неделя, 20 април 2008 г.

56

С Мария пием кафе след работа в Екстрийм-а някъде преди седмица и нещо. Вече сме омели по 3 топки сметанов сладолед със заливка карамел. Възхищаваме се искрено на уникално яките лъжички и тъмни помисли витаят за възможните последствия ако ги отмъкнем... Колко ли ще струва и дали сервитьорката ще се съгласи на покупко-продажба? Мда. Разговорът е на типични женски честоти и неусетно се завърта около традиционни и класически теми като килограми&отслабване.
Мария, разпалено: Знаеш ли какво е да си 56 килограма?
Аз я поглеждам и се подсмихвам...
М., още по-агресивно: Ма не-е-е. Знаеш ли какво е да си 56 килограма?
Аз, с широка полуиронична усмивка: Така като ме гледаш, според теб знам ли какво е?
Всъщност съм малко повече. Варирам в затворен интервал [56 ; 58] в зависимост от това какво съм облякла, през кое време на денонощието се тегля т.н. В гардероба ми прогресивно се увеличават дрехите, които не ми стават. Има такива, които толкова отдавна не съм носила, че съм забравила как ми стоят и че ги имам. Прекалено смело ми се струва да си мисля, че някога пак ще мога да се вмъкна в тях. Както каза дядо ми един от последните пъти, когато ме видя: Пооправила си се. Преди беше много мършава. А това по неговите стандарти и методи за оценка означава, че нещата не са много на добре. Не ми е кофти, че съм надебеляла. Кофти ми е, че си намирам оправдания, за да не отслабвам. :) Почти непрекъснато и най-вече около обяд, вечеря и в близост до млечна баница и крем карамел.
Води се нещо средно между диалог-монолог в следната последователност: Толкова малко воля ли имам, мамка му? - Бе не е до воля това. - Как да не е? - Така. Не е. Просто не го искам достатъчно. И наистина е така. Нямам мотивация. Никаква.
Един поглед наоколо, за да преценя статистически "Къде сме ние?" и почти стигам до извода, че надебеляването е еволюционно обослувено и има много вземане-даване с естествения подбор. Нещо в стил по-хубава стръв = по-хубав улов. То зависи и къде и за какво я мяташ тая въдица, но общо взето е такава тенденцията. По-добрите женски с най-добрите мъжки създават по-добро поколение. Другите духат супата или каквото остане от трохите. Сещам се тук, че имаше един лаф за прасетата и ябълките и кой какво яде, но за него друг път. :) Отпускането на края (или иначе казано - онази сладка елиптична повърхност, върху която можеш да локализираш твоя пъп) започва, когато спреш да ходиш за риба, т.е. вече си си /на/уловил... Истински загрижени за килограмите си са основно хора в открит риболовен сезон и откровено се стремят да изглеждат добре. Дори безумно суетните и претенциозни към външния си вид някак си приемат 10-те плюс на кантара, слизат спокойно от него и продължават все така с шкембето напред...

вторник, 15 април 2008 г.

Подаръци :)

В събота детето на моя колежка стана на 5 годинки. Малка русокоса красавица с умни сини очи. Абсолютен сладкиш. По този повод реших да му купя подарък. :) Just like that. Спомням си, когато аз бях лапе и майка ми се върнеше от работа с подарък за мен. Голям кеф. Истинско чисто удоволствие поради две съвсем простички причини. Първо, не е нещо, което попада в графа "практични" - от каквото имам нужда там в момента. Примерно блузка, обувки и т.н. Второ, не е и в графа "глезотия", т.е. някаква играчка, дето съм искала и съответно съм мрънкала и оревала света за нея. Аз си знам, че ще я имам... :)

Купих 24 цветни молива в красива метална кутия + книжка с приказки за принцеси като последните няколко страници са с игри и картинки за оцветяване. Имаше и по-луксозна кутийка за моливите с капачка-острилка, но с по-малко цветове... Надявам се да й харесат. Виждала съм нейни рисунки преди 1 година. Наистина добри.

Та мисълта ми беше за подаръците-сюрприз. Хубави и неочаквани. Сигурно точно за това съм им се радвала повече... Дори и когато са били "малки неща".

петък, 11 април 2008 г.

ПКС + Студена бира

Не помня защо ходих до София тогава. С пристигането си изненадах Ирина, а пък тя изненада мен с планираното от нея за вечерта събиране на "смолянски картофи" у тях. Пиехме студена бира, когато Янев дойде с колелото и огромна чанта от последната реколта уникални компири. Организираме се на голямата маса в хола. Тримата белим и режем. Промишлени количества. :) По едно време тръгнах да давам акъл на Ирина - как точно да слага и мие картофите. Янев ме спря. Каза ми: "Недей. Не се меси. Всеки си има технология. Не трябва да се бъркаш в на другите хора технологията..." Замълчах. Ама защо ми говори така? Нали ако ги направим както аз казвам ще стане еди-как си и... Някъде помежду тия ядни и бързо препускащи мисли дойде просветлението. Ако беше анимационно филмче, над главата ми щеше да светне като слънце ел. крушка от 100 W . Обърнах нещата, смених местата. Да знаете само колко много МНОГО се дразня някой да ми слага ред. Особено в кухненските работи. Така ми се вкисва, че мога да подквасвам прясно мляко само с поглед. Наистина, 20 човека ще сготвят по 40 различни начина една и съща манджа, пък била тя и най-необикновени смолянски картофи във фритюрник. Та така, всеки си има мнение. И технология. Не само за картофите. По принцип. И трябва да уважаваш на другите хора технологията. Не само когато си на гости и готвите. По принцип.

Благодаря ти, Янев!...