Уникално.
Преди доста време исках да си я купя от Славейков. На старо, разбира се.
Болят ме ръцете и раменете. По-точно казано - стабилна мускулна треска. Като се сетя от къде я имам ме избива на весел смях. Но всичко по реда си.
Хубава и специална по един свой начин.
За да си взема книгата, съществена роля изигра панагюрският елемент – колеги в работата, а и имаше представяне на книгата в града. Не ходих, но ми разказаха. Нали тук всичко трябва да се знае. :)
Впечатленията са съвсем пресни. Заедно с него по един или друг начин отново бях в София и успях да я почувствам както преди. Признавам си, че мъничко ми залипсва...Скоро слушах в един сутрешен блок по радиото водещата да казва, че хората пазарували, за да се чувстват значими. Изказването беше по повод актуалната напоследък тема за световната финасова криза и вече широко разпространената тенденция в България да се живее на кредит.
Истината е, че хората бягат от малките градове и отиват в София с надеждата да намерят там тяхната „американска мечта”. София е голяма, а магазините безкрайно много. Няма как да не се изкушиш да не си купиш нещо, което надскача доста стандарта на живот, който реално можеш да си позволиш.
Обяснение и причина намирам в две неща, като първото е следствие от второто.
В малкия град искаш или не искаш трябва да живееш с/при родителите ти. В по-лошия вариант с родителите на твоето момче/момиче. В още по-лошия вариант и заедно с неговите/нейните баба и дядо. Не може да се каже, че си се спасил дори и когато успееш да свиеш гнездо в непосредствена близост – примерно друг квартал. Изключенията са много редки. За мен е немислимо две поколения (деца и родители) да живеят заедно повече от 16 години на едно място, а за три да не говорим.
Затова младежите бягат възможно по-надалеч и с обратен билет до вкъщи само за Коледа и Великден. Това обаче не им пречи да страдат от болезнен провинциален патриотизъм.
Поради това т.нар. малък град страда от тотален дефицит на кадри, а от там и на фирми, които да предлагат работа. Всеки казва колко му е хубаво „на село”, но не би се върнал там, за да бачка за 250 лева и да живее при майка му. Всички се изместват в София, където кварталите вече са се изродили като градове в града. Горе долу и времето за пристигане от точка до точка е сравнимо с междуградско пътуване.
В едно предаване на Милен Цветков се обади една много възмутена от „провинциалистите” „софиянка”. Как може да си хвърлят торбите с боклук през прозореца? Защо не вземат да се върнат там, от където са дошли? Факт е, че много „софиянци” се дразнят дори, че някой друг може да им диша въздуха. Мислят си, че някой им отнема това, което по право им принадежи без всъщност да са съвсем наясно какво е то.
От време на време срещам приятели и познати и когато им казам, че живея в Панагюрище ме гледат съчувствено. Не, благодаря, нямам нужда от съжаление. Няма и причина за това. Трудно някой ще извади аргумент, който не мога да оспоря в моя полза. Но не за това ми е думата...
Кредитите са си кредити и е психологически предопределено и естествено да се налагат като начин на живот. Човек не е безсмъртен и според разбиранията на грешната му душа е „незаконно” да работи като луд 50 години, за да може да прекара последните 10 години от живота си в охолство, смучейки виагра докато се почесва по магнитните наколенки. Стигаме до идеята за получаване на всичко сега и веднага, пък да става каквото ще.
Пазаруването не кара хората да се чувстват значими. Значим те кара да се чувстваш нещо, което си направил/създал, а не предмет, който си си купил. Значим не е еднозначно на по-добър и повече от другите. Значим е същото като да си специален. А ти си такъв. Искаш или не.
Студентска работа е нещо, което вършиш, а преди това си го отлагал до последния възможен момент. А дори когато последният възможен момент е дошъл, разбираш, че може да се скатаеш за още малко. За някои хора това е начин на живот цял живот, за други периодично поведение.
На мен ми се случва, когато нямам до себе си хора-ориентири. Такива, които те държат да не излизаш от правия път и те стимулират да движиш напред. Понякога, а може би доста често, бързо губя мотивация и концентрация. Скоростно сменям приоритетите според текущата ми егоистична таблица. Ако не сте изпитали на свой гръб резултатите от това ми поведение поне веднъж значи сте късметлии или никога не сме се срещали.
Няколко дни вече вися из кафетата на Техническия университет докато чакам да стане време за следващото упражнение или лекция. Гледам „зайците” и припознавам в тях себе си, а също и мои бивши колеги. Нещата са си все същите, само семестриалните такси са по-високи.
Един се е прецакал да си купи ръководството по химия, както и да си напише протоколите. Останалите 4-5 човека на масата преписват като луди, пушейки цигари с кафето, защото трябва да предават за заверка след 30 минути. Колкото и прилежен и старателен да си бил в гимназията, тук ставаш различен. Ксероксът, локалната мрежа и интернет стават бързо новите ти най-добри приятели. Навикът се заражда още в първи курс, а към края на втори вече е част от същността ти. Инерцията се запазва до самото дипломиране, а и дълго след това.
Не виждах никакъв практически смисъл от химията, а и без това не ми беше особено любим предмет, въпреки че ми вървеше. Преподавателят ми беше алкохолик и на всичките три лекции, на които по случайност отидох, разказваше един и същи урок за йонизация. В такива моменти е трудно да се надъхваш, че трябва да четеш, колкото и безсмислено да ти се струва това занимание. Започнах да усъвършенствам копи-пейст технологията, която в последствие разбрах, е майка на мизерията.
Така станах жертва на системата, а после на самата себе си. Как да обясня на сладурите от съседната маса, дето ма’ат карти вече един час, че тяхното пе’десе’не е по-голямо от моята терца. Има такава поговорка, че каквото сам човек си направи, друг не може да му го направи. И те така. Брутално професионално самоубийство. „Професионално” да се разбира във всеки възможен смисъл.
Един незначителен процент от хората, които завършихме работят по специалността. 97 процента от които пък изобщо не блестяха с оценки и резултати по време на следването.
Мисля си, че всички рано или късно разбират какво искат. Обаче само някои знаят как да го постигнат, а единци са тези, които имат потенциал и да го осъществят.
Мда, сега да бях да ония години, ама с тоя акъл... :)
Юли е слънчевият месец, а слънцето си ти.
Юли не идва край морето, преди да дойдеш ти.
Офертата дойде неочаквано от колеги от университета. Казах си – 10 лева, какво му плащаш... Нищо, че никога не съм била луда фенка. Всеки концерт на живо си има своя чар и удоволствие.
Съгласих се да се чакаме един час по-рано пред НДК, за да може да подгреем с някоя друга бира. Уви! Единствено аз бях успяла да победя адските задръствания и да пристигна навреме според уговорката. Греда, но не съвсем. Реших да се постопля из магазините в подлеза и така намерих подарък за рожден ден, а бях обикаляла мола с часове същия ден без късмет.
Десет минути преди концерта колегите дойдоха и се втурнахме към зала 1. Имаше само 3 места, които бяха по-кофти от нашите. Те бяха единствените три на последния ред и съотвено празни, а ние бяхме разпожени на предпоследния. Вкиснах се съвсем. След час на студа не ми се стоеше още два в мизерия. Така е като друг купува билетите, а той също като теб е за първи път в залата и няма представа къде е 19-ти ред в 5-ти сектор/блок.
Вече е традиция да си забравям очилата преди да отида на концерт. Мислено се успокоих, че поне този път съм си ги забравила вкъщи, а и се надявах, че преживяването ще бъде повече аудио отколкото визуално. Пробвах 3-те диоптъра на колежката и реших, че ще й ги заемам на всеки нов изпълнител, за да мога да се похваля, че не само съм го чула, но и съм го видяла.
На двете големи видео стени за съжаление пускаха само реклама на Първа инвестиционна банка и усмивката на Бербо, но не и картина от многото камери в залата. За сметка на това пък, озвучаването беше супер. Басовете бяха нагласени така, че да преминават през теб.
Затвориха вратите зад нас и концертът започна. След един бърз панорамен поглед на залата стана ясно, че е доста празна. Сръгах колегите и се преместихме около 12 реда напред, където имаше много свободни места. Подобрението вкара нужното количество комфорт и замрях в очакване...
Акагага – барабанист от средно ниво, вокал като нищо особено, китарист, който сякаш е дошъл от метъл банда, DJ от средно диско ниво, но доста надъхан и адската брас секция – тримата тромпетисти бяха супер, а когато имаха паузи в свирнята правиха невероятни асинхронни танцувални движения - просто ме размазаха.
Приятелите бяха (без да спазвам ред на появяване):
Хилда Казасян – голям глас, настръхвам....
Графа – добре познат, знаем си го какво може; добре се представи и чудно раздвижи публиката.
Дичо – приятно, но не до там; почти винаги нещо му липсва.
Тома – след Music Idol 2 е на всяка манджа мерудия сигурно, защото е от Пазарджик :)
Спомням си изключителното му слабо „подгряване” на концерта на White Snake и от тогава хич не му се радвам; повече му прилича да е вокал на средностатистическа БГ метъл група, отколкото да бъде „звезда” в родната музика.
Спенс – по-добре е да си остане водещ в радиото и да не се занимава повече с пеене; от време на време има някое друго попадение, но е толкова рядко, че има ли смисъл като няма значение?
Malow Mac – много го преживява, излезна все едно ни е освободил от турско робство, а всъщност да е чак такава голяма звезда, не знам; приятно пее или по-точно да се каже - рапира, но тази публика не беше неговата публика
Люси Дяковска – инфантилна, пренавита, дразни със сценичното си поведение, но пее хубаво.
Гимназисти специалност събуферна техника – има потенциал, но са си още зелени.
„Приятелите” изпяха каквото си беше по програма заедно с Акага, поклониха се, пляскахме и толкова. Някои хора от съседните редове се спасиха по-рано още към 9 и 30, за да хванат последните маршрутки предполагам. Останаха най-ентусиазираната публика, която беше дошла да се забавлява истински. Обстановката се разчупи и от седяща мина масово в правостояща. Акага, но без приятели, изсвириха и изпяха още 6-7 песни и си беше купон. По това време някъде видях пред мен Митко Павлов. За две секудни се вцепених от изненада. После той изглежда усети какво му мисля (да му стисна ръката/хвърля на врата и да му кажа, че ми е любим анимационен герой) и с бодра крачка се отдалечи във ВИП зоната. В продължение на месеци всяка сутрин се събуждах с него на работа. Много, много, много ведър...
Оценка средна хубост. За следващия път ще се замисля повече преди така смело да приема посещение на такива мероприятия.
Наивистична комедия от Рома Майо. Поне така пише на билета. Много, много млад актьорски състав. Може би все още студенти. Някои бяха доста добри и предполагам, че след години ще ги гледам отново, но вече като утвърдени и наложили се имена.
Започна слабо и свърши някак неочаквано и бързо. Остава впечатлението, че е време за антракт, а не за край на постановката. По средата обаче имаше много.
Хората, които ме познават, знаят, че бях (а и все още съм) доста разглезено дете. Но също така и много чувствително. „Невинните” детски игри могат да оставят дълбоки, понякога неизлечими белези в човешката душа. Освен това, детската жестокост е сравнима с никоя друга. Обидата от друго дете, когато си малък може да се помни цял живот.
Като че ли точно в този момент разбирам с пълна сила какво означават „родители”, „семейна среда” и „възпитание”.
От доста време не бях чела толкова плоска книга. Елементарна, скучна, простовата. На всяка страница се усеща съшиването с бели конци. За него си затварях очите, за да се ядосвам по-малко как може да отпечатат такова нещо. Наистина по-добре да не обръщаш внимание на пропуските, защото няма да остане съвсем нищо.В Смолян от доста време има голяма и доста прилична книжарница на центъра, въпреки че забелязвам как напоследък са преориентирани повече в канцеларските материали и учебните помагала. А и то няма как при положение, че в непосредствена близост е I-во СОУ, в което изкарах вторите, също така важни, седем години от живота ми. Изборът сега е почти близо до определението «богат», но все пак има какво още да се желае за по-претенциозните и четящите повече от една книга месечно.
В бурните гимназиални години само си мечтаех за такава книжарница, а когато тя вече е факт, минавам с удоволствие и дори гордост покрай нея. Рядко, да не кажа никога, не излизам от там без да съм оставила суми от порядъка на външния дълг.
По «ония времена» имаше само една мрачна «книжарница» с прашасали рафтове, на които бяха наредени учебници по химия и физика от седми до десети клас, както и четиризначни таблици, а в най-светлите времена можеше да се открие и някоя от безбройните части на «Колелото на времето». Спомням си с умиление как един ден зърнах новичко издание на «Властелинът на пръстените»... Със сигурност първото след онези два тома с твърди корици, издадени някъде в късния соц. Щастие. Купих го на секундата. Миналия ден в Мола видях как едно девойче буквално подскачаше около приятелите си, държейки невярващо «Нощен патрул» на Лукяненко. Ех, младини...
Та общо взето тогава единствено библиотеката в Планетариума крепеше положението, а освен това даде и добър жанров ориентир. Май пропускам да спомена само сергиите с евтините 101 забравени любовни романа с имена на мъже и жени. Ровех се из тях с надеждата, че може да намеря някоя книга-игра, които тогава разменяхме с приятели често.
Сега не съм в много по-различна ситуация. Няма да е голяма лъжа ако кажа, че книги в Панагюрище има само в обществената библиотека и вкъщи. :) За къщите на другите хора няма какво да говоря – нямам достатъчно наблюдения за представителна процентна извадка, а и не е в това въпросът.
Най-близкото спасение е на около 45 километра - Пазарджик. Намерила съм си един «извор», от който да задоволявам жаждата. Отново не е ча-а-ак кой знае какво, но е много класи над двата малки рафта с романи на Гришам и чик-лит в една от канцеларските книжарници в Панагюрище.
Тия дни внезапно сякаш звездите ми проговориха и почнах да виждам светлина в тунела. Интернет е голяма работа. Преоткрих он лайн магазините. Досега си бях поръчвала само подаръци за приятели и разни щуротии.... А защо не и книги?!....
Хеликон. Избрах си какво искам, както и куриерска услуга и плащане при получаване Много експедитивни и организирани. Направих заявката в събота. Във вторник пакетът ме очакваше. Всичко беше в рекламна чантичка заедно касова бележка и каталог на последните им издания. Адски яко. Създава ти истинско усещане, че си бил на пазар и наистина си си ги купил от реална, а не виртуална книжарница. Освен това ми бяха направили отстъпка и на практика доставката излизаше без пари.
Еврика. Имаме топла вода. Вече нямах спирачки.
Планирах следващия «удар» от сайт рекламиращ се като Книги за нежни души.
Еуфорията продължи много кратко. Българският манталитет и действителност ме върнаха обратно на земята. Първоначалното добро отношение си остана такова – първоначално. Лъгаха ме, мотаха ме и най-важното – разочароваха ме. Отказах поръчката на 5-те книги, теглих една каруцарска и реших, че трябва да се доверя на по-изпитани и «маркови» неща.
Рових сайта на Пингвините и си избрах отново същите книжки. Оказа се, че и на тях организацията им е смолянска. Повече от 3 седмици нищо не са ми изпратили. Поне пращат любезни писма, че ще се забавят...
Последните 5 дни щурмувам софийските книжарници с идеята да наваксам на създалия се културен дефицит. Доста успешно се справям. :)
Нямам особено обширен поглед върху руската литература, да не кажа и почти никакъв. Но всичко made in Русия, което ми е минало през ръцете, е все така тягостно.Един сериозен недостатък. Много бързо се чете. :) За нула време я глътнах.
Кога ще излиза продължението?...
Трудно ми е да си обясня, че една и съща книга може да я усещам като развлекателна и сдухваща...Сигурно за първи път от много време насам съм на кино заедно с Ирина и филмът не беше абсолютна греда. Сигурно, защото Цецо го избра. ;) Агитацията беше стабилна, а и към третото уиски бих се съгласила да гледам и Хари Потър XV-та част.
Хареса ми доста и много добре се вписа в соц-вълната на една от последно прочетените книги, която още ми държи влага.
Нашето момче (главният герой) не беше много адекватно, но като цяло може да се даде положителна оценка за представянето при все че не беше българин. Бабата пък игра идеално зле ролята си, мно-о-о-го слабо. Все едно никога не е била баба?!..... Дядото на моменти ми присядаше с непрекъснатите аналогии с таблата. Някак си имаш чувството, че дори и рецепта за сладко от сливи да го питаш пак ще ти го обясни със зарчета и пулове.
Приятно. Освен това е добре да го гледаш в подходящото време с подходящите хора.
Става ми все по-любим и все по труден за намиране. Книгата си купих това лято от Варна, като преди това без успех и по стечение на обстоятелствата бях проверила в няколко книжарници в други градове от страната. Захапах я още на плажа... Две неща не мога да отрека и задължително трябва да изтъкна – умението му да разказва и чувството за хумор. Всъщност са три. Третото е усещането за жена. Последното почти не мога много да го обясня. То е деликатно, сексуално и джентълменско... Всичко едновременно.
Има една приказка, че алкохолът и висшето образование не прощават на никого. Та и тук така. Последиците изглеждат необратими. Очаквам книгата (с разкази) да се хареса на много тесен кръг хора. Те май всички се познават по име и си се знаят кои са.
Опитите ми да чета книга бяха окончателно осуетени, когато пък друг студент, седящ до мен, се заприказва с момичетата отпред... Сякаш не ми стигаше, че си беше надул слушалките на телефона с микс от чалга и Backstreet Boys. Отчаях се от живота. Ако това беше представителна извадка на следващото поколение мъже, то човечеството трябва да разчита основно на алкохола и на инвитро зачеване, за да се възпроизвежда. Такива кратуни, просто ня-ма!
Доволно тъп. Тийнеджърска комедия, която изглажда поне 48 мозъчни гънки. Зареждането с меню „Дует”(големи пуканки и 2 коли) беше най-хубавото нещо от цялото кино. На влизане в залата някаква какичка ни раздаде по една бутилка от поредната шльоковица на Нескафе. Дори и при тази компенсация няма как да не се чувстваш прецакан за 1 час и 15 мин време. Рекламите преди филма бяха по-интригуващи, мда...
Зарибителни брутални битовизми. Перманентна алкохолна консумация. Жени без минало и бъдеще. Квартири отдалечени на светлинни години от акт 16. Тоталната неебателност към оцапаните в кафяво гащи. Скапваща мизерия в света навън и в света вътре в човека.
Мадамата си я бива. Книгата е пътуване. Пътуване през соц-годините, които си спомням мъгляво от моето детство. Пътуване из България по места, които и аз видях това лято, но по малко по-различен начин и с други очи.
Рекламата и очакванията са значително по-големи от съдържанието. Доста прехвалена, наистина. Според мен Сиромахов трябва да се ограничи само до писането на сенарии или най-много до статии в лайф стайл списания. Книга е силно казано. Просто леко вечерно и неангажиращо четиво, което забравяш след като затвориш задната корица. Не остава никаква емоция, не оставя и никакъв спомен. Развлекателно, но някак си между другото. Блести повече с циничност, отколкото с оригиналност.
Чете се бързо.
Белнейски не може и не трябва да се забравя. Трудно ми е да повярвам в човешката жестокост била тя осъзната и целена или породена в резултат на умствени "дефекти".
Ирина си я беше взела преди време и докато й бях на гости я поразлистих. Нещо не ми допадна. Сега я купих повече заради идеята. И като захапах... От корица до корица.
Само името е достатъчно - няма нужда от други пояснения. Просто уникален автор. Не знам как го прави. Ако беше художник щеше да рисува завършени портрети с едно мац на четката. Да, точно така - леко, почти небрежно движение. Само с едно изречение той може да разкаже и опише всичко. Може да те натъжи, може да те разсмее, може... Всичко може.
Чета я повече от месец. Бавно върви много... А всъщност е за рафта с лейбъл "на един дъх". Някак си не ми беше нито времето, нито пространството. Както и да е. Оставих я да отлежава в смолянската ми библиотека с идеята, че ще я преоткривам пак на второ четене. На първото някои букви ми дойдоха болезнени...
На тази снимка само обувките и гащите под панталоните са мои. Фешън ансамбълът е изцяло от модна къща Николова, а тая крива тояга я мъкнах около 6 часа. В началото объркахме пътя, после загубихме 2-ма баир-будали от групата... Следват 4 часа сняг, студ и мизерия. Вълшебната сила на боб-чорбата... Подробности насам.
Четивно. Два дни мах. Кратки поучителни разкази с (не)очакван край.
