неделя, 30 декември 2007 г.

National Treasure: Book of Secrets (2007)

Три към едно на гласуването. Само аз бях за друг филм и в крайна сметка реших да преглътна присъщия за ботсванските принцеси каприз... Киното беше хубаво, филмът - не. Зад типичната мраморно (недо)дялана архитектура на сградата и интериора вътре, има сравнително големи, просторни зали с нови червени седалки, големи екрани и добро озвучаване.
Необяснимо, но факт - на американците не им омръзва да се тупат в гърдите и да повтарят колко са велики. По тази линия филмът минава в графа "патриотични", останалото е приключенско-иманярски екшън куест с малко сол&пипер - любов и страсти между и в поколенията/половете.
Остава утешението за регистрираните на сайта билети и надеждата за спечелване на новичък мобилен телефон.
По някое време се сетих, че съм гледала преди доста време и първата част, но на 17 инчов монитор Самсунг...

Ела при мен

И малко тъга...

Семейството реши, че съм твърде претенциозна и съответно да бъда изненадана с подаръци, които няма да харесам, не е много добра идея. И така три дни след Коледа на една разходка в Пловдив по магазините си купих две книги. Само. :)

Прочетох я много бързо. Може би в друго време (и в друг свят?) нямаше да ми хареса и очарова както сега. Но само може би.
Оставя усещането, че си надзъртал в дневника на непознат човек, но и той като теб е преживял и преминал през нещата от живота. По негов си начин. Такава неочаквана и породена изведнъж близост между мен и героя/автора ме понесе в спомени, размисли и страсти...

Нямам желание да правя неумели преразкази на трите истории в книгата. Само ще споделя, че са ХУБАВИ.

Богдан Русев -LIVE ми е леко неясен и мъгляв, смесен с бира и водка едновременно. Беше поредната "Лига на разказвачите" в клуб "Грамофон", а той беше участник. Дадоха му някаква награда както учителите пишат 6-ци на отличниците дори и когато не си знаят много добре урока. Лаври, слава и поощтрение за тези, които по принцип са добри, но понякога им се случва да не са във форма. Един път май беше водещ, а друг - жури. Нищо запомнящо се. Просто е добър на хартия, но за мен не е нищо специално като сценично и личностно присъствие. По-скоро бих определила като "дървен", но "истински" и "естествен". Сигурно точно тази непринуденост ме дразни и ми харесва. Знам ли?....

Нарочно включвам корицата на книгата в този пост. Отвратително грозна е, но прави впечатление и веднага изпъква на рафта...

четвъртък, 13 декември 2007 г.

Resident Evil: Extinction (2007)

Само на този щур сайт може да разберете какво дават в единственото работещо кино в Пазарджик. Ако сте ентусиасти и просто ви влече без да ви вълнува много програмата, може да попаднете на филми като този.
След прожекцята реших, че не е от критично значение, че не съм гледала предните две части Resident Evil: Apocalypse (2004) и Resident Evil (2002). Евентуално мога да наваксам, но не съм много сигурна струва ли си?
Подобно на Ultraviolet (2006) , третото "Заразно зло" съвсем спокойно се вписва в категорията "жени бият хора", измислена преди време от световно неизвестен силистренски филмов критик с павликенски произход. :) И в двата филма по сюжетна линия хвърчат някакви болести, вируси и микроби, а кака ти Мила Йовович раздава правосъдие в стил "бой, карате в бъбреците и с бутонките напред" като спасява света.
Доста реалистично направени зомбита + предразполагащ саундтрак = подскачане 10 см от седалката с честота 6 kHz. Really, really.
Като странични впечатления мога да добавя само неверояно ергономичните седалки в киното(много тиксо и много удобни в едно:) и факта, че другата част от зрителите (7 човека, 2-ма от които решиха, че ще се радват повече на "Лоши момчета" по TV-то) ядоха и пиха час и 30 мин. След себе си оставиха всички боклуци и бонус - отпечатъци от подметките си върху седалките от предния ред. Някак си е много фешън да си сложиш копитцето, където утре ще ти е конската глава, но стиснах зъби и не казах нищо. Убедена съм, че няма да им влезе нищо в куфелниците на тия превзети пазарджишки моми. Нема ред!:)

вторник, 4 декември 2007 г.

Геновева

Април 2007 - Декември 2007

петък, 30 ноември 2007 г.

Роцк & Ролл :)

Преди няколко дни минах през Музикалният магазин, за да купя едно CD за подарък. Пиша го с главна буква и пълен член не от някакви граматично-естетически съображения, а защото е специален и уникален в града, т.е. е само ЕДИН. :)
Не намерих каквото търсех, но по детски се радвах на 5-те минути разглеждане на асортимента. Няма много места по света, където да видите Godsmack и Анелия на една обложка разстояние. :) Освен това - 10 комплекта палки за барабани, 3 хармоники и 1 кутиика струни за акустична китара. Шок и шах с пешката!
На излизане забелязах ламинираната обява А4 на вратата: "Жив ли е рокът в Панагюрище?". Отговорът може да разберете срещу 4 лева само тази вечер. Две световно неизвестни local групи ще свирят в ресторанта на Каменград, който е по-подходящ за сватби и венчавки, отколкото да предразполага към рок и жици, но както и да е...

//може би ще следва продължение :)

Hostel (2005)

--> Не препоръчвам на хора, вегитарианци по душа.

Почти е невъзможно този филм да попадне в личния ти топ10, а ако нямаш особено добри спомени от Wrong Turn, House of Wax и The Texas Chainsaw Massacre, със сигурност няма да ти хареса.
Спомням си с умиление как единия от съквартинанЧиЧи реши да се прибере около 2 часа среднощ, докато останалите гледахме подобна гнусотия за див щурак размахващ бясно моторна резачка. В тази спечена атмосфера на кръв и черва повече отколкото има в един обикновен месарски магазин започна да се хлопа отключващо-влизащо на входната врата... Голям страх брахме, а съквартиранта за малко да обере и един голям бой. Смях. :)
Anyway, думата ми е за "Хостел", които имах неблагоразумието да гледам снощи.
Хорър сцените в киното са като камасутра-позите в секса. Всичко е отдавна измислено и практикувано, само героите/партньорите са различни.
С други думи, нищо ново под слънцето, ОБАЧЕ направено доста добре. Под "добре" имам предвид звукове и гледки, запечатващи се трайно в съзнанието. Щеше да бъде с още 1 идея по-близо до "истинско" отколкото до "като на кино", ако бяха добавили и усещането за миризма & гнус. Повечето хора, които не са минали школовката на студентски стол номер 4 или този на МГУ-то, не могат да оценят красотата на два-три небрежно плуващи косъма в супата... Та стандартните човешки реакции са от минималното бърчене на нос до тежки коремни спазми придружени с повръщане. Наш'то момче прекара доста време сред крайници, бълвоч и смрад особено невъзмутимо, но да нека подмина това с аргумента и допускането, че има висок праг на гнусливост, за да се насоча към сюжета на филма.
Три броя жертви , тръгнали на соц секс туризъм + китайки за цвят, които умират по особено жесток начин за час и половина. Богати хора, отегчени от живота и парите си буквално до смърт, си плащат, за да си играят на кръцни-срежи...
Представете си, че имате неограничен ресурс на пари. За краен период време ще сте опитали (почти) всичко, за което сте се сетили. Една бърза аналогия на човешката емоционалност с полупроводниковите елементи и стигаме до идеята във филма. От снощи съм се заиграла с нея и още не мога да я изпъдя да си ходи, а именно - на какво е способен един човек, когато достигне своя праг на насищане?
В целенасочено търсене на отговора няма да си пусна да гледам 2-рата част продължение на филма в близките месеци. За вас не знам. : )

ИЗКУСТВенО

Вчера ходих на откриване на някаква изложба в историческия музей в Панагюрище. Казвам "някаква", защото е извън способностите ми да я определя или класифицирам само с една дума. А може би и не трябва. /Кратка вметка - сещам се за хубавата българска дума "таковата", което може да означава всичко и нищо едновременно. :) /
Изглежда разбиранията ми за изкуството на четката и боята са по всяка вероятност повече морт отколкото натюр. Просто не достига до мен. Гледам абстрактното пикасо нещо пред мен с почти пълно равнодушие и ми е все едно какво иска да каже авторът. Преобладаващата ми вътрешна реакция и мисли е, че в 3-та В група на целодневна детска градина "Весела Пеева" гр. Смолян ще се справят със същия зашеметителен успех при създаването на подобна арт мацаница.
Един поглед през рамо назад във времето и разбирам, че изключително рядко се е случвало картина да ме трогне или въздейства по някакъв начин. Не мога да измисля логична причина защо съм такъв инвалид в изобразителното изкуство и сигурно за това го плюя толкова много по принцип, а не само в конкретния случай. :)
Вчера художникът дръпна кратко разтреперено слово преди да остави гостите да се разхождат между картините и коктейлната маса. Последното предизвика по-голям интерес от всичките темперните шьокавици взети заедно и един вид се почувствах по-малко сама в неразбирането на продукта на едногодишните му творчески усилия.
Кофти ми е. Представям си нещо свръх специално и ценно (за мен) да бъде отминато, а преди това окаляно от посредствени (според мен) хора.
Отново стигам до поредната банална истина, че изкуството е относително, че няма хубаво или лошо. Таблицата е разделена на харесва ми, не ми харесва, любимо, омръзнало и все ми е тая.

неделя, 18 ноември 2007 г.

:)

Кратунката ми още кънти докато части от фолк рефрени за и под одеалото се блъскат в стените й... Много тежко женско парти. Както винаги всичко започна много невинно... Няколко водки по-късно, корави чалги минаваха покрай ушите ми без да предизвикват жълто-лимонено-кисело изражение на лицето ми. Дискотеката тук е beyond description. Мадамите са като от рубриката "21 начина как да съм облечена по-перверзно", а пичовете - "няма начин да стана по-тъп". Нали се сещате, че е трудно за една мадама да забие гадже докато куфее в средата на дансинга с дъгата си черна коса дето я е изправяла на пресата 4 часа? Затова: чалгички, предразполагащи към центрофужно въртене на дупето и асинхронно тръскане на гърдите... Въпреки гореописаната каобойска атмосфера мога да кажа, че се забавлявах доста. За пореден път се убеждавам, че не мястото и обстановката правят едно нещо хубаво или лошо, а хората.

Неделя късен следобед

Животът е радост и тъга...

Вали. Вървя по площада, прибирам се от кафе. Мразя да нося чадър и съм нахлупила ниско шапка с козирка. Опитвам се да заобикалям локвите и до колкото е възможно да не стъпвам на "пльокващи плочки". Това са ония, които изстрелват 30 сантиметрови гейзери и правят крачолите на дънките лепнеща мокра мизерия.
Почти съм до блока. Ниска пълничка жена ме заговаря.
- Извинете, може ли за момент?
- Да?
- Бихте ли дошли за малко...
Приближавам се. Оглеждам я набързо. Дълго черно кожено яке, късопостригана права коса. Ярко и размазано червено червило. В едната ръка държи чадър, а в другата стиска нещо...
- Кажете.
- Бихте ли ми изтеглили пари от банкомата?
Подава ми дебитна карта и някаква смачкана бележка.
Не ги вземам. Чувствам се объркана. Устата ми увисва във въздуха. Мислено започвам да формулирам изречения - как не трябва да казва ПИН кода си на никого, ала бала... Чудейки се кое първо да кажа, тя явно предусети и директно ме застреля с репликите:
- Направи едно добро. Е, на. Неграмотна съм. Трябва да изтегля детските. Само 20 лева са...
Докато се усетя вече съм пред банкомата, вкарала съм картата и набирам кода от бележката. Не казах нищо. Нямаше какво, а жената нареждаше бързо...
- Това са за малката дъщеря. Голямата учи...
Подавам й две по десет, картата, бележките. Пожелавам хубав ден, мушкам отново ръце в джобовете на якето, завъртам се на пета, кръгом към вкъщи...
Жената тръгна да върви успоредно с мен.
Каза ми, че съм много млада, за да се женя още. Да ходя да следвам първо, да уча. Жененето после. Каза също, че съм била направила едно добро дело днес и ще ми се случи нещо добро и на мен. Пожела ми (или по-скоро ми поръча) да си намеря хубав мъж, който да не пие, да не пуши, да не играе комар, да не ходи по жени и само мене да гледа и обича. Размахваше показалец докато говореше как най-важното за бъдещият ми мъж е да е добър християнин и да има страх от Господ.
Благодарих пожеланията и свих в пресечката за вкъщи...

Мина повече от час откакто се прибрах. Още не мога да спра да мисля за тези 2 минути вечност между банкомата и входната врата.

П.П.Тая жена не се срамуваше по никакъв начин, че не може да чете. Каза го като констатация, някакъв факт в стил - така е и аз просто се оправям с положението.
Всичките й думите бяха искрени, нямаше преструвка или поза в поведението й.

П.П.П. С новата ми инфантилна прическа не изглеждам на повече от 19. Може би това даде отправна посока на съветите й към мен... Знам ли?!... Има ли значение?!...

вторник, 13 ноември 2007 г.

Вторник - the update

Same shit, different day.

Нещата са все така идеално зле по един или друг начин.
Опитвам се да задълбоча лекия алкохолен размисъл като си отварям поредната бира...

Чудя се.
Кога точно голямата любов става == на голямото отслабване?
За мен съществува вероятност това да е дадено в условието на задачата, а не да бъде в графа "търси се". А защо не и отговор само по себе си?
Сложно, а?

Малко предговор.
Аз съм романтичен човек, но не точно в баналния смисъл на думата. Първосигнално хората си представят червени рози, шампанско, гнусно рибешко нещо за ядене, свещи и все работи в този дух и ред на мисли.
Пример. Ще се радвам повече на пластмасов годежен пръстен от царевични пръчки "Лъки бой" за момиче, отколкото на м-найсе каратов, който струва 6 хиляди марки и ауди А6. Хаха. Да, ще ти стана дама на бала.... Важно е да е истинско, т.е. от сърце.
Не, не е важен жеста. Важно е с кой пръст го правиш. Капиш?

Сега малко за голямата драма.
Аз съм човек, който има свойството леееекичко да преувеличава и за отрицателно време дребни битовизми могат да бъдат превърнати в кризи от световно значение и мащаб. Въпрос на гледна точка и на интерпретация. :)
Накратко - каза ми, че трябва да отслабна. И не само веднъж. И не кой да е, а Той.
Хич няма да си кривя душата и лицемерно да отричам. Така е. Чувствам се добре и имам апетит. След цигарите съм като в нов живот. Всичко има вкус, мирис... Всяко едно усещане преди е било задушавано и притъпено с никотинов дим. Последствията са няколко килограма където и както не трябва. Пък и някак си е безумно да вярвам, че навлизайки в ретрото към 30+ и на преклонна възраст, ще изглеждам....
Всъщност не. Ако имам желание ще го направя със спорт и разумно хранене. На каквато и да е възраст всеки може да ИЗГЛЕЖДА и да Е. Въпрос. Искам ли?

Заключение на предговора и драмата.
Знам, че не трябва да има връзка между голямата любов и голямото отслабване.
Вярвам, че когато двама души остареят трябва да има за какво да си говорят. Да се уважават. Да има за какво да си спомнят. Външният вид е някакъв бонус. Опаковка. Дали той си опикава чехлите и дали на нея са и увиснали до пъпа няма да има никакво значение... Тия неща са преходни - идват и си отиват. Остава другото, което е вътре и остава нензасегнато от времето... След близо 50 години семеен живот баба ми и дядо ми се държаха за ръка като ходеха на разходка по улицата. Това за мен е като символ за близост отвъд границите, на нещо което мога да разбирам. Мога само да го чувствам.

За накрая.
Едно е АЗ сама да реша, че искам да променя нещо във външността, поведението или да вдигна някакъв "умствен левъл"...
Друго е да го направя, заради някой друг. Тази мотивация ще ви накара да се мразите, резултатите ще имат краткотраен успех и значимост, а на първоизточника на мотивацията ще му/й е се тая. Гарантирано.
... както казва един много ведър авер, на който му е време да се връща от Германия:
- Страдам от тежка форма на много сериозна венерическа болест.

- ?!
- Боли` ме к*ра.

П.П. За да не ви боли и ако все пак наистина държите на Голямата Любов, просто я/му подкрепяйте в това, което прави. Достатъчно е. Няма нужда да му/й обяснявате каква искате или очаквате да бъде. То ще си дойде от самосебе си.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

Голямата Любов = Голямото Отслабване

Тая седмица започва много криво.

Чудя се ще ме обича/харесва ли някой такава, каквато съм без да се опитва да ме променя според разбиранията си...

По-здрави на всички и лек ден.

//updates - soon

неделя, 4 ноември 2007 г.

За следите

В петък ми се обадиха от полицията. Кога ми е удобно да отида, за да си получа телефона...
Добре са се "грижили" за него. Работи отлично, запазен е. В интерес на истината аз съм му причинила повече драскотини и ожулвания, отколкото собствениците му след кражбата.
В телефона имаше някакви щури снимки на мадами, които набързо изтрих. Запазих свалените в него песни - имаше някои особено добри попадения /Everything but the girl - Missing/. Изненадах се, когато открих в папката с картинки една моя специална - аз я бях теглила от Инет. Случайности, късмет, съдба? След толкова месеци...

Всяко докосване до човек, вещ или място оставя следи. Понякога е рана, понякога е хубав спомен, понякога и двете.

LimeLight

Така се казва един пиано бар в Пловдив. Много, много приятно място.

В четвъртък вечер(01.11.07) свири на китара & пя Звезди от "Ахат" + още едно адски талантливо момче, което беше на пианото.
Размазах се. Не, не съм пила алкохол. Напълно спонанно и неочаквано се получи нещо като душевен рестарт на системите.
Всяка струна, всеки акорд звучи някъде вътре в теб и си там и си никъде едновременно. Просто те има. Жив. Истински.

Препоръчвам!

Въпреки че целия петък карах на батерийки след само 2 часа сън и убийствено дълго шофиране в малките часове, ПАК бих го направила.
Често хората се отказват от нещо хубаво, защото прекалено много се тревожат(мислят) за утрешния ден. Тук някъде идват и мъдрите пословици за патките, мисленето и смъртта. Но всеки за себе си...

По-здрав: WhiteSnake - Sailing Ships

събота, 3 ноември 2007 г.

Не пуша вече! - 2

От точно два месеца не съм пушила цигари. Не съм прибягвала и до класическите cheat-ове: лула, пура, наргиле. Тук няма място нито за радост, нито за гордост. Кантарът удари рекордните 56. Тези скръбни вести относно моята пропорционалност влияят доста зле на самочувствието. Въпрос на организираност, последователност и системност (все неща, който са ми крайно неприсъщи) - един добър хранителен режим, малко спорт и ще заживея по-щастливо в собсвената си кожа... А още има моменти, в които силно желая да запаля (например сега), но някак удържам фронта. Всеки бивш пушач носи никотиновата си сянка. Невъзможно е да избягаш или да се отървеш от нея. Достатъчно е дори само да чуеш за миг определена песен и да ти се прииска да запалиш. Асоциация. Настроение. Нужда? Навик? Не знам. Страшно е. Може да звучи много наркоманско, но е така. Трябва да си бил и от двете страни на барикадата, за да разбереш какво имам предвид.
От началото на ноември тази година всеки непушач-служител на фирмата, в която работя ще взема по-висока заплата. Парите в бонус са съизмерими с месечните разходи за цигари на един средно пристрастен пушач. Идеята е, че голям процент от хората са заети в производството, а там факторът време е ключов. За една цигара са необходими сумарно от 10 до 15 мин: 1) преобличане /повечето ходят със сини зимни пижами стил "смърфовете" и цвички, за да не изцапат личните си дрехи/, 2) взимане на кафе от машината /цитат на колега: кафето с цигара е като сексът без презерватив?! /, 3) пушене /преди пушех една цигара за ~ 7 мин. = точно на една песен време - "Пърпъл рейн"/, 4) разходка от работните помещения до външния портал на фирмата. При положение, че над сто човека пушат, не трябва да си положил успешно 4 висши математики, за да прецениш, че фирмата не е много на далавера. А пичовете идват на работа в 8 и си тръгват в 16:30...
Имаше много бурни реакции сред колегите-пушачи. Честно казано съм склонна да ги подкрепя, защото някои основните им аргументи намирам за добри. В технически отдел, където работата е "творческа" времето е много относително. Една задача с краен срок за изпълнение сряда може да се свърши за 20 минути, а може и за 2 часа. Колко е полезното време зависи повече дали ти е ден, а не дали ще видиш сметката на 1 кутия цигари през работно време. От друга страна е важно колко са съвестни хората. Примерно може да седиш 12 часа на работа и КПД-то да ти е отрицателно. Имам и такива колеги, които според мен не извършват никаква полезна дейност и основната им мисия е да пречат на другите.
В крайна сметка всеки ентусиаст трябва да представи нещо като декларация, в която тържествено заявява, че не пуши. За после остава по-трудното: да не престъпи думата си. Интуицията ми подсказва, че няма да има много отказали се сред пушачите. Представям си как оферирам майка ми с примерно 50 лева на месец, ако откаже цигарите. Силно се съмнявам, че ще се съгласи. Тя пуши почти 30 години и няма изгледи да ги спре. Знам, че не й представлява никакъв проблем да не пали повече от една седмица. Също не е проблем след тази седмица да пуши отново по кутия на ден.
Тя прекрасно осъзнава вредата, рисковете, опасността. Още повече – на всяка кутия има по един „некролог” с предупреждения и от личен опит мога да кажа, че той не ме смущаваше особено преди да си извадя поредната цигара от пакета.
Не се чувствам забогатяла от „спестените” пари за цигари. Мотивацията за отказване трудно може да бъде финансова и/или евентуално здравословна. Милиони са хората, за които е напълно приемливо и е ежедневние лошия дъх, пожълтелите зъби, кашлицата...
А ти? Пушиш ли? Осъзнаваш ли колко си зависим? Изпитваш ли страх (да, страх!), че може да останеш без цигари късно вечерта, а после няма да има откъде да си купиш?
Чувствала съм се нервна и неспокойна, когато ми свършваха цигарите, а примерно знам, че следващите няколко часа ми предстои работа пред комп-а вкъщи...
Чисто научно погледнато, не е никак трудно да се преодолее физическото никотиново пристрастяване. Сравнително бързо организмът се изчиства и спира „гладът” за цигари.
Отделна тема е обаче колко и дали е гладно другото чудовище, което се намира в главата ти.

сряда, 31 октомври 2007 г.

За Петър Моканина

След петък-събота-неделя в Смолян освен сватбени настроения, 2 зимни гуми за реното (а.к.а "машината на времето"), щайга с ябълки и дюли, донесох към Панагюрище две чувалчета с мои стари дрехи.
Според майка ми разполагам с гардероб за целия китайски народ или поне за 2/3 от него. Истината е, че не винаги веднага сгъвам дрехите в шкафа и те отлежават на близкия до него стол/диван и съответно се създава "оптическа" илюзия, че текстилната промишленост на средно назаднала държава от 6-тия свят работи само за мен. Въпреки това, пак имам много дрехи, които не нося... Отделен въпрос е, че някои изобщо не ми стават. Два месеца не пуша и както казва близък приятел съм станала "fat ass edition", но това е една друга бира.
Отидохме да оставим дрехите в дом за деца и юноши "Павел Бобеков" - гр. Панагюрище.
Няма такова пононятие "на ръба на мизерията"- или е или не е. А там...
Спряхме колата на улицата и минахме през неосветен двор-градина, постелен с жълти-оранжеви листа. Сградата изглежда сякаш е ремонтирана последно преди 25 години, т.е. когато евентуално е била построена и всичко смърдеше и тънеше в неописуема соц мизерия. Игра на абсурди на където и да се обърнеш. До детските рисунки по стените имаше табели "пушенето забранено" и ГРАФИК за къпане на децата - от колко до колко часа и кои дни. Тези до 11 години - 2 пъти в седмицата, а тези над 11 - по веднъж. (?!) Пълен шок. Стоях и се взирах, не можех да смеля... Просто седях в средата на нещо като входен приемен(?) коридор без да мога да мръдна - от дясно смърдяха тоалетните, а от другата страна имаше някакви заключени стаи. Георги се качи по стълбите, за да търси възпитатели, на които да оставим дрехите.
Върна се след малко с един мъж, една жена и една сюрия малки деца. Повечето бяха циганета. Мърлявки, рошави.... Помислих си, че излизат на разходка или просто някъде навън. Все пак беше 6 часа. В някаква голяма тумба се придвижихме до колата през тъмния двор, като на децата им казаха да се държат и говорят прилично - а те милите, бяха много превъзбудени и шумни... Все едно беше Коледа през октомври. Нетърпеливо взеха всичко от багажника. Стояха и ни гледаха, просто не можеха да повярват... че някой се е сетил за тях... (?!) Възпитателите бяха в същия унес - усмихнати, изненадани, трогнати. Благодариха. Зададоха ми въпрос дали искам сертификат за дарение. Не, казвам, не ми трябва, за какво ми е?... Последва неочаквано заключение-констатация-полувъпрос: "Вие сигурно не сте от града...". Толкова. Пожелахме им хубава вечер и обратно в колата към къщи...
Една приятелка ми разказа веднъж, че децата в домовете за сираци не плачат. Просто няма защо - нито смисъл, нито полза, нито значение. Едно дете плаче, когато има нужда или иска внимание от родител/възрастен. Ако детето в такъв дом заплаче, възпитателите няма да дойдат да го гушнат. Нали после трябва да гушат още 40 деца?...
И друго ми каза същата тази приятелка, но до този момент не го бях осмислила. Думите й сега имат съвсем реално измерение...
Алтернативна интерпретация на теориите за видово оцеляване на "най-добрите": Ако едно дете е красиво (разбирай с бяла кожа) - другите деца му завижат, защото има по-голям шанс някой да го хареса и вземе за осиновяване... Замисли се. Ще си вземеш ли детенце, което примерно е болно или от ромски произход? А до него ти се усмихва едно русичко пухче със сини очи... Гледната точка се свежда чисто и просто до дом за сираци = магазин и ти искаш да избереш и вземеш най-хубавото.... Все едно купуваш домати от пазара - застанал си пред щайгата и отбираш за 1 кило. Тия зелените или изгнилите не ги вземаш, нали? Грубо. Много грубо....
Тия тежки теми ги бяхме зачесали на едно следобедно кафе преди 2-3 месеца време. Мацката учи социална педагогика в ПУ. Част от университетската програма са задължителни посещения на такива домове за сираци... А дали не трябва да са задължителни за всички хора?...

// следва продължение...

На Димитровден...

На 26.10 заминахме за един хубав weekend в Смолян. Върнах се в Панагюрище официално сгодена. :)
Димитровден е много специален в семейството ми поради ред причини, а от тази година + още една...

сряда, 26 септември 2007 г.

Седем

Късна Любов
Михаил и Христина Белчеви

В едно шумно и южно пристанище,
моя късна любов ще те чакам,
седем кораба бели ще срещна,
седем кръгли луни ще изпратя.

Кипарисите - черни вдовици
седем песни по нас ще изплачат,
седем вятъра в седем посоки
ще разпратя за тебе да питат.

Седем млади жениха ще върна,
седем сватби да вдигнат без мене
и ще чакам, любов, ще те чакам -
ти под черни платна ще пристигнеш.

В седем димни таверни ще пием
чаша евтино вино със всеки,
седем нощи, любов, ще танцуваме,
ще танцуваме там, на пазара.

А под осмата кръгла луна
седем вятъра с флейти ще свирят,
оплаквачките с весели песни
седем дни само нас ще прославят.

И зад седем морета се водиш,
седем рани те водят при мене,
че от всичките земни пристанища,
само в моето има спасение.

сряда, 19 септември 2007 г.

Чашите са подредени...

А бутилките са празни,
както след безброй оргазми.

Снощи се напих много с НОВАТА фанта-краставица (бел. а. ! мента, спрайт, лимон, лед + водка).
С голямо недоверие приемах думите на Ирина, че:
а) като спреш да пушиш можеш да пиеш повече и
б) много е яко на другия ден след като си се напил и не си пушил вечерта.
Всички скептични настроения са безследно изчезнали. Така е. Точка.

За архива трябва да спомена само, че повече от 10 дни не съм пушила. :)
Чувствам се отлично - жива и пълна с енергия... :Р

и Още Нещо:
Не обичам сбогуванията.

понеделник, 17 септември 2007 г.

Head Cut :)

Мария ме заведе на фризьор миналата седмица. Да, заведе е точната дума. Втори път не мога да го намеря. Спомям си само, че е някъде близо до музея. По инструкции (насам, натам и надолу) успях да се прибера после до вкъщи.
Опционалните салони бяха категорично отхвърлени от Мария: "При леля Николинка ли?!... Не-е-ее!". Идеята е, че докато те раздели с 2 сантиметра от коса ти ще изкопчи от теб възможно най-много информация, която ще бъде разпространена из града със скорост над свръхзвуковата бариера.
Момчето, което ме подстригва се казваше Милен и е на ~21 години. Един от малкото хора в Панагюрище, които съм чула да започват изречение със "Сега чета една книга...". Много ведър!:)
За онагледяване на резултатите прилагам снимков материал...

/Me & Виктория/

петък, 14 септември 2007 г.

14 Септември

На дядо ми Димитър

Обичам те!
Много, много ми липсваш...

Ваня

сряда, 12 септември 2007 г.

Вавилон

На един много приятен купон миналата седмица, някъде между 2 коктейла от новата фанта-краставица, този филм ми беше "препоръчан". Мненията за него бяха крайно противоречиви, което в повечето случаи е сигурен признак, че ще ми хареса.
Според анти-рекламата: много скучен филм, оригиналността се изразява в това, че никой досега не се е сетил да направи толкова тъп филм
Според рекламата: житейски филм, оригинален, различно кино от друга категория
Според IMDB : общо номинации + награди = 99
Според видеотеката в гр.Панагюрище : 2 лева

Днес нечовешки ми се спи и се поливам с горчиво кафе от сутринта. Причината - гледах "Вавилон" до късно снощи. В интерес на истината очаквах, че ще заспя бързо или поне се надявах на това, съзнавайки последствията на другия ден.:) Уви, не...
*
Брат Пит е моя слабост от години насам(Fight Club RulzZz!). Затова не искам да призная, че тук играта му не е особено забележителна. Склонна съм да твърдя дори, че просто нямаше какво чак толкова да играе. За неговата драма с Кейт Бланшет повече има между кадрите отколкото в самите кадри. Това е готино, но за книга примерно. За филм с такива актьори и претенции е много "по- по- най- " да се насладиш на майсторска игра, а не на догатки и загатки. В добавка, Брат Пит не прилича на нищо или по-скоро навява спомен за меланхолчния доктор Рос от "Спешно Отделенение" /Джордж Клуни/.
Какво ми направи впечатление в тяхната история?
Как една двама човека, които са достигнали сравнително висока степен на интимност в отношенията ви, са загубили способноста си да общуват помежду си. Последното може да се тълкува и като "няма какво да си кажат повече", но двамата не изглеждаха "изчерпани" по този начин. Въпрос: би ли се изпикал, изсрал, пръднал (друго в тоя асортимент на мисли не се сещам:) в присъствието на любовта на твоя живот (с голямо главно ЛЪ:)? Нямаме облекчаващи и смекчаващи обстоятелства, т.е. липсва цялата воняща мароканска мизерия, раздираща болка от куршум в лявото рамо и загуба на ~ 2 литра кръв. Само ти, голямото ЛЪ и голямото лайно. Е?
*
Историята "Мексиканска сватба" - нищо кой знае какво забележително. ОБАЧЕ това с кокошката беше просто брутално гадно. Върна ме много, много назад в детските ми години. Бях на село, за първи път видях как дядо ми заколи животно. Беличко, хубаво, невинно, красиво, нежно. Спомням си, че дори настоявах да гледам, питах го къде отива и какво ще прави. Тотално не разбирах и не осъзнавах какво се случва пред очите ми...
*
Японската диско мацка беше ведра. Сюжет, актьорска игра, драма... Всичко си имаше.
Загубата на близък човек от семейството при мен се изяви също в дръзки постъпки и промени, макар и не от толкова сексуален характер. Има много отричане в това, отказ от приемане на действителността. Челен сблъсък. Знаеш, че няма да живееш вечно. След като загубиш всичко си способен да правиш всичко. (Казах ли за "Боен клуб"?:)
*
Мароканчетата ми харесаха много. Заради детската игра - да разпериш ръце и да се отпуснеш на силния вятър, да премълчиш от страх да не те накажат, да изпееш всичко като положението се смарангяса, за да не обереш само ти шамарите. По-голямото братче беше пич. Вроденото чувство за справедливост ме разби, позицията му, всичко...
*
Хареса ли ми филмът? - Да.
Ще посъветвам ли някой приятел да го гледа? - Не мога да кажа. Нека сам реши.
*

понеделник, 10 септември 2007 г.


УТРЕ

Днес се събудих до теб
И денят ми беше странно усмихнат и лек
Пожелах си на ум и утре да съм тук

Светът ми се мени,
Всеки миг е разпад, всяко вдишване – живот,
Всеки страх – път назад и импулс и утре да съм тук

Днес се събудих до теб
И се сетих колко чаках за този момент
Но ще има ли друг и утре да съм тук?

Светът ми се мени всеки миг, всеки час
Често гледам отстрани, нямам сили,
Крещя, но без звук... и утре да съм тук

Чуй ме: с теб сме скрили толкова любов
И за кого я крием? За кога я пазим?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път, всичко е простимо!

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще гледа към звездите и пак ще се руши стени
Но без АЗ и ТИ, този свят няма смисъл въобще да се върти

Утре
Светът ще се върти и без мене
Ще търси стари истини и нови идоли
На всичко на пук
Обещавам на теб и утре да съм тук

Болката е сила (Днес се събудих до теб)
Всеки ден неволно уча това (И денят ми беше странно усмихнат и лек)
(Пожелах си на ум)
Но бях тук, и съм тук, и съм тук (и утре да съм тук)
И утре ще съм тук (и утре да съм тук)

Чуй ме! (Слушам те, слънчице)
С теб сме скрили толкова любов (Защо ли?)
И за кого я крием, за кога я пазим?!?
Чуй ме: всичко друго е безсмислено
Няма грешен път – всичко е простимо

Светът ще се върти...

вторник, 4 септември 2007 г.

Не пуша вече!

Така се казва книгата, която ми даде една приятелка вчера. Купих си кутия цигари преди малко и смятам да започвам да я чета. Кой знае, може и да ми е последната ако се доверя на обещанията на корицата. Явно не е толкова убедителна книга, защото мацката ги спряла само за 10 дни след нея. Освен това авторът е починал в края на миналата година от рак на белите дробове. От една страна е наистина невероятно как се отказват цигарите след 30 години пушене по 5 кутии на ден. Човекът напуснал работата си като счетоводител и посветил живота си на идеална цел - да помага на други пристрастени ентусиасти и потенциални пушачи. Подобно нещо съм виждала в груповото отказване на цигари, т.е. няколко приятелки решават в този ден и час да сложат точката. Започва едно дебнене и ново летоброене (напр. 4 дни, 6 часа, 47 минути и 25 секунди откакто не пуша), докато една от тях предаде фронта. Скоро след това и другите капитулират. Обяснявам си го с човешката нужда от солидарност сиреч - и някой друг да се гърчи с теб, за да се чувстваш по-малко гадно. После ти едно такова прее*ано, че си спазил дадената дума, а другите не. Чувстваш се предаден и излъган. Ако пък ти си първият "нарушител" в отказването заемаш една гузно-очаквателна поза и придобиваш поглед изпълнен с надежда, че и другите няма да имат достатъчно воля да спрат. Изпитваш облекчение, когато ги видиш пак с цигара. Звучи доста кофти, обаче това са факти и личен опит.
Целенасочено се рових из най-стария ми запазен дневник, започнат в далечната 94-та. Според архивите съм запалила първата си цигара на 19.02.1997г. Написала съм с огромни главни печатни букви, че не ми харесва и тържествено съм се заклела да не го правя никога повече. Десет години и няколко месеца по-късно съм с книга, която се предполага, че ще ми "помогне" да спра да пуша.
Реално започнах на 17, на един десетдневен летен лагер в Бяла. Разни "опити" в гимназията не се броят - твърде случайни и с непостоянен характер. Някъде в дванадесети клас баба ми ме видяла с цигарка в някое кафе и докладвала на майка ми, която направо ме застреля с въпроси. Отрекох всичко.:) После си дадох сметка, че няма смисъл да я лъжа и да се крия. Един ден след разходка по магазините, седнахме в едно заведение в центъра. Спомням си го като днес, кристално ясно. Поръчахме на сервитьорката, майка ми бръкна в чантата си, извади кутия и я сложи на масата. Аз направих същото. Няколко мига седя без да казва нищо докато осмисли ситуацията. Попита ме откога. Казвам отскоро. Което е приблизително вярно. После разговорът се концентрира в прогнозиране на реакцията на баща ми. За известно време положението вкъщи беше ала Бареков: "Имаме новина!", но суматохата отмина. Баща ми и тогава и днес продължава да ми повтаря да ги отказвам, спирам и т.н. Единственият период, когато не е казал нито дума, беше когато кандидатствах. Една седмица бяхме заедно в София докато минат всички изпити по университетите. Тогава дневната ми диета съдържаше 1 сладолед, 4 кафета, много сокове и 1 кутия цигари. Когато се върнах в Смолян бях 4 килограма по-слаба.
В първи курс, вече студентка, докарвах между 1 и 3 кутии на ден синьо "Виктори". Един познат ме светна за ментовите цигари или по-точно ми помогна да ги преоткрия и видя в нова светлина. Идеални са, когато си настинал. Тогава димът е особено неприятен и дразнещ за гърлото. Докато тряе настинката не искаш и да видиш цигари. Обаче с ментовите не е така... Особено добри са в съчетание с чай.
Общо взето, бях започнала да кашлям като туберкулозна бабичка, да карам с дни само на кафе и цигари, всички дрехи станаха големи, защото кантара показваше 46кг., разпределени в 171 сантиметра. По време на сесиите и когато трябваше да пиша курсов проект заковавах 3-те кутии, а по някога не ми и стигаха. Най-сладко беше пред комп-а с кафе и бутилка кола. Натискаш фасове, а сутринта работата е готова за принтиране и предаване. Повечето неща се правеха в последния възможен момент.:)
По някое време намалих темпото и минах на по-лека отрова, а дори имаше и периоди от по 7 месеца на напълно спиране.
Размисляйки сега за причините за отказване и започване, мога да кажа, че ми се струват много "неориентирани" и нелогични. Пример - паля пак, защото уредът за депресия (още известен като кантар) преметна стрелката 1кг. нагоре. Тогава ме бяха застигнали комплекси, избили и проявяващи се най-вече като сурова критичност към външния ми вид.
Днес бих го определила като детски щуротии, но в онези дни това беше ужасно траурен и трагичен миг.
Сещам се за още 2 неща, които мисля, че си струва да бъдат добавени за обширност на темата. Първото е за единствения човек, когото познавам, който изпитва истинско удоволствие от пушенето. Самото пушене. Представете си кутията с 20 цигари. От тях 3-4 са наистина "сладки" - с кафето, след ядене, след секс, някои казват и тази в кенефа по време на голяма нужда. /За последното не мога да кажа. При мен нещата не се "заседяват" толкова дълго, че да се сетя за пушене. Евентуално за идеята и с експериментална цел мога да пробвам тия дни. :) /Всички останали 16 цигари са навик, нервни дръпвания от фаса и т.н. На този човек обаче всичките 20 са му "сладки" колкото онези 4. Факт - спря ги преди повече от година. Скоро ще стане на 25, а никотиновото начало беше поставено през ранните години в гимназията. Сядайки на кафе и запалвайки цигара, поглеждах и питах "Ти още ли не пушиш?!". Беше ми много трудно да свикна с мисълта и идеята, че вече не пуши.
Второто е свързано със социалното общуване и характера на ежедневието на пушача. Веднага давам един текущ пресен пример. Там където работя в момента е забранено да се пуши. Фирмата е разположена в няколко сгради с хубави градинки и пейки между тях, оградени с шарена ограда. За да си запалиш трябва да излезеш през портала и да се подредиш на "коневръза" отпред. Казват му технологична почивка. Освен обедна, шефовете са ни посветили и 2 допълнителни - една сутрешна и една следобедна почивка. Накратко - колективен спорт. Рядкост е да накараш 100 човека да правят едно и също нещо по едно и също време. Интересното е, че там разговаряйки помежду си се решават проблеми и задачи за минути, а си се блъскал съвсем безрезултатно часове преди това.
На по цигарка се обменя и доста информация - било то лична или професионална. Споделянето се получава някак доста по-естествено, нормално и непритеснено от нищо с цигара в ръка, отколкото ако просто натискате ръце в джобовете и гледате в земята. Всеки го знае или го е чувал "ела навън, да изпуша/им една цигара". Това е неформална покана за разговор и между редовете се чете нещо от рода на - "искам да ти разкажа (оплача от) нещо" или "бил си еди къде си и умирам да ми разкажеш как е там" или "много ми завря тенджарата от тая работа, имам нужда от разпускащи неангажиращи клюки".

За сега толкова. Мисля да се подреждам в леглото с книгата. Вчерашната вечер напомни за добри и щастливи стари времена, но за това евентуално друг път. Не спах много и сега имам да наваксвам.

Докато напиша този пост съм загасила 9 цигари.

четвъртък, 30 август 2007 г.

made in BG

Дискотека на морето. Хубава ретро музика, водки, водки... Настроението и танците са на 8+. До нас на бара има компания от 5-6 момичета тип фолк фурии, които очевидно се забавляват. Пичовете от компанията им захождат с леки финтове ала Бербатов и... Греда в 89-тата минута! Романтична разходка на плажа под звездите + нощно къпане отдавна вече не е фешън. Просто аз съм назаднала с материала. Мацките в прав текст обявиха тарифа от 50 лева all inclusive. Смях се много... После се замислих доста, та чак до днес, когато пиша този пост месец по-късно.
Колкото до първопричините кокошка-яице, съм склонна да подържам тезата, че ако няма мъже, които да броят кинтите, няма да има такива жени. Отворено е за аргументи в полза на противното твърдение:) Срещу себе си мога да извадя само един литературен пример от братска Русия. 18 годишна започва да проституира, за да издържа болната си мащеха, 3-те доведени деца и баща си, който е алкохолик. Говорим си за Соничка от "Пресъпление и наказание" на Достоевски. И пак си мисля, че не би се захванала с това ако предварително не съществуваше разработен пазар, търсене, предлагане, маркетингова стратегия и PR.
Чувала съм разни градски легенди как танцьорки от стриптиз барове са всъщност студентки по право и на принципа за правилото и изключенията може би има 2 такива. В световен мащаб. Да не говорим, че на local ниво действителността върху плажните хавлии е пълна контра на едрогърдестите мадами, които дават по кабеларката. Вероятността да изтеглиш късата клечка е 98/100. Преобладаващата комбинация е целулит-куха лейка.
Момичетата, вписващи се в образа на лейката, но без мазните екстри по бедрата и задника, съвсем ясно осъзнават превъзходството си над другите жени. С малко памук в сутиен В/75 са едни гърди пред тях без дори да си дават много зор. Няма място за чудене защо е така.
Само пущиняк от горЪта може да има еротични намерения към жена, около която миризмата на пържени кюфтета, носеща се в радиус 1.98 метра е една идея по-силна от тази на пот. Не се шегувам. Познавам две библиотекарки (!), които се къпят само в неделя и сряда. Зимата може и по-рядко.
Некомерсиалният секстуризъм определено не е екзотика по родното черноморие, а и не само. Пълно с рускини, полячки и украинки готови да осъществят културен обмен на високо ниво с местните гларуси. Преди няколко години (може би) за вечни времена се разделих с идеята за моногамен семеен живот. Видях другата страна на медала и брачната халка през очите на една омъжена жена, която си имаше любовник. Близо 8 години брак и хубаво детенце във втори клас. Мадамата си има общо взето всичко - къща, собствена кола, хубава работа и кариера, пари... Но истински щастлива съм я виждала, когато отиваше на среща с другия. Не става въпрос само са секс, а за връзка на друго равнище. На това му казвам емоционална изневяра и няма нищо общо с неангажиращия обмен на флуиди на морето. Обаче нека, който е безгрешен пръв да хвърли камък...

Сряда?

Ако три дена подред не ти се работи, значи е сряда...
Само дето днес е четвъртък.

Стандартна ситуация: забравила съм си ключовете за вкъщи и батерията на телефона е аут. Успявам да проведа един последен разговор да съобщя къде ще очаквам спасението.
Завъртам се в книжарницата, за да си взема нещо са четене с идеята да седна на кафето до блока. Там ме очакват три рафта детски книжки с приказки, един рафт с любовни романи и още един в микс стил Куелю-Биография на Азис-Български имена и традиции. Попадам на "Оптимистична теория за българския SEX" от Иво Сиромахов, броя 8 лева и се подреждам с нея пред кафе, сок портокал и принцеса с шунка и кашкавал.
Първоначалната еуфория от покупката бързо се стопи. Книгата се чете за 30 мин мах.
Оказа се, че авторът е сценарист в "Шоуто на Слави". Пише го и отзад на корицата, но кой да ти гледа.:) Точно в такъв стил е и написана, което леко ме разочарова. Очакванията бяха съвсем различни на фона на оптимистичното заглавие. Въпреки всичко, има някои много точни попадения. С усмивка на уста са разказани някои повече тъжи, отколкото ведри истини за секса made in BG. Но това е една друга бира...

сряда, 22 август 2007 г.

Пещерните хора

Признавам си, че до миналата седмица се отнасях с крайно неразбиране към "пещерните хора". Така им казвам на онези, дето се шматкат напред-назад с челници и водоустойчива екипировка из всякакви, предимно кални, "дупки" в земята. Историите им изслушвах с внимание, но без някаква съществена заинтересованост. Всеки си има някака страст, хоби. Просто това е тяхното.

Първото ми влизане в пещера. Падна се да е "Ухловица". На 20-тина минути с кола от Смолян е. Нямах някаква предварителна нагласа или очаквания. Сигурно затова и ми хареса толкова много. Красиво е и трябва да се види. Повече думи ми се струват излишни и оставям снимките да говорят вместо мен.

Български хроники

Ден втори на плажа. Откривам, че също като малки дрехи съм израстнала събирането на мидички, заравянето в пясъка, строенето на замъци и други типични детски неща. Всичко това някога съм го носила всеки ден. Някъде се е скъсало, някъде се е протрило, а друго се е запазило. Всичко вече (о)станало малко е надлежно сгънато, нафталирано и оставено на съхранение в моя виртуален таван. Предстои да бъде отново в ежедневна употреба при евентуално появяване на следващо поколение наследници на рода.
На плажната хавлия довърших поредната книга на Стефан Цанев "Мравки и Богове [Хроники на ХХ век]". Преди това бързо бях глътнала "Български хроники" - първа и втора част. Предстои излизането на трета, която очаквам с нетърпение. Преживявам една спонтанна и неочаквано възникнала любов към историята с вкус на патриотизъм.
Срамно е, но няма какво да се лъжем. Пълна дупка съм по история като цяло. Поглед назад към близкото минало и веднага стават ясни някои от основните причини защо. Първата ми учителка по този предмет беше и моя класна в прогимназията. Споменът за нея е един абсолютно напълно монотонен глас - интонацията в изречението беше на ниво абстрактно понятие. Когато разказваше уроците придобиваше отнесен, невиждащ син блудкав поглед, сякаш гледа през теб. Накратко казано, можеше да приспи и Спящата краставица от едноименната култова приказка, но не и да заинтригува будната ми детска душа. След това в езиковата гимназия срещнах още две исторички. Първата ни изкара само една година. Това беше единственият час, в които 30 маймуни с нарушен хормонален баланс мълчат. Наистина голям авторитет и добър историк, но основно помня някакъв страх и смут между чиновете и нито една дата или събитие. Писахме реферати като полудели, оценките варираха между отличен 3+ за зубърите и 2 с три минуса за назадналите. После дойде една шматка, която освен че беше руса беше и блондинка по душа. Трябва да изпратя протестно писмо на Google Earth, защото са пропуснали да въведат в картата географски понятия като КЕтай, Епония и др. Смях с крива усмивка. Да, грешката е вярна. Тези безумни правоговорни ефекти бяха неразделна част от всеки "урок" по история. Урок е също някак силно казано. Ако си си направил труда да почетеш малко повече, непремено забелязваш нейни съществени пропуски и липси. Ако пък не издършиш, писне ти от плямпането й и решиш да се заядеш за тях, теслата веднага се обръща с острото към теб, скъсявайки дипломата с няколко единици. Веднага си отнасяш някоя "обективна" оценка 4 минус на следващото контролно, а кому е нужно това? Стой си, натискай си парцалите в нейните 45 минути дълбока посредственост и няма какво толкова да го преживяваш. /ignore на един прост, но амбициозен човек, обзет от непрекъснат стремеж да построи въздушни кули от вятър.
Камерата се завърта, кадър с надпис "наши дни". Добрикова жадно разгръща 2 тухли, които в един средностатистически соц образцов дом биха стабилизирали ниска холна масичка с три крака.
"Български хроники" са изключително добри. Стъпили са на множество източници и историческа литература. Бих казала, че не представят нещата едностранно като имам предвид присъщия ни "футболен" патриотизъм - как сме най-великите, а за другите супа.
Това на моменти остро гъделичка историческата ни национална гордост, обаче фактите са си факти. Не може просто да обръщаш глава и затваряш очи, когато нещо е грозно както ако гледаш страшен филм. Да не говориш за него и удобно да премълчиш също не означава, че дадено нещо спира да същестува или че никога не е било. Точно за това - Браво! С много усилия (предполагам) е достигната голяма безпристрастност. Написано е увлекателно без надути фрази като е по учебниците. Първите две части на хрониките обхващат периода от създаването на българската държава до освобождението от турско робство. "Мравки и Богове" е общо взето литературния прочит на предстоящата трета част, посветена на съвремената ни история. Разказва за 3 поколения - баби и дядовци, родители внуци в един Малък град. Как те живеят, какви са техните разбирания, мисли, чувства на фона на войни, промени, преврати... И в трите книги е отделено специално място на религията, което ме връща към един пресен спомен от миналата седмица. В село Смилян, гушнато дълбоко в чудните планини на Орфей, на една и съща улица от двете й страни точно една срещу друга са църквата и джамията.

вторник, 21 август 2007 г.

Звезди

- Колко са далече звездите?
- Един поглед.

Смолян. 5 дни вкъщи са си 5 дни вкъщи. Наистина няма друго такова място.

Разходка из центъра и краката сами те завеждат до Планетариума. Той е моята мансарда на последния етаж - един прозорец към безброй звезди. Там винаги се потапям в едно безвъзратно отлетяло минало и детско време. Не се натъжавам. Дори няма носталгия и не ми липсва, защото е пълноценно преживяно. Просто ми е хубаво, че го е имало. Не мога да го обясня или разкажа. Трябва да си бил там. То е част от теб и ти от него. Завинаги те променя.

Невероятно, но факт! Сеансът от 15 часа не беше традиционното "Пътешествие в Космоса", на което съм се наслаждавала над 40 пъти. Само "Боен клуб" му съперничи по брой гледания. Новата за мен програма беше изпълнена с любопитна историческа фактология за развитието на астрономията през вековете и променяне на човешките представи за Вселената. Без да се задълбава в много терминология, физика и излишни подробности се представят и различни космически обекти + разказ за Големият взрив, последващо образуване на галактики, звезди, планети и прочие.

На практика менделеевата таблица е продукт от избухването на свръхнови - създаване и обогатяване на междузвездното пространство с всички по-тежки от кислород елементи, които са впоследствие ключови за възникване на живот. Милиони (милиарди?) звезди са умрели в грандиозни космически експлозии, за да те има теб. Точно теб. Във всеки има частици звезден прах. Сигурно затова от време на време обръщам поглед нагоре "и вървя към тях и ги разпитвам"...

Геновева е мъж!

Преди минути преживях тази сексуална революция на мивката в банята. Шок! Четири месеца на пълно Zoo затъмнение.

Бяхме оставили зайчето под топлите грижи на една приятелка за отпуската. Някак си не върви да го разнасяме 2 седмици из цяла България, а и още не е 18г., за да се гледа сам.:)

След процедурното измиване на клетката, смяна на триците и зарежданане с храна, решавам да му измия лапичките и муцунката. От любимите му песни в репертоара е да си свърши всички отходни дейности и нужди в купата за храна и после да седне отгоре. Положението се засмърдява, а крачетата му недвусмислено се жлътват. Къпането като цяло май му харесва... Винаги стои кротко, не буйства и сам се вре под водата.

Та така. Докато му сапунисвахме лапичките "лъснаха" някои типични мъжки атрибути.
Генади или Геновева - оказа се вярно - като порастна само си избра!:)

Мхм!
Ну зайец, ну погоди!

Here I Go Again

Мисля си как/откъде да започна след толкова време на не-писане и на първи асоциации ми изниква Ачо и Алби на последния рожден ден на Янев в Девин. Разказваха как майката на техен колега го поучавала за живота от нещата - как преди да каже нещо да определи 1) дали ще е интересно за някой, 2) дали ще е полезно за някой и 3) дали има смисъл. Ако не отговаря на нито едно от изброените, просто да замълчи.

Чудейки се, стигнах до идеята за "Разделяй и владей". Повече първото, отколкото второто. Няколко post-а вместо един с размерите на "Война и мир".

В крайна сметка обаче всичко е субективна преценка и в настоящия блог-случай може да се реши и еднозначно с горен ляв клик на Х-а.

петък, 3 август 2007 г.

Решения

Решенията, които са променили живота ми най-много, съм взела напълно спонтанно. Или поне така изглежда на пръв поглед. На някакво подсъзнателно ниво обаче има някаква сериозна мотивация. Причини. Те не винаги са били разбирами за другите и често са били подценявани, а дори изглеждали нелогични, но това е въпрос до човек и приоритети. Тук може би се разминавам с нормалните и общоприетите, но не може да се каже, че е повод да се тревожа, че не съм като тях.
Много отдавна родителите ми са ме оставили да правя сама своя избор. Майка ми и баща ми не са одобрявали какво правя в голям процент от случаите и въпреки това не са налагали мнението си. Ще ме посъветват, ще ме подкрепят, но няма да ми кажат какво да правя. Прекарали сме доста часове, обяснявайки им, че няма да са винаги до мен да ме предпазват от лошите неща в живота и че няма да ми се случват само хубави. Ако те ме "закрилят" непрекъснато няма да имам развито чувство за защита и справяне с проблемите. Казват му горчив опит. Всеки сам трябва да се убеди, че морето е солено. Така на приказки само - някой да ти разкаже - не става. Как иначе ще разбереш какво е море, колко е дълбоко и дали е хубаво на вкус. Ако родителите на твоите родители са били властни и контролиращи живота им в голяма степен, много вероятно е да изпиташ същото на свой гръб. А може и не. Както при мен. Аз знам, че ще възпитавам моите деца по същия начин.
В гимназията ни караха да пишем есета за хора, които са наш "role model". Винаги ми е било адски трудно, защото съм харесвала и ценяла определени качества в даден човек, но не и всичко в него. Нямало е някой, за който да кажа - това е, на него искам да приличам 1 към 1 или да се идентифицирам с него. Искам само да мога да бъда себе си.
В един малък град, в който живея сега, това доста често е повече от трудно. Има някакви ненаписани закони, срещу които не можеш да вървиш дълго без да си счупиш нещо. С четири валета на всичко коз и под ръка пак може да си вътре. Факт.
Разбирането и осъзнаването са две крайно различни неща. Разбирах прекрасно, че идвайки тук ще ме приемат не като Ваня, а като приятелката на Георги. Да го почувствам обаче е като удар с мокър парцал. Боли. Все едно трябва да се боря, за да получа самоличност. Очаквах го, но не и в такава висока степен. Отношенията ни са достигнали такава степен, че да сме едно цяло. Но това е друго, не е "обществено" или "социално", няма нищо общо с интимността и връзката между двама души.
Да сме в стандартната ситуация. Примерно имаш ново гадже, към което първоначалните намерения са много над one night stand. На първите срещи се уточнявате кой какъв е и за какво се бори, дали имате някакви крайни несходства в характерите. След това идва историята - предишни връзки, причини за раздяла и да стане ясно дали те все още са фактор. При успешен финал идва запознанството с приятелите му/й. Ключов момент - дали са ти приятели или приятели-приятели. В първия случай ще си натиснат парцалите, а във втория или ще ти кажат 'супер е ( = имаш моята благословия и одобрение, хайде сега целувай ръка)' или 'WTF?!'. Те не са хормонално обременени и им липсва любовното заслепяване и идеализиране и затова до голяма степен можеш да се довериш на преценката им. После придобиваш временен статут на "неговата/нейната". Колко дълго време ще си така зависи. От теб и от тях. И най-вече какви решения вземаш. Зад всяка дума или действие стоиш точно ти. Като личност. По някакъв индиректен път те се приписват и на твоята половинка и в следствие той/тя носи също отговорност. Заедно. Като едно цяло.
Самосиндикални "отцепки" не фигурира в менюто на страницата след аперетивите и топли мезета. Не съм привикнала да разсъждавам така и да се замислям над тези неща. Обаче тук се блъскаш челно със затворено и консервативно общество. Толерансите в поведението са с точност до 4-тия знак след десетичната запетая. Няма много място за мърдане или тежки маневри на полусъединител. В бонус получаваш критичната преценка на подтиснати хора, които се чувстват "нереализирани" в 16 часа от денонощието през които не спят. Суровата им критичност е предизвикана от въпросното "нерелизиране". На пръсти се броят тези, които гледат само в собствената им паница и не поглеждат дали на другите са им сипали (незаслужено?) повече. Поради това започва едно дебнене и дребно интриганство. Кой, какво, кога, защо, с кой...
А точно това ме смачква. Тъжно е, че не могат да се почувстват щастливи с всичките неща, които имат и са постигнали дори и да са много. Ако друг има или си позволява повече (според тях) дори бил и той нещастен е причина за порой от мрънкане и недоволство.
За да сложа тук точката на този пост, трябва само да кажа, че не съм сигурна дали изобщо ще мога да "го преживея" всичко това, но имам вярата, че ще успея. Въпрос на време да се види силата на волята.

четвъртък, 26 юли 2007 г.

Няма такъв случай...

Вече почти 4 месеца живея в Панагюрище. Хубаво е тук. Харесва ми. Трудно още се разбирам с хората, но може да се каже, че се адаптирам някак си към заобикалящата среда. Зад този биологичен шаблон всъщност стои непоносимостта ми към ограничени и глупави хора и това че преобладаващата част от населението в радиус 50 км са такива. Това обаче ми влияе положително. Амбицирам се да чета повече, да уча повече, да правя неща, които не съм правила никога преди. Само пример. Имам една колежка, която всеки ден идва гимирана на работа и с различни дрехи. До тук добре, няма нищо лошо в това една жена да се поддържа и да държи на външния си вид. С две ръце съм за това! Обаче може ли да имаш време да изрисуваш ноктите си и на ръцете и на краката с чудни завъртулки и цветенца и да удариш 3 пласта лак, а да нямаш време да сготвиш една супа на четири годишната си дъщеря? Мацката е всеки ден с различен лак за нокти и всеки ден взима храна от стола за малкото си дете. Мъжът и вечеря пица или сандвичи. Не го разбирам това. Не знам и какъв човек трябва да си. Какво прави това момиче от 16:30 докато си легне е пълна загадка за мен. Книги със сигурност не чете. Учителката ми по литература едно време говореше за речников запас и умствен багаж. На тия години за мен това бяха някакви имагинерни понятия и надути даскалски фрази. Сега вече имат съвсем реален смисъл.
Днес след обиколка по магазините, пихме по една бира. "Мадамата" беше силно възмутена как може да се чисти редовно вкъщи и най-вече защо. Стратегията й се свежда до това, че на който му е мръсно да си забърше праха и да пусне прахосмукачка. До колкото ми е известно не живее в къща с размерите на Тадж Махал и 10-15 мин са напълно достатъчни да минеш навсякъде. Какво има толкова да прави, нали вече е измила (само) прозорците. Стига толкова за тази година, по Великден пак.
Почти всички жени във фирмата изяждат по един голям тутманик в 10 часа, а в 11:30 се редят в стола за 1-во, 2-ро и 3-то, всичко с хляб. На 23 години изглеждат като рекламни лица на Мишелин и това не ги притеснява особено, натискат си мазните баници и не им дреме на сайдера. А и защо ли? Чак ми става смешно и абсурдно с моите 53 кг и как се натягам да влезна във форма от месеци. Ограничавам си храната, спортувам всеки ден. Правя го за себе си. Вроден егоизъм.:)

неделя, 22 юли 2007 г.

Beautiful day(s)

Чудни почивни дни, започнали в петък - късен следобед. Прохладата на балкана. Неописуемото спокойствие на язовира. Красотата, чистият планински възух. Любимите книжки, в компанията на U2 и в хамак на сянка под боровете. Уединението и тръпката от риболова. Студената бира и барбекю скара. Вечерната разходка в Цигов чарк. Най-вкусните пържени филийки със сладко от диви ягоди. Разходката с лодка. Моторницата и водните ски. Сърфът. Узрялата сладка диня и тихият следобеден сън... Върщането към къщи с адреналин от високи скорости и вкус на карамелов сладолед. Карането на колело и тенисът на маса. Свежият душ и приятна умора със студено питие...
Пълен релакс и същевремено енергия, колкото да донеса трева от северния полюс.:)

понеделник, 2 юли 2007 г.

Джулай Вторник

Днес е сряда. Цял ден. Лудницата е приятна. Миналата във фирмата пристигнаха 2-ма немци. Почти учудващо е как за толкова кратко време успяха да създадат толкова много работа. Вече изпитвам последствията със страшната им сила. Оставам с впечатлението, че 80% от работното си време германците прекарват в командировки. В България. Вчера утрепах цял ден с поредния Гюнтер... Не може да се отерче, че ми беше интересно, но определено ми напълни главата. Заспах като пич в 21 часа с книгата в ръка. Все още не мога да прочета "Български хроники" - 2 част. Остават ми някакви 5 страници и край на турското робство... Твърдо решена съм да довърша книгата тази вечер и да напиша кратки (или не чак толкова кратки) мисли и впечатления от нея.
Времето минава някак си бързо...
Миналата седмица, петък, 21 часа - София, Студентски град, Айриш Пъб - Семейните блокове.Няколко бири, много приятна компания и... в събота сутринта вече бяхме на път към морето, за да посрещнем хубавото първоюлско слънце. Това изобщо не фигурираше в някаква организация или планове. Всичко по смолянски - в последния момент. Затова стана и толкова хубаво. За първи път бях в Созопол. Влюбих се. Нямам думи да го опиша.
Сещам се за Краско Джулая (Краси Радков - Шоуто на Слави). "Какъв джулай морнинг?... Напих се като свиня. Затова празнувам днес - джулай вторник!" Не е много далеч от истината момчето.:) След 31-ви юни следва 2-ри юли. Има няколко такива пропуски в моя календар;) Успях да спя 3-4 часа и да карам навръщане. U2 са най-великата група на всички времена. Точка. Разбира се обърках пътя - типично за мен. За по-кратко минахме през връх Шипка и изкачихме всичките 900 и кусур стъпала. Размазваща гледла - прекрасно ясно време. Подарих на всички по една книжка със 100-те обекта на БГ. До края на годината, живот и здраве ще сме ги обиколили всичките.
Концерт на ПИНК няма да има. Така и не си взех билета, който спечелих. Все едно. Прекалено хубаво, за да е хубаво няма.
П.П. Още отговарям с усмивка на въпроса "Как върви работата?". По предварителни прогнози и разчети това ще се задържи до края на седмицата.

четвъртък, 28 юни 2007 г.

Разни...

Преди няколко дни ми откраднаха телефона. ГСМ-ът си беше типичен женски каприз от където и да го гледаш - хубав дизайн, розов(!), мр3, камера, дамски календар, шопинг лист, калории, диети, щуротии... Чувствам се повече емоционално ограбена, отколкото 500 лева назад за някаква дрънчалка. В крайна сметка, това е само телефон - ще си купя нов. Обаче загубих много смс-и, снимки, клипчета със сантиментална стойност. Това не може да се измери във валута, не струва пари... About the things you own - in the end they own you.
В тази Fight club връзка и Брат Пит - тази вечер гледах Бандата на Оушън 3. Приятно филмче в недотам приятна компания. Колкото повече време минава, толкова повече не мога да харесам панагюрките - точно обратното. Като първа асоциация - кокошки, като втора - глупави кокошки. Интелектуалните им възможности клонят към нула. От към ляво. Висок процент от "мадамите" живеят в духа на миналия век. Омъжват се преди 20, при първа възможност забременяват от някой брус (нещо като ъпгрейдната версия на селски бек) - тези двете може и не в такава последователност. На 24 вече чакат 2-ро дете. Нямам нищо навъпреки прираста на населението и повишаването на раждаемоста. Обаче цялата тази идея е някак си изкривена тук. Няма някакво непреодолимо желание за семеен живот, а по-скоро има безперспективност. Картинката в общия случай е на 18 годишна кака, която живее на 80 кв.м. с 2/3 от родните й, мързи я да учи още или не я влече по принцип, а ако изобщо работи и не дреме по кафетата по цял ден, ходи на доста мизерна работа за има няма 150 лева. Няма за какво да си говориш с тях освен за памперси и какво е яло детето им за обяди и вечеря последните 2 седмици. Интересуват се от живота на другите повече от техния собствен и клюките в едно с интригантството са основно занимание и развлечение. Не мога да кажа, че са добри хора с добри сърца. Прекалено завистливи. Всички без изключение притежават необяснимо чувство за превъзходство и самочувствие на ботсвански принцеси. Кофти тръпка. Изгубена кауза и изгубено време. Придържам се към стратегията "минимална комуникация за минимални психически увреждания на психиката ми". Към нястоящия момент работи успешно. Вече все по-рядко се дразня, просто не им обръщам внимание. Единствено днес ми беше по-трудно да вържа на каишка напиращите думи и емоции... Спестих няколко брутални откровености на една 19 годишна кифла, която според статуса на косата и количеството използван дездорант, се е къпала някъде около Гергьов ден. Миналата година. Била е на обучение в Германия близо за месец и 1/2, но швабския е на ниво Их бин Фюти. Владеенето(?) на английски е съизмеримо със знанията на седмокласник. Пита ме директно - "Справяш ли се с английския?". Идва ми да кажа: 1. Уча го от близо 13 години. 2. Завършила съм езикова гимназия. 3. Имам оценка 4 от 5 на устен изпит за кеймбридж профишънси. Простичко отвръщам, че се справям с езика, за да я успокоя, че ще разбирам германката, която е с нас. В заведението бях "приятно" мълчалива. Досадни са ми тези разговори, всеки път едно и също - 1ви път в БГ, ракия, шопска салата, нашата бира, тяхната бира, работа, времето... Бла, бла, бла... Мадамата иначе е ведра и не се вписва много в представите ми за Бронхилде, сиреч големи цици, може да носи 6 халби от по литър с една ръка, лунички и дебели руси плитки, загащени панталонки с размерите на двуместна палатка, обгръщащи знойното й тяло. Твърде малко "познанствено" време и/или липса на градуси в настроението, за да преминем към по съществени разговори за вселената и всичко останало. Кифлата нямаше никакви проблеми с това. Изобщо. Желанието й беше да се самоизтъкне колкото се може повече и на моменти се усещах в разгара на "кой е по- по- най-". Не ми пречи. Аз нямам да доказвам на никого нищо, само и единствено на себе си. Не си падам по участия в организирани или импровизирани състезания по повдигане на гъзоакции. Също не плащам и данък обществено мнение и ми е трансвагинално какво си мислят за мен... Може би трябва да ми пука повече, защото един друг мой избор определя да живея сред тези хора. Обаче Смолян си е Смолян.

сряда, 6 юни 2007 г.

The Matrix Reloaded

Аз съм доста ирационално същество. Често се случва само аз да намирам логика в опредлено нещо, а дори и там да няма такава за мен ще бъде някак си естествено и "логично" да е така. На фона на тези мои способности идва програмирането, в което има много ключов творчески елемент - едно нещо може да го правиш и 15 мин и цял ден. Зависи. Не толкова дали е смолянска сряда, дали е високосна година, дали вали. Просто има дни и дни.
Докато разравях интернет за turorials, попаднах на следното:
(разбира се, като един уважаващ себе си начинаещ програмист първо забих 5-6 програми сама, след като омазах нещата прилично реших, че е време да прочета за какво става въпрос:))

The things you will need


1. Patience
2. More patience
3. A computer
4. The language compiler/interpreter

Despite all the things you will end up shouting at your computer, there are 2 things to remember:

1. The computer only does what you tell it, despite all you see.
2. The computer is only logical anything wrong with it is an error in the logic.

Things you will try shouting at your computer:

1. I didn't tell you to do that.
2. What the hell did you do that for?
3. I hate this program.
4. I hate this language.
5. Can you swim? (or other indications of impending doom for your PC)
6. What the hell is wrong with you?
7. No I didn't mean it.
8. I hate you.
9. You're so slow!/What the hell are you doing?(When it could/should be capable of processing the whole world with time to spare)
10. What do you mean you've finished.. You didn't do it did you?

петък, 1 юни 2007 г.

За детето.

Сещам се за онази (вече) досадна песен на Уикеда за любовните трепети на лирическите герои Пантелей и Мариана + несгодите им из СГТ /софийски градски транспорт/. И ни в клин, ни в ръкав - "О, първи юни е денят на детето!". Хубав ден, слънчев, с вкус на захарен памук. Зоологическа градина. Предполагам, че в най-лошия случай ще заменя памука със сладолед или торта. Генчето /този луд заек a.k.a Геновева/ така или иначе е с APM като за 2/3 зоопарк.

При все че съм на път да се присъединя към клуба на ретро-мадамите (след има-няма 6 месеца ще стана на 25!), с ръка на сърцето и гордост в очите мога да кажа, че съм си все още едно голямо дИте. (Грешката е вярна. Така си го казвам аз по мой смолянски начин.:)

Майка ми ми се обади преди няколко часа, за да ми честити празника. За нея дори и на 80 ще бъда дете. Но е важно какво е отвътре и можеш ли да го запазиш, независимо през колко ла*на трябва да преминеш. Аз съм абсоютната глезла в това отношение. Съдбата е била щедра към мен. Безгрижно и щастливо детство, когато много проблеми са ти спестени.

От няколко часа насам си представям идеалната почивка за днес след работа - няколко километра разходка с колелото, зелена поляна с жълти цветя, гледам синьото небе и за нищо не мисля...

Снощи за първи път бях на тестове на очила за нощно виждане. Не ми стигат думи, за да опиша. Просто трябва да се види...

Update - later

понеделник, 28 май 2007 г.

4 и 1/2 почивни дни

Сутрешно кафе, без цигара. Трудно. От 4-5 дни водя кървава битка с цигарите и от време на време давам някоя жертва. В най-добрия случай успявам да изпуша само 2 за деня, което оценявам високо - преди бяха почти 2 кутии. Всяка цигара е последна. В последствие - предпоследна. Стискам зъби...
Почивката беше доста добра, на ниво, емоционална. Още на 23-ти следобяд запразнихме. Малко багаж, колата и към ПЗ на бал - завършването на Василена. Много хубаво. На моменти дори носталгично. Не ми се прииска да го изживея отново и пак да бъда на 18. Каквото беше, беше - чудно хубаво. Сега нещата малко са се променили - 5 дни грим, причрски, Ауди А6 и "стани ми дама на бала" (не мога да не се сетя за Боби Турбото!!!). До този миг се съмнявах силно в достоверността на изказването, че по-хуабви от ПЗ мадамите няма - и като качество и като количество. // Да отидеш на кафе в ПЗ и да отидеш да помълчиш са със знак за равенство в Нов БГ синонимен речник. Гледаш жените там и мълчиш... На "часовника" най-хубаво се мълчи.:)// Толкова мерцедеси, аудита, джипове-мипове и т.н. на едно място трудно и в централна софийска улица можеш да видиш. Лудница... Едно, две,....осем, ...ЕДИНАЙСИ, ДВАНАЙСИИ... За-вър-ших-ме!...
После се дигнахме към София на рожден ден на Ели. Много хубаво си изкарах - видях се с любимите ми анимационни герои, разтъжихме се, пихме, пяхме, танцувахме(!това е парчето! - много, много и люта чалга...), пак пихме, а после както в добрите стари времената припаднах и поспах няколко часа:). Благополучно към 6 сутринта пристигнахме у Ирина, където се насладихме на кратка, но спокойна почивка. Направихме разходка по центъра, видях се със съквартирантиЧИ на следобедно кафе. Посъбрах пак малко багаж, най-мъчно ми е за пъзелите, които трябаше да събера в кутии...
Минахме през Метро. Вече имам колело. Най-хубавото + задължителните аксесоари:
анти-вибрационни ръкавици, каска, звънец(с картинка на зайче отгоре:), ключове, туба за вода, заключващи механизми.
25-ти беше като 23-ти - отново бал, само че на Слави. Изпратихме го и него както си трябва.
В събота сутринта потеглихме за Батак. Два чудно хубави дни край язовира. Дори аз улових няколко риби(едната, която хванах беше болна - аз съм си аз - от толкова много вода и толкова много риба в нея на мен ще ми клъвне тази дето нещо е шашава). Четох книжка /от София си купих "Последен патрул" на Лукяненко/, разхождахме се много. Ще излъжа ако кажа, че съм се пекла на слъце. Болезнената истина е, че заспах "на плажа" на язовира и изгорях прилично... На такива места като Батак времето е спряло. Невероятно спокойствие. Всъщност времето не е съвсем спряло - просто по всяко време е ракиено
време.
Случи ми се нещо странно. По любовните стихотворения казват "идваш в съня ми неканен" или нещо близко до това... Събота срещу неделя, когато спах там, сънувах и сякаш аз бях в нечии друг сън.Може би трябва да оставя книгата за няколко дни. Или ракията.

петък, 18 май 2007 г.

Копривщица и още нещо...

Геновева е нинджа. Трябва да й спирам телевизията. Тази сутрин се събудих в 06:23 от странен шум. Отварям си едното око и я виждам как се разхожда по дивана в спалнята. Не го вярвам, мисля си, че още сънувам. Отварям и другото око, за да се насладя на хващането й за пердето и последващо меко приземяване на една табуретка. Изпълнението на моето вече не чак толкова малко зайче-байче е достойното за Mission Impossible. Тия дни чакам да дойдат от Animal Planet. :)Докато допивам сутрешното кафе, се опитвам да кача останалите снимки от Копривщица. Аз споменах ли, че Инетът ми е безумно бавен?Основното и накратко от тази еднодневна почивка:
*посетих всички музеи, паметници и забележителности
*ядох най-яките казанлъшки понички през живота ми
*за първи път яздих кон (кобила ако трябва да сме съвсем точни; казваше се Елизабет, на 12г., с бяла грива и спокоен характер; удари ми едно копито, т.е. настъпа ме за довиждане, докато се опитвах да се снимам с нея:))
*купих си сладко от рози, боров мед и сладко от малини от една много мила стара жена
*тъках покривка на стан точно както са го правили жените едно време
* хотела беше на центъра на 20 метра от площада, с паркинг, банкомат, механа, кабелна, уютни и чисти стаи - избрах го на напълно случаен принцип и 6-то чувство
Заслужава си да се посети, приказно място е, сякаш времето е спряло преди 100 години. Перфектен романтичен weekend за двама.:)
Снимките са тук.

петък, 11 май 2007 г.

The Matrix

След такива тежки вечери като снощи идват такива тежки сутрини като днешната. Започнахме с по една студена бира и лека закуска след работа. После решихме, че времето е много хубаво, за да останем вкъщи и една разходка в парка и на стадиона ще дойде много добре.Две бири време по-късно и два мача от "Шампионска лига - Панагюрище", се обаждат Иво и Владимир да пием по едно малко. Малкото изобщо не беше малко, а голямо и двойно.

Тук трябва да направя две много важни уточнения.
Първото - днес ми беше 2 и 1/2 работен ден на новото място. По документи се водя на длъжност "конструктор". Вчера си размазах главата с четене на документация. Днес отново се разцепих от четене, въпреки че на моменти губех връзка с реалния свят. Добре дошли в Матрицата, здравей Нео. Не помня вече дали изпих червеното или синьото хапче.:) Знам само, че миналата вечер записах 3 бири и 2 големи водки на моята сметка. Един компот от праскови и доста кафе беше ключовото преливане на животоспасяващи течности тази сутрин. Колкото до естеството на самата работа - обхваща термовизионни камери, програмиране, цифрова обработка на сигнали и т.н. Интересно ми е. Ентусиазмът прелива, прелива. Искам да науча всичко за един ден.:)

Второто - за "лигата". Някакви местни самодейци са организирали турнир по футбол. Играчите са събрани от кол и въже, често са колеги от една фирма. С две думи - пълна скръб, от кръжока "пречи ми шкембето". Повечето не могат да изкарат тичане и 10 мин и второто полуДреме го проспиват. Забавно е, от публиката можеш да чуеш "само хитове" и след мач си по един различен начин лексикално и духовно обогатен.

Днес пак поиграхме тенис на маса след работа. Няма много желаещи, но качеството е за сметка на количеството.

Сега излизам, за да подкрепя морално с присъствието "моя" отбор на лигата. Keep up for updates. Миналият път разцепихме отбора на Оборище с 3:0...

понеделник, 7 май 2007 г.

St. George

Тази сутрин ставам по първи петли. Някъде към 10, 10 и нещо. Статус - реанимация, след 3 дневен алкохолен делириум. Храна и вода за зайчето, силно кафе за мен. Започвам качвам снимките от Гергьов ден в он лайн албум+коментари. Любопитните да погледнат тук.

Кратко резюме на последните дни.

Петък, 8 без 15. Едва успявам да си отворя едното око. Удивително бързо - само за някакви си 45 мин, успяваме да се изкъпем, да съберем багажа и да сме на път за ПЗ с двете коли. Събуждащо кафе, сладки приказки и приятната компания на Вики и Рада, докато VW4 мине през сервизно обслужване. След един хубав обяд в центъра, минаваме по магазините за подаръци за имениците. По кафетата срещаме Иван (а.к.а. Пандиза), който чака Владимир от зъболекар, за да ходят да пекат агне. Срещаме се с Асен близо до Тортата и отиваме да вземем Лили и Весо от гарата + Сагата. Следва пазаруване в Била & салати от пазара. Колата ми успешно пренесе всичкия 20кг. зарзават + 18 галона бира и несметни количества ракия до Цигов Чарк. Паркираме пред вилата, но домакините са до Велинград. Докато ги чакахме около 20-тина минути, вече бяхме 3 галона бира назад. Киро, баща му и Мери дойдоха и не след дълго - "иедение и пиение" х 2. Започнахме към 6 следобед и приключихме в 6 сутринта. Такива дванадесет часови маратони, без ставане от масата, на една ръка разстояние с много ракия са уникални. Подкрепленията - Ицо, Кръстьо, Галя, Маргитин, Ачев и Илиан дойдоха малко по-късно, но бързо наваксаха. Агнето по хайдушки, печено в дупка беше номер 1.
По последни спомени от събота сутрин знам, че играхме 1 игра белот като разигравахме колите и приказките вече бяха близо до "ти мене уважаваш ли ме?", за нещата от живота и за живота от нещата. Маргитин ни хвана за слушатели и разказите му бяха по теми от казармата, усещане за жена - накратко Джони Браво може студена вода да му носи. 4-5 часа сън и пак чак до мрак. Направихме една кратка едночасова отрезвителна разходка из Батак за пазаруване. Компанията се промени леко, едни си тръгнаха други дойдоха. В 11:59 имениците се изнизаха тихо по терлици под бойните заплахи от къпане с градинския маркуч. Известно време се търсиха и криха из гората, но после както си му е реда ги понамокриха и продължихме с пиене, песни и танци на народите. Понапих се доста, въпреки че пих само до 4 сутринта. На следващия ден трябваше да съм в стояние да карам и да не се пребия някъде по пътя. Това обаче не означава, че и другите в региона са били така. На връщане, при минаване през Пещера една червена ретро лада спря на 2 см от задната ми броня при ограничение на скоростта 20 км/ч и легнали полицаи през 3 метра. Минахме през Батак, едно хубаво кафе и гости у Лили. Преди това закуската и малко чист въздух подейства добре на натежалата ми кофа. Отново хапване и пийване, но в семейна атмосфера. Минахме през една "бай муангау" автомивка и след едно кафе време потеглихме към Панагюрище. Тук се връщам към началото на настоящия пост - реанимация. Пълен релакс и пълноценна почивка. Зайо беше оцелял самичък 3 дни без мен съвсем успешно. Изглежда сякаш е станал малко по-голям и по-дебел, но е все така сладък и гушав.:)

четвъртък, 3 май 2007 г.

Зайче, зайче, зайче...

Това е най-хубавото нещо днес. Приблизително е на 30 дни и поради това още не може да се каже дали е момиченце или момченце. Като порасте, само ще си избере. :) За сега му казвам на галено Гени - от Геновева ако е (f) и от Генади ако е (m). Открих, че е удивително устойчиво на всякакъв вид тормоз - гушкане, стискане и т.н. Почти съм сигурна, че ме разбира като му говоря.:)) Холът отнесе една прахосмукачка, тъй като Гени хвърля трици в радиус 2 метра от клетката във всяка посока. Натиска здраво марули и някакви фуражни неща за декоративни зайчета. Не пие вода?!? (Може би едно малко?... Шшшуменско червено?:)) Облиза ми всички пръсти на ръката и ме издра сериозно. Заиграхме се.:) Damage-ът не е много сериозен, но видим и малко боли. Ще го преживея май. Според Гоогле.бг зайчетата живеят между 5 и 15 години, средно 10. Моето оцеля вече 10 часа...

вторник, 24 април 2007 г.

В началото бе словото...

Привет!

Причините да си направя блог са все още неясни. Преди време бях сериозен противник на цялата идея. Нарцисизъм, желание да обявиш на целия свят мнението ти за това или онова, да споделиш преживяване, емоция - имат ли значение подбудите? :)
Комуникацията(ако може да се нарече така?) е едностранна, но това за момента не ме притеснява особено.

Приятно четене!