи. Дори очите на Буковска не могат да спасят жалките и отчаяни опити за кинематография.
Накрая не ти остава нищо друго освен и ти да «удариш по една терца».

Аз бях болна... и се излекувах. Посвещение - Теодора Захариева

За да си взема книгата, съществена роля изигра панагюрският елемент – колеги в работата, а и имаше представяне на книгата в града. Не ходих, но ми разказаха. Нали тук всичко трябва да се знае. :)
Имах някаква предварителна нагласа какво да очаквам. Хора, които са близки на авторката, споделиха, че са били много развълнувани, а дори и са си поплакали. Други ми казаха само, че се чете много бързо.
Прави бяха за всичко. Историята е потресаваща и няма как да я подминеш с лека ръка.
Нейният разказ „по истински случай” ми припомни един друг, който бях оставила да си почива на спокойствие в миналото. Хубаво е човек да забравя от време на време. А когато си спомни – да се почувства по-силен, защото е победил и надживял. Някой лекарства са невидими за очите, не се ядат и не се пият. Вяра, Надежда и Любов. Колко простичко и банално, нали?
Когато бях малка имах сериозни проблеми с бъбреците. Сега още ги имам, но доста по-рядко се появяват болки или възпаления. Години наред нямаше особен ефект от предписанията и грижите на докторите. Всяко лято в Хисар се киснех в басейни с вряла минерална вода. Съответно пиех и всякакви чайове от горчиви треволяци. За мен – тогава бях на ~8 години, цялото преживяване беше истински кошмар. Бедрата ми бяха насинени и изтръпнали от вечните инжекции.
След неуспехите на медицината не закъсняха и моите първи срещи с параНенормалното. Бледно си спомням как ме мъкнеха насам-натам из други градове и паланки, където имало някакви «уникални» екстрасенси. Семейството ми трябва да е било безумно отчаяно, за да повярва, че след като някаква лелка си държи ръката 30 минути над кръста ми ще бъда излекувана веднъж и за винаги. Всъщност, за да имало «ефект», трябваше да ходя на поне още 3-4 «сеанса». Всички резултати, дори и съмнителни или по-точно никакви, се заплащаха достатъчно скъпо. В бонус е дългото и търпеливо чакане в къщата на «екстрасенса» заедно с други болни, докато дойде твоя ред.
Сега разбирам, че тези екстрасенси не са лекували мен, а родителите ми и семейството им. Дали са им Надежда. Увереност. Сила. Вяра. Кураж. Смелост. Да продължат напред, а и аз заедно с тях.. Дали са им и всичко останало, което са загубили из кабинетите в болницата или из рафтовете на аптеките.
Не отричам категорично, че няма хора с някакви свръх-способности. Възможно е, но смятам, че са повече тези, които претендират, че имат такива без всъщност да е така.
Докато пътувах с тролей 1-ца в София преди няколко седмици, попитах една баба за следващите спирки, за да преценя къде да се прикача и изчакам автобус към Младост. Обсъждането на маршрутите на градския транспорт неусетно прерасна във въпроси от къде съм, дали съм студентка и какво уча. После бабето директно ме заби и удави в смут душата ми под седалката на тролея като попита имам ли Библия и вярвам ли в Бог. Зарадва ми се, когато плахо отговорих отвърдително и двата пъти и директно изскочи с оферта. С голям патос ми обясни как се събирали в някаква сграда до Центална гара. Идвали и много млади хора. Това последното тя очакваше да приема като сериозен аргумент, за да идвам и аз. Освен това идващата неделя от 10 часа направили по-мащабна организация за събиране в зала Универсиада. Може и Фестивална да беше. Все едно. Отдавна ме беше загубила тотално като публика и бях започнала да се чудя дали да не скоча от тролея в движение. Смъкнах се една спирка по-рано, преди да успее да ме вербува за каузата. На изпращане на моето припряно и с половин уста «Приятна вечер!», тя отвърна, че непременно трябва да дойда, защото там протичало «ток» и «ставали чудеса».
За пореден път се убеждавам в рядката си дарба да привличам като магнит около себе си всякакви ненормалници. Но както и да е...
Мисълта ми е, че не е честно да използваш шарлатанските си шашми и да играеш психолог на дребно, за да се възползваш от хората. Винаги ще се намери някой да им повярва. Например хора, които нямат нищо за губене, защото вече са загубили всичко.Разбирам, че им трябва светлина в тунела, ама точно тоя тунел ли да го ...

Вълшебна нощ – Богдан Русев

Впечатленията са съвсем пресни. Заедно с него по един или друг начин отново бях в София и успях да я почувствам както преди. Признавам си, че мъничко ми залипсва...
Стилът на писане е отдавна познат – като статии за списание „Егоист”. Има го и моментът, че и книгата е сравнително старичка (2005 г.), но за мен все още минава за актуална. :)
Концентрат от откровения. Ако някои от историите се бяха случили на мен, едва ли бих имала смелост да ги разкажа и напиша в книга. Просто ми е невъзможно да бъда толкова безсрамна. А и как да гледам после хората в очите, когато ще стоя съвсем разголена пред тях? Те все още ще имат своите тайни, а аз моите не.
За пореден път няма как да не се сетя за „Лигата на разказвачите”, организирана от Капитал Лайт. На живо Богдан Русев няма нищо общо – невзрачен, един от тълпата. Ако не ми бяха казали, че е той, дори нямаше да обърна внимание. Къде е тази сексуалност, която живее между страниците му? Оставям търсенето на граничарските кучета. За мен ще си остане загадка.