понеделник, 11 февруари 2013 г.

go mad like a clown

I've got the snowboard under my feet
I can fly so high, I can fall so deep

And now I'm flying like an angel to the sun
My feet are burning and I grab into another world


Открих още една степен на свободата. Чувството е уникално!... Вече гледам по друг начин на всички зарибени по зимните спортове. Гледам ги разбиращо. :)
В събота около обяд се накатерихме на колата и газ към Пампорово. Още сънена, допивах кафето по пътя. Докато си отворя и другото око, вече бяхме в лудницата - сняг и туристи на парцали... Без много търсене намерихме място за спиране на един паркинг близо до лифта - пет лева за целия ден, без значение кога си дошъл. Всъщност, ако се завъртите повече из района, ще откриете, че се работи само с кръгли суми, които се делят на щастливи числа.
На човека в магазина за екипировка под наем му трябваха точно 2 секунди, за да ни огледа и прецени - какви сме и за какво се борим. Личеше си от километър, че преди няколко дни съм отрязала етикетите на зимния ми панталон, но все пак реших, че трябва да му кажа, че ще карам за първи път, когато избираше какъв сноуборд да ми даде. После разбиращо ми помогна да си вържа обувките. Знам, че е важно да са добре стегнати и сама нямаше да го направя толкова добре.
Мъжът видя, че съм преметнала през рамо чантичка с голям фотоапарат и със зле прикрита усмивка ме посъветва да не го нося със себе си, докато се уча да карам. Не се обидих. Думите му бяха изречени приятелски, с доброта. Оставих му го, заедно с ключа от колата и планинарските ми обувки.
Докато се мотаем в магазина, Григор вече беше купил една карта за лифта на половин цена от някаква какичка, която си била паднала по outfit-а му, а другите две платил на касата. Самочувствието му щеше да е по-високо от кулата Снежанка, ако каката не била грозна, ама нейсе. Вече я беше забравил, когато се озовахме горе.
Насочихме се към писта със средна трудност (червено & синьо), за която знаехме, че е приятна за каране на сноуборд. Застанахме в началото и седнах в една пряспа сняг, за да закопчая автоматите. Стойки, чупки, пръстите нагоре, петите нагоре, спиране... Добре. Показаха ми основното за 5 минути и как да падам така, че да има най-малка възможност да си счупя краката, главата или друго, което евентуално ще ми трябва и за по-късно. После - давай!...

След четири часа, на тръгване от Пампорово, докато чакахме Григор от последното му спускане, се усетих какво съм направила. Докато се оглеждах наоколо, забелязах, че шматките като мен си вземат екипировка и се мъчат на равното. С учител - за 80 лева на час, индивидуално. Или без, но с повече ентусиазъм. Да усетят как става, да потренират малко. Без много зор, на влека. Не се хвърлят отгоре направо. Това обяснява и факта защо не срещнах по дългия път надолу други заблудени души. Ако сега трябваше да започна отначало, пак бих постъпила така. Това е начина... Падни, стани, тръгни... Когато почувстваш контрола върху борда и че ти го управляваш, а не той теб, е много, много яко!
Спокойствието на планината те кара да се чувстваш в мир със себе си. Чувстваш само себе си и една безгранична свобода. Не мислиш за абсолютно нищо. Не чуваш нищо друго, освен скърцането на снега под краката ти...
Всичко това - хубаво, но на едно друго, духовно ниво. В реалността изкльощавелият ми задник се приземи около тринадесет хиляди пъти в снега. Красиво, анимационно и със засилка. Последните три пъти, в самия край на пистата, се забих наистина ужасно жестоко и реших да си призная, че е време да пускам финалните надписи на Най-смешните снежни домашни видео клипове. С гордо вдигната глава поех по пътя на срама - никой не слиза с лифта на Снежанка надолу. Има само две изключения - 1) лято е и 2) облечена си с дънки и ботушки-фръцкалки и си ходила да пиеш кафе на Панорамата.
В неделя послушах тялото си и прецених, че е по-добре да си остана вкъщи - да се наспя, да лекувам травми и да ближа рани. Основно върху самочувствието ми. Странно, но всичко от кръста нагоре ме боли. Смях! Няма такава мускулна треска.:) Зимните спортове не са за кифлички с локум. Има още доста да потренирам, преди дори да се доближа до някаква истинска спортна форма. Много кофти е, когато установиш последното емпирично... Точно, когато си на гребена на вълните със заблуди, че закоравял.
В заключение, мога да кажа, че сноубордът е 99% стойки, чупки и гъзария. 1% остава за уменията. Ако не ми вярвате, огледайте се добре следващия път, когато сте на някоя писта. Няма толкова пъстри екипи, шапки, бордове, очила, ръкавици, дори слушалки, ръгнати в mp3 плейър... Всичко е подбрано с вкус, няма нищо случайно. Хората посвещават изключително много време на външния вид - очевидно доставящ поне 1/3 от удоволствието. Позьорчета! Check out me & Grigor... :)

Вече нямам търпение за следващия път, когато ще се пускам надолу по пистите. Да, пускане. Истинското каране ще е след поне един сезон.
Браузвам из сайтовете за екипировка с надеждата, че ще намеря нещо добро на хубава цена, защото зимата е към края си, а ентусиазмът ми - в началото си. Георги определено има нужда от облекло, а аз от истински ръкавици. Последните няколко пъти той използва едно екипче, което макар и с отлични качества (здраво, топли & не пропуска), е било на мода през 1974 година. One of a kind, определено прави впечатление и е запомняща се гледка. Също като тази. :)

3 коментара:

Анонимен каза...

Ylith,
Много те бива за агитатор. :)
Това се казва весел разказ. :)
Явно си се забавлявала наистина много :)

Пожелавам ти много скоро пак да отидеш да спускаш и то повече ;)

Погледни и - едни приятели го правят :)
http://ski-kurorti.com/

Горан

Ylith каза...

Видях ги тия пичове с колелата на Пампорово. Откачена работа!
За да се хвърлиш така трябва да те тресе яко адреналина и ентусиазма... и да нямаш акъл.:))

Анонимен каза...

:)
А да се хвърлиш по пистата с борда, още първият път, какво трябва да те тресе ;)

Моите приятели са автори и редактори на сайта, иначе спускат не с колелета, а със ски ;)

Горан