Е, моите плюшкинови боклучета не са имали този късмет. Мен ме е нямало преди месец, когато майка ми яхнала гребена на вълната на фън шуй депресията и решила да евакуира съдържанието на гардероба ми в детската стая. Идеята - да има място за нещата на Ева, когато дойдем. Одобрявам, харесвам, само не разбрах защо трябваше да спаси всичко от ОНЗИ шкаф... Е, добре - почти всичко... Останали са няколко книжки с приказки, енциклопедии, кутия за моливи... Но какво от това?!
Питах я на какъв принцип е решавала нещо дали е ценно или не. Нещо специално за мен може да е просто боклуче за нея. Съжаляваше, извини ми се. А баща ми вчера ми обясни, че всичко отдавна е заминало в парното - поддържали огъня.;)
Сега, ако са пред мен, бих изхвърлила всичко. Ядоса ме само това, че ми бе отнета възможността да се сбогувам с тях. Не с вещите, а със спомените.
Както и да е. Това, че нещо вече го няма, не означава, че не се е случило, че не е било специално, истинско и важно... Изгорено, изтрито... Каква е разликата? Всичко оставя следа. Белег в душата или по тялото. Понякога и двете. А за разните артефакти от миналото - всеки от тях си има история и винаги си струва да бъде разказана.
