сряда, 27 февруари 2013 г.

пролет 2013

Днес пристигнаха новите ми дънки, посветени на сезон пролет 2013. Имат страхотни капси върху задните джобове, които са изрязани във формата на ябълки. Nice, huh?:) Има само един проблем. Не ми стават. Още. На краката са супер, но трябва да поработя още малко върху корема и ханша. Мисля си, че до средата на март ще съм с подходящите пропорции.
Сряда е и пропускам тренировките, за да отделя малко време на битовизми вкъщи - миялна, пералня... Има и разни други неща за подреждане, които вече излизат от определението "творчески хаос" и трябва да си намерят мястото. По-късно винаги мога да направя някоя друга серия с розови гирички или да се кълча на шалтето в хола с домашната програма за аеробика.
Мисля да си поръчам още някой друг мотиватор от интернет - например къси панталонки или потниче.:) Мда. За всеки случай, ако загубя посока и почне да ме примързява пролетно.

вторник, 26 февруари 2013 г.

ракетно гориво

Почти съм сигурна, че и такова съм пила снощи. Направо си махнах главата. През кръста. За по-сигурно.
Има моменти, когато силно затлачвам системата. Цикя. Мисля си и се притеснявам за щуротии. И просто трябва да ударя копчето за един мощен рисет. Със средния пърст.
Не знам кога порастнахме. Кога станахме етикети от визитни картички? Експерт. Мениджър. Директор на водопад... Кога спряхме да бъдем деца? Спонтанни?...
Обаждаш се на някой, за да си направите екскурзия през почивните дни. Чуваш милион оправдания защо няма да дойде и нито една истинска причина. Животът ги е омачкал и сгънал върху дивана в хола и те са заобичали комфорта му повече от всичко друго. Диванът, не живота. Последното им пътешествие-приключение, за което могат да разкажат е от Дискавъри ченъл. Фаааак! Не е истина... Релсите им са толкова солидни, че единственият шанс да се засечете е, когато направят кратък престой на някоя малка гара. Пак по разписание.
А имаш ли желание, възможностите сами те намират. Вчера си представях как ще карам поне 2 часа в адската мъгла до София и евентуално да имам някакъв шанс да се класирам още за началото на Тайното парти послучай 30-тия рожден ден на Ицко. После си представях тегавото връщане още същия ден без да пия алкохол или да пия с риск от още по-тегаво връщане на другия ден. В крайна сметка един колега ме закара, а прибирането - с автобус. Бързо ги решавам тия работи. Пуснах си отпуска, метнах тениска, чорапи и бельо в една раничка и газ... За да намеря Смолян в София. Добре ли е?:)
Ицко се изненада. Ама много. При все, че бяхме хиляди маймунки, никой не беше спукал гърнето. Партито беше супер. От един момент влезнах в режим на безсмъртие и сам-съм-си-рекърдс... Last men standing бяха само смолянчани и няколко такива, които го докарват на дух без местожителство по лична карта.
Тръгнали сме си с Чавдар и Андон около 5 сутринта. Така е по спомени на очевидци. Нямам представа колко е бил часът. Толкова хубаво, представи си! От моментите, когато достигам вътрешен мир и до някакво велико прозрение - за себе си, за живота, вселената и всичко останало. Казвам си, ще го запомня... Но на сутринта се е изпарило заедно с алкохола през кожата ми. Остава само като чувство. Знам, че нещо се е променило, но не знам какво. Само, че е хубаво.
Чавдар е добре запознат с течното ми състояние и фази. Познаваме си номерата от репертоара - повече от 15 години. Виж, на Андон може и да съм му дошла в повече с моята анимационна приказност... За последната особени заслуги има Петър, който забърка такива отровни шотове, че...
Возя се в таксито към автогара юг и шофьорът гледа към групичка ученици с ранички да се мотаят около паметника, който е "в крак с времето". Говори ми, че си мечтае за това сега. Да бъде ученик, да носи шестици, да няма никакви други грижи освен да ходи на училище. А той като бил малък - не слушал, биел се, имал кофти оценки. Майка му викала да учи, ама... Мечтае на глас - да е на ония години, но с тоя акъл. Питам го, ако може да се върне назад, би ли променил нещо. Отговорът беше едно горчиво да. Не ми е симпатичен и решавам да не му дам добър бакшиш, въпреки че ме закара на време. Викаше по колите и пешеходците по пътя. Обясняваше им да ходят на село. Някакво супер презряно и ужасно място в неговото съзнание. Където няма живот. И са събрани всички утрепки. Не знам да го съжалявам ли, или да му се ядосам. Просто слизам от колата с мощно тръшване на вратата и топам два пъти с токчетата по асфалта - като Дороти. Магията сработва - имам билет за автобуса, който потегля след 30 минути. Надувам слушалките на плейъра на макс и се опитвам да игнорирам миризмите и завоите, които се подиграват със свития ми стомах. Избирам да не чета книга, за да не премине състоянието ми от идеално зле в идеално трагично.
Изкъпах се и спах 2 часа, които ми се сториха като 100 години. Refresh. Ама главата ми още е в някаква мъгла. Пиша бавно и с усилие. За утре не ми се мисли. И без това имам само Сега.

неделя, 24 февруари 2013 г.

no fear

Преди малко се връщам от Боровец. Второ "каране", доста смесени чувства. Някаква пулсираща болка в глезените и колената. Ще оживея. Без да куцам с левия крак.;)
Неделно събуждане в 7 не влиза принципно в програмата ми, но и по-странни неща са се случвали...
И така, заредена с термос ултра кораво кафе и добро настроение, тръгваме от точка П към точка Б. Направо като друга страна си е, нищо, че е на 2 часа път от село. Следва кратко лирическо отклонение по темата и не съвсем. Ама как да не се сетиш с тия големи червени знамена и малки червени човечета от ски центъра на Боро Спорт. Един пич много искал да му викат така. Борото. Ама много. Едно такова тежко и готино звучало. Малборо - Боро. Дълго го мислил какво да направи, за да му лепнат този прякор и един ден събрал пари, заградил продавачката в кварталната лафка и купил 30 стека цигари. Малборо. От тогава му викат Кашона.
Та тези добри червени човечета са подхванали туристите на групички - според възрастта, спорта и фаза на назадналост в уменията и са ги строили в редици на равното. Първи стъпки, стойки, чупки. Гледам ги и си мисля, че е голяма скука и трябва да си адски упорит, за да не ти писне 15 минути след началото на урока. Малко по-късно видях какво ги крепи. Почивките. Мляко с какао и 50 грама ирландско. Сервитьорите си знаят. Само поглед и вече носят - the usual...
Ето ме и мен, как съм на равното при аматьорите зад хотел "Рила" - усмихната, нахилена зелка. Тридесет минути по-късно и хиляда метра по-високо вече не съм толкова самоуверена.
Първо - екипировката. Детайлите са важни и цялата тази индустрия с аксесоарите не е измислена само за гъзария. Без майтап. Е, добре, има и сериозен процент фукня, но не това е важното. Почти 10 минути след като бяхме стигнали горе ми идваше да си изхвърля шапката и ръкавиците. Първата непрекъснато ми влизаше в очите, а вторите подгизнаха жестоко. Нито пазеха от студ, нито при падане. Трагична картинка. Изобщо не прежалих очилата за маска - ще си карам с тях и това е. Без тях не виждам ясно на повече от метър и песни със заглавия "Борче-скиорче-здравей-опа-сори" не са ми в репертоара. А маска си трябва. Задължително. Горе на връа дуа и вее. Яко.
Второ - екипировкатата. Знам, повтарям се. Ама това са рисковете, когато си вземаш борд и обувки под наем. Случайно се получи да пасват по цвят с облеклото ми, ама какво от това? Оказа се, че бордът изобщо не ми беше удобен. А дали е крива ракетата или пистата е друга бира.
Трето - страхът. Този път падах значително по-малко. Броим само пръстите на ръцете. И краката. Дупето е в добро състояние, но не и настроение. Не преодолееш ли страха и да се отпуснеш... Просто няма купон!
Не знам защо бях спекла толкова. Стегнато. Паника... Седя на мокрия сняг и някакъв ступор. Тотален блокаж. От време на време имах някакви просветления. За кратко поникват криле, когато Григор похвали някое супер смешно мое завъртане или спиране. Тръгвам малко по-така надолу и след 30 секудни отново спек, паника, шах, мат, туп!... Изходна позиция - back to zero and below. Freezing.
На връщане в колата си мислих, че ще е добра идея, ако препрочета Дюн. В най-лошия случай - филмите.
Ще стана свободен снежен ездач. Ако не този сезон, то следващият. Free snow rider. Как звучи само, а?
Дали ще ми викат Борото (от Боро Спорт) или Кашона (от стила ми на пързаляне), шЪ сЪ чуе. :))

I must not fear.
Fear is the mind-killer.
Fear is the little-death that brings total obliteration.
I will face my fear.
I will permit it to pass over me and through me.
And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path.
Where the fear has gone there will be nothing...
Only I will remain.

петък, 22 февруари 2013 г.

Таблет vs Лаптоп

От една седмица се радвам на iPad mini.
Размерът има значение, каквото и да ви лъжат жените и мога да ви кажа като пердставителка на по-нежния пол, че предпочитаме по-малкото само, когато става въпрос за техника...
За сега само добри впечатления, дори и да е минало само едно пълно разреждане на батерията, което ми отне 5 дни... Почти не съм включвала лаптопа - колкото да отразя последните серии на HIMYM & Californication.
Все още свиквам с писането без клавиатура и си мисля, че след определено време и тренировки ще постигна задоволителна скорост. Отказвам да си купя такава като аксесоар. Цялата идея всичко да е малко и да се събира в чантата се губи.
Лутам из приложенията и свалям на посоки, докато преценя кое ще ми бъде интересно и полезно. А ръководството за употреба е свалено, ама кой да ти чете... Ние сме от там и го знаем!;) Сега избирам само безплатни, защото отново имам проблеми с плащанията след преиздаването на кредитната ми карта. Чакам да ми мине от последната среща с Отдела за борба с клиента в ОББ. За три години постигнах само да ми изписват правилно името, както съм го декларирала в заявлението.
Също така, не съм си избрала още оператор за мобилен интернет. Сигурно ще е Vivatel - имат добри оферти за абонати като мен. Пакет цифрова телевизия, интернет и домашен телефон. Последното ще е актуално, докато баба ми от Смолян ми се обажда. Old school - признава само шайбата. А и без фейсбук знае всички новини за приятелите ми преди мен. True story!;)
Отказах се от варианта WiFi only най-вече заради разговора с консултанта в магазина. Разколеба ме. Обясни ми, че батерията на телефона ще ми пада за час-два, ако ползвам hot spot от него. Освен това, пусни-спри-пусни-спри... Не е оферта и няма сделка.
Екранът не е толкова добър и красив, както е при по-големия брат, но на мен ми харесва колко е малък и лек. Сигурно, защото съм свикнала с киндъла, който ми е компания всяка вечер преди заспиване. А и като го няма до теб да сравняваш, както е в магазина - не прави впечатление липсата на някакви си пиксели.
Дълго се колебах за Samsung Galaxy One Note, но не го избрах заради размера, дизайна и фактът, че гледах Android като тръба. Как той мен ме е гледал, не знам. Консултантът в магазина ми обясняваше, че няма нищо страшно. Чичо му, който нищо не разбирал (сещай се, шматка като теб), 30 минути след включването на таблета вече имал акаунт и публикувал снимки във фейсбук. Добре, ама мен какво ме топли това? Да се прибера вкъщи с това ужасно грозно нещо, което на всичкото отгоре си има и стайлус. И това трябва да е някакво предимство?!... Добре, зачетох се после, за да дам втори шанс на устройството. Wacom, ала бала... Не съм някакъв творец и световно неизвестен художник, който цикли татуировки в някое мазе върху по-щури и експериментиращи приятели, за да ми е оферта. А и да го мисля как да не го загубя някъде проклетия стайлус. Не искам. И клавиатура даже, вие...
Определено е въпрос само на време iPad-ът да остане единственият ми "компютър" за вкъщи, а също и за пътуванията насам-натам.
Приемам идеи за хубави приложения. Apple се скъсват да ми пращат такива на мейла, но не ми се занимава още да отбирам плява от просо. Ако някой вече го е минал, да казва. Наистина нямам време и желание да отркивам колелото. За това от време на време мисля да пускам публикации за всичко, което ми е грабнало вниманието. Може да спестя лутане и нерви на други като мен.
В заключение ще кажа, че съм доволна от избора си и нямам колебания дали е бил най-правилният. Всеки има вкус, нужди, предпочитания... Не съм се повлияла от марката и не вярвам в робуването на такива. Разглеждах наистина дълго, четох, обикалях доста и подходих напълно непредубедено. През ръцете ми минаха доста нетбуци, лаптопи и таблети... Но само един си пасна. Като у дома си. Джим Кери би казал - Like a glove. ;)

петък, 15 февруари 2013 г.

тъгата

Преди малко се върнахме от Пазарджик. Реших да се почерпя с още една чаша вино преди лягане, за да успокоя натъженото си сърце.
След като сме ходили да видим бабата на Георги, винаги ми става едно такова... пусто! А на нея какво й е, просто не искам да знам.
Тя е на 81. Последните 7 години - сама, без нейния дядо. Обичали са се и са били заедно 60 години. 60!!! И както тя казва - ще минат като утре, когато ни заръчва на изпращане да се обичаме и ние така дълго.
Говорим си, гледам как й сверяват часовника. Голям тракалник, да се вижда от далече и без очила. От онези, руските, дето имат ключета за навиване отзад - за стрелките и за "алармата", която е само с една "мелодия" - ужасна и дрънчаща. Часовникът беше с 20 минути напред. Взирам се в него и се чудя какво значение има дали е 18:20 или 18:40, когато си на 81...
След малко започват да нагласят новия календар за 2013 на стената. Едно червено квадратче трябва да се мести всеки ден върху правилната дата. Бабата коментира, че не и трябва. За какво ми е, вика тя, нали си имам телевизор?!... Тя е откъснала вече календарния лист за януари най-отгоре. Нали вече бил минал. Не й е важно да има и трите месеца януари-февруари-март едно под друго. А май не й е важно кой месец е изобщо.
На път за апартамента на бабата, спряхме на едно кръстовище - дълъг червен светофар. В огледалото за обратно виждане наблюдавам как едно момче се опитва отчаяно да набута около 30 червени балона, пълни с хелий, на задната седалка на автомобила си. След петдесет години примерно, на 14-ти февруари, същата тази жена, която ще ги получи, няма да може да си намери място от самота. В огромен апартамент с две спални, хол, трапезария, кухня, антре, отделни баня и тоалетна. Децата и внуците ги няма наоколо, отдавна са далече и тръгнали да гонят своето щастие. А тя е сама. Чака. И знае, че той няма да дойде никога повече. Нито с балони, нито с целувка. Но седи и го чака...

Сетих се за тази песен от 1994. Имах албума на Авеню на касетка и ми харесваше да го слушам, когато навън вали. Като днес.

Тъгата е в очите ти, които чакат.

вторник, 12 февруари 2013 г.

наказателна акция - денят на влюбените/виното

Повръща ми се. От цялата измислена романтика. От червеното. От "тематичното" в седмицата на любовта. От плюшените мечета. От сърчицата. От розите. От онези, дето се правят, че са над тия неща и ще празнуват Тифон Зарезан. От песните по радиото. От всичко ми се повръща. А тези дни, безумието просто се излива...
Не мога да живея така! По календар! По задължение. Не искам.
Аз съм прицеса всичките 365 дни в годината. А на всеки четири години - по 366.:) Винаги имам избор къде искам да бъда, какво искам да правя. А ако няма, създавам го. Но не ми го определят и не ми го натрапват. Не ми го бутат в лицето, докато започне да ми се повдига.
Тъжно ми е за двойките, които си правят "изненади", защото така "трябва" и празникът ги "задължава". После цяла година компромиси, скука, релси... Първа програма...
На 15-ти февруари до вас ще е пак същият човек. Пак толкова специален и пак толкова обичан. И вместо да му врътнете една мусака, пробвайте да му врътнете един стриптийз. За вечеря. За разнообразие. Защото е петък. Защото е 15-ти. Защото не ви трябва причина. И календар. Просто така!
Живее ми се, ей! Ама всеки ден! Не само събота и неделя. Не само по празници. Днес.

понеделник, 11 февруари 2013 г.

go mad like a clown

I've got the snowboard under my feet
I can fly so high, I can fall so deep

And now I'm flying like an angel to the sun
My feet are burning and I grab into another world


Открих още една степен на свободата. Чувството е уникално!... Вече гледам по друг начин на всички зарибени по зимните спортове. Гледам ги разбиращо. :)
В събота около обяд се накатерихме на колата и газ към Пампорово. Още сънена, допивах кафето по пътя. Докато си отворя и другото око, вече бяхме в лудницата - сняг и туристи на парцали... Без много търсене намерихме място за спиране на един паркинг близо до лифта - пет лева за целия ден, без значение кога си дошъл. Всъщност, ако се завъртите повече из района, ще откриете, че се работи само с кръгли суми, които се делят на щастливи числа.
На човека в магазина за екипировка под наем му трябваха точно 2 секунди, за да ни огледа и прецени - какви сме и за какво се борим. Личеше си от километър, че преди няколко дни съм отрязала етикетите на зимния ми панталон, но все пак реших, че трябва да му кажа, че ще карам за първи път, когато избираше какъв сноуборд да ми даде. После разбиращо ми помогна да си вържа обувките. Знам, че е важно да са добре стегнати и сама нямаше да го направя толкова добре.
Мъжът видя, че съм преметнала през рамо чантичка с голям фотоапарат и със зле прикрита усмивка ме посъветва да не го нося със себе си, докато се уча да карам. Не се обидих. Думите му бяха изречени приятелски, с доброта. Оставих му го, заедно с ключа от колата и планинарските ми обувки.
Докато се мотаем в магазина, Григор вече беше купил една карта за лифта на половин цена от някаква какичка, която си била паднала по outfit-а му, а другите две платил на касата. Самочувствието му щеше да е по-високо от кулата Снежанка, ако каката не била грозна, ама нейсе. Вече я беше забравил, когато се озовахме горе.
Насочихме се към писта със средна трудност (червено & синьо), за която знаехме, че е приятна за каране на сноуборд. Застанахме в началото и седнах в една пряспа сняг, за да закопчая автоматите. Стойки, чупки, пръстите нагоре, петите нагоре, спиране... Добре. Показаха ми основното за 5 минути и как да падам така, че да има най-малка възможност да си счупя краката, главата или друго, което евентуално ще ми трябва и за по-късно. После - давай!...

След четири часа, на тръгване от Пампорово, докато чакахме Григор от последното му спускане, се усетих какво съм направила. Докато се оглеждах наоколо, забелязах, че шматките като мен си вземат екипировка и се мъчат на равното. С учител - за 80 лева на час, индивидуално. Или без, но с повече ентусиазъм. Да усетят как става, да потренират малко. Без много зор, на влека. Не се хвърлят отгоре направо. Това обяснява и факта защо не срещнах по дългия път надолу други заблудени души. Ако сега трябваше да започна отначало, пак бих постъпила така. Това е начина... Падни, стани, тръгни... Когато почувстваш контрола върху борда и че ти го управляваш, а не той теб, е много, много яко!
Спокойствието на планината те кара да се чувстваш в мир със себе си. Чувстваш само себе си и една безгранична свобода. Не мислиш за абсолютно нищо. Не чуваш нищо друго, освен скърцането на снега под краката ти...
Всичко това - хубаво, но на едно друго, духовно ниво. В реалността изкльощавелият ми задник се приземи около тринадесет хиляди пъти в снега. Красиво, анимационно и със засилка. Последните три пъти, в самия край на пистата, се забих наистина ужасно жестоко и реших да си призная, че е време да пускам финалните надписи на Най-смешните снежни домашни видео клипове. С гордо вдигната глава поех по пътя на срама - никой не слиза с лифта на Снежанка надолу. Има само две изключения - 1) лято е и 2) облечена си с дънки и ботушки-фръцкалки и си ходила да пиеш кафе на Панорамата.
В неделя послушах тялото си и прецених, че е по-добре да си остана вкъщи - да се наспя, да лекувам травми и да ближа рани. Основно върху самочувствието ми. Странно, но всичко от кръста нагоре ме боли. Смях! Няма такава мускулна треска.:) Зимните спортове не са за кифлички с локум. Има още доста да потренирам, преди дори да се доближа до някаква истинска спортна форма. Много кофти е, когато установиш последното емпирично... Точно, когато си на гребена на вълните със заблуди, че закоравял.
В заключение, мога да кажа, че сноубордът е 99% стойки, чупки и гъзария. 1% остава за уменията. Ако не ми вярвате, огледайте се добре следващия път, когато сте на някоя писта. Няма толкова пъстри екипи, шапки, бордове, очила, ръкавици, дори слушалки, ръгнати в mp3 плейър... Всичко е подбрано с вкус, няма нищо случайно. Хората посвещават изключително много време на външния вид - очевидно доставящ поне 1/3 от удоволствието. Позьорчета! Check out me & Grigor... :)

Вече нямам търпение за следващия път, когато ще се пускам надолу по пистите. Да, пускане. Истинското каране ще е след поне един сезон.
Браузвам из сайтовете за екипировка с надеждата, че ще намеря нещо добро на хубава цена, защото зимата е към края си, а ентусиазмът ми - в началото си. Георги определено има нужда от облекло, а аз от истински ръкавици. Последните няколко пъти той използва едно екипче, което макар и с отлични качества (здраво, топли & не пропуска), е било на мода през 1974 година. One of a kind, определено прави впечатление и е запомняща се гледка. Също като тази. :)

сряда, 6 февруари 2013 г.

Докосвания - Григор Гачев

Книгата купих на търг в последния ден от Таласъмията. Наддавах срещу Крумов, който изглежда прецени, че няма да се откажа. А и предишната вечер или по-скоро сутрин, часове преди самия книжен търг, разделяхме заглавията с него и Копо, както разделяхме терци и белоти.
Играх го всичко коз след три паса. Буквално и преносно. Стана ми странно и дори малко тъжно, че почти никой не поиска книгата на Калин Ненов, а Гоа искрено се възмути на цената, която предложих за нея. Според него - обидно висока. Сякаш изпадна в ступор, прекъсна рязко играта си на Biblios, изсипа коментара си в неловката тишина между наддаванията и после се спокойно се върна към раздаването на карти, все едно нищо не е било. Видях с крачеца на окото си как клати глава, очевидно считайки ме ме за луда, и се усмихнах. Сега ми предстои да разбера бил ли е прав или не. За книгата, не за лудостта. За нея знаем, прешъс. Отдавна.
Купих си и трите книги, които бяха предложени на търг. Някаква моя си слабост да чета български автори. Някои от тях ще си останат все така световно неизвестни и силно се надявам, че Григор Гачев няма да е от тях.
Може би отдавна следните блога му, а може би не. Ако е последното, значи ви е време да започнете. По-голямата част от историите са от там, но допълнени или изменени от автора или коректор/редактор.
Признавам, не можах да прочета наведнъж, въпреки скромните 107 страници. Подминах средата на книгата, а разказите бяха оживели - щипеха ме и ме побутваха. Задаваха ми въпроси без думи, а аз не знаех какво да им отговоря. Ревеше ми се. Една буца заседна в гърлото ми и преглъщане няма. До днес.
Затварям задната корица. Едно спокойно ми е. И леко. Feels like Pay-it-forward. Again.

Можете да се сдобиете с електронен вариант на книгата от Човешката библиотека. Предпоследното хартиено издание е мое, а "последно десет" - при Крумов.
Изкушавам се да подаря моят екземпляр на някого, но все още не съм решила на кого. Мисля си, че подходящото време и човек ще ме намерят сами, точно когато (му) трябва(т).

неделя, 3 февруари 2013 г.

Game of Thrones (2011– )

Стана въпрос за него по време на Таласъмията. А когато попитах има ли го в замунда, ми отговориха положително. Изтеглих го и не мирясах, докато не изгледам и двата сезона. Сега чакам третия, който ще излезе през март. Междувременно дръпнах и книгите, но съм леко подразнена от факта, че историята не е завършена и още се пише. Могат да минат и години, докато излезе и последната книга, ако изобщо това стане.
Не очаквах да се зарибя, но се случи. Рицари, лордове, крале, прицеси, дракони, кръв, черва, интриги, обрати, велико плющене... Всичко без някакви определени граници.
Един приятел, който не чете фантастика/фентъзи, но играе доста игри с такива сюжети, преди известно време гледаше сериала. Каза ми, че получава ерекция, докато върти поредния епизод. Много се смях тогава. Сега бих му намигнала с разбиране. Не, че мога да намигам, но ако можех, щях да го направя. :) Неговата фаворитка е Daenerys Targaryen, която не е дори близо до влизане в топ три на класацията ми с готини мацки за лесбийско приключение.
При следваща игра на "листчета", ще съм малко по-подготвена с героите. Най-малкото, ще мога да обясня кой е Tyrion Lannister. Последният път го прочетох като Трион, да се *** в оФцата... И много упорито се опитвах да го обясня като дърводелски инструмент... Ама да вземат да ги кращават малко по-нормално, а? Или да взема да се науча да чета?...
Няма какво да се лъжем, в сериала има доста пропуски от всякакво естество. Избирам да си затворя едното око за тях, макар че понякога трябва и двете, но няма да ми остане с какво да гледам. Истината е, че двата сезона омазаха като с мехлем зажаднялата ми за фентъзи душа. Съчетано с безсънието ми, едночасовите епизоди ми дойдоха екстра. Въпросът е - а сега какво? Да подхващам ли песните за огън и лед или да се пренасоча към нещо друго?

Remember the compliments you receive...

Напоследък все по-често ми правят комплименти. Поне аз си избирам да нарека така всички коментари, свързани с отслабването. Когато са придружени от завистлив женски/мъжки поглед и ме попитат как съм го постигнала, отговарям, че съм на диета със секс и ябълки. Ама без ябълките...
Имам си чисто нов електронен кантар, който отмерва прогреса и ме кара да се усмихвам всяка сутрин. Общо взето, на килограми го докарвам, само сметките с пропорциите ми се губят леко, но и за това има време. Избрала съм си края на февруари за достигане на финалната цел, а междинната контрола е след 2 седмици, през които смятам да променя някои от тренировките.
Много е приятно в магазините, когато се усещам в пробната, че меря дрехи с един размер по-малък. И ми стават!:)
Сещам се за всички клишета, свързани със спорта. Как е здраве, сила, ала бала... Всичко е вярно. Обаче са супер празни и вятър работа, докато не се хвърлиш в дълбокото. Излежаването на дивана, великият мързел - могат да останат непобедени. Мотивацията може да дойде отвътре или някой да те зариби. При мен беше първото. А ще се радвам, ако успея да помогна на един човек да влезне в "играта".

П.П. Постингът за Таласъмията все още е в черновите ми и се съмнявам, че изобщо ще види бял свят...