if today was your last day

Един колега на Г. почина миналата събота. Младо момче, има-няма трийсетина години. Нещастен случай. Автомобилна катастрофа. Баща му още бере душа. Били са само двамата на пътя. Как точно е станало, не зная. Може би му е прилошало и е загубил управлението на колата... Има ли значение?!
Вече няма да го срещам всяка сутрин на паркинга пред фирмата в 8:15. Никога повече няма да си кимнем за добро утро. Няма да се усмихнем един на друг и да се спогледаме като съучастници в престъпление. Това е.
Смених си алармата на телефона. Преди време беше "Мрън!", а после "Усмихни се". Сега е "Ако днес беше последният ми ден". Някой ден наистина ще е последен.

Marla's philosophy of life was that she might die at any moment. The tragedy, she said, was that she didn't.

Как баба срещна дядо

Докато ми разказва, от време на време се спира и ми заповядва –Слушай ме само, Ваня! Това сега не го пиши! Притеснена от неудобство и с полуприкрита гордост се намества на стола си. Има известна строгост в тона й и укор в погледа, малко се колебая дали да й се подчиня. После тя продължава да ми изброява любовите си преди да срещне дядо ми, а пръстите ми тракат по клавиатурата на лаптопа.
Навремето била чаровна хубавица. Прелест! Доказателствата са под формата на архивни черно-бели снимки и безброй въздишки. Факт: Баба ми Иванка вълнувала дните и нощите на момчетата в цялата Русенска област. Оказва се, че не само там. За да ме има мен и моят Смолян, всъщност има история. За това как баба срещна дядо.
Дядо ми Димитър отдавна не е между живите, но аз знам, че той е с мен всеки ден. За съжаление, вече не мога да предам неговата версия за случилото се в Русе, в един парк, през май 1955 година.
Интересно е как са се запознавали и like-вали хората без Facebook и профилна снимка в Skype от морето под чадърите на Слъчев бряг. Къде с бански, къде без... На времето е било друго. Хубаво едно такова.
Сега подаряваш за Коледа 2 билета на гаджето си за концерта на RHCP на 1-ви септември и живееш в неопределеност следващите девет месеца. Дали ти ще си човекът, на когото ще даде втория билет? Истинска история. Замислям се за нея и тези двамата, които за заедно вече пета година, а през следващата може би ще минат през техен собствен Californication и откривам, че си падам повече по соц-романтиката. :)

Следва продължение...

Симетрия - Захари Карабашлиев

Хубави разкази. Без начало. Без край. Никакви проблеми не са разрешени. Няма поуки.
Просто разкази за нещата, които имат значение, а всъщност се случват уж между другото. Времето преди или след някакво голямо събитие или крайъгълен камък в нашия живот. А не е ли то важното? Което ни оформя и определя?
Ще прехвърлите страницата на книгата за около час-два. На места ще се усмихнете, на други може би ще се разсмеете с глас, а може и малко да се натъжите.
Рисунката на корицата също е много хубава, но можеше да се заиграят малко повече с шрифтовете на заглавието/автора.

Проект смърт - Пепа Витанова (съставител)

Е, случва се да си купя някоя особено тъпа книга. В случая, сборник с разкази. Това няма как да го знам, особено докато отлежава на рафта повече от 3 месеца. Дойде й времето, а по-добре да не беше.
Трагично! Мен няма кой да ме спре и да ми каже – Ваня, не си купувай тази книга! Ама вас не ви ли е срам да я издавате?!...
Ще е честно, ако призная, че има няколко добри разказа, но останалите 25? Какво да кажа за тях?...
Препоръчвам Иво Беров, Васил Панайотов и Любослава Русева.
Другите разкази са някакви напъни за писане. А от напъване, чак са осрали пейзажа. Много.

Спомени от социалистическо време - Николай Диков

Всички истории от „онова” време по начало са ми интересни. Заинтригува ме заглавието на книгата, авторът ми беше неизвестен. Оказва се, че е 67 годишен и понастоящем живее в Ню Йорк.
Посвещава книгата на всички Анита и Гошовци (нещо като събирателно за поколението, родено след 89-та година).
Разкази за детството + други истории, разказани от родителите на автора, казарма, студентски живот и после работа...

Книгата е от издателство Симел Прес, няма редактор или коректор. Корицата е отвратителна.
Пълна е с пунктуационни и правописни грешки, но от един момент нататък почти спира да прави впечатление, защото е написана доста увлекателно и с леко/меко чувство за хумор.

П.П.
Иска ми се да бях записала историите на моите баби и дядовци. За съжаление, не съм измислила още начин как да стане, защото те са вече на едно друго, по-добро място. Но ако на вас ви е възможно, направете го. Непременно.

29, isn't it ironic...

Trust me.

РД

Днес баба ми Иванка има рожден ден. Става на 74. Уау, нали?
По това време сега трябваше да съм в Смолян и да помагам в нареждането на масата. Защо не съм, още нямам логично и разумно обяснение. А трябва ли да имам? Мога да имам прилично оправдание. Като това, че семейните смолянски събирания напоследък ме вкисват.
Защо е друга тема, в която не искам да задълбавам в момента.
От скоро си мисля, че рождените дни като цяло са доста надценявани. И като празник и като смисъл, който се влага в тях.
Пичове, аз съм специална всеки ден и нощ. Уникална. Принцеса. Искам торти и подаръци целогодишно, а не някаква дата да ви задължава да ми ги купувате. Зарадвайте ме, накарайте ме да се усмихна този вторник или онази неделя. Направете всеки мой ден рожден ден. Колко просто е това?
На пети декември не ми се обаждайте по телефона. Не ми пращайте есемес. Не ми честитете във фейсбук. Не ми вземайте цветя, нито подаръци.
Ако съм ви мила, ако съм в мислите ви, ако съм в живота ви - покажете ми го, когато го почувствате. Днес, утре, след 1 седмица, след 4 години. В два следобед, в 4 сутринта... Датата не ми е от значение. Рождените дни са просто един counter. Ей така, за да броим, не за да измерваме нещо на дължина или по време. Защото аз съм на 16 от доста години насам и не може да ме убедите в противното, дори и да сложите 29 свещи на тортата. Сигурна съм, че и баба ми е на 16. Ако я познавате, ще ми повярвате. :)

Прегърни човечеството

Преди повече от месец говорихме с приятели за един конкурс за есе на тема "Опознай себе си, прегърни човечеството". Първоначално се вдъхнових, бях решена да напиша нещо по темата. Какво ти, убедена бях, че моето есе ще е най-малко в топ 3 или поне ще отнеса почетна награда. Толкова яко. :)
Размишлявах, дълго отлагах, чудех се от къде да го подхвана, за да не е тотално клише. После крайният срок за предаване изтече и така...
Днес е награждаването и се чудя кое есе е спечелило. Защото, честно, на мен не ми е до никакво човечество и още по-малко искам да го прегръщам.
Двадесет и деветият ми рожден ден наближава, а аз съм толкова далеч от опознаването ми, колкото съм била и на първия ми рожден ден. Сякаш опознаването е някакъв еднократен акт. Квадратче в чек-листа. Опознай себе си. Готово. Какво още имам да правя още днес? Да напазарувам, да забърша праха... Толкова лесно и толкова просто. Някаква задачка, която да свърша междудругото в събота следобед. Да го отметна и да не го мисля повече. Нали?
Та коя ли е тази, която вече е свършила тази работа с опознаването и го е заковала това есе? Казвам тази, защото повече от 95% от участниците в конкурса са жени. Или много им върви с опознаването или просто им се пише повече. За човечеството.
По време на разговора ни, организаторът на конкурса подхвърли, че с времето приоритетите на хората се променят драстично. Или поне неговите са се променили. Не разбрах точно какви са му били и какви са му сега. Приоритетите. Дали просто ги е пренаредил или са се появили нови.
Не ми е съвсем ясно защо човек трябва да си създава толкова грижи, за да си измисли философия, която да оправдава действията му. Пред себе си и пред другите. И да го нарича приоритети. Никакви приоритети не са това, а някаква табличка с първо, второ и трето, с която да рационализира постъпките си.
Човек има само една цел. Приоритет? Да се чувства добре. Щастлив. Опознаването е да разбираш и правиш каквото те кара да се чувстваш така. Всеки ден. Преди 10 години и сега за мен това са едни и същи неща и човечеството няма кой знае колко общо с това, че да го прегръщам. Или има?

Мила Мерилин - Людмила Сланева & Ваня Щерева

Към книгата има диск. Първо него прегледах. Една приятна изненада! Хареса ми - новаторско представяне и допълнение, затваряш едното око за аматьорското изпълнение, което всъщност добавя още по-голям чар. Когато играем себе си в нашия собствен живот, кой може да ни обвини, че сме аматьори-актьори?

А за книгата... Още го мисля... В живота на всяка жена има по един Виктор. Уж сме си го делили, а той е нито твой, нито мой. И на себе си не е, защото не може да бъде щастлив такъв какъвто е. Вярваш или не, две жени на един Виктор не могат да бъдат приятелки, дори и привидно да изглежда така. Не могат, ако поне едната истински го е обичала.

"Забелязала съм, че хората изглеждат различно в зависимост от това дали живеят в любов или не. Хората без любов ходят свити, с приведени напред рамене. Раменете сякаш се опитват да прикрият една празнина между тях, да я скрият от останалите. И срам има, че им се е случило безлюбовие."

Лулу. Детски стихотворения за възрастни - Петя Кокудева

Внимание!
Ще се влюбите от пръв поглед в книгата, стиховете и илюстрациите!
Ако имате дете, купете му я. А ако нямате, купете я за детето в себе си.:)

Браво, Петя!

П.П. Не я намерих в книжарниците в Смолян преди около месец, когато излезе. Срещнах две съученички тогава, които не знаеха за книгата. Изненадаха се приятно.:) Едно четене на стихове в родния Смолян би било прекрасно, нали?