петък, 15 февруари 2013 г.

тъгата

Преди малко се върнахме от Пазарджик. Реших да се почерпя с още една чаша вино преди лягане, за да успокоя натъженото си сърце.
След като сме ходили да видим бабата на Георги, винаги ми става едно такова... пусто! А на нея какво й е, просто не искам да знам.
Тя е на 81. Последните 7 години - сама, без нейния дядо. Обичали са се и са били заедно 60 години. 60!!! И както тя казва - ще минат като утре, когато ни заръчва на изпращане да се обичаме и ние така дълго.
Говорим си, гледам как й сверяват часовника. Голям тракалник, да се вижда от далече и без очила. От онези, руските, дето имат ключета за навиване отзад - за стрелките и за "алармата", която е само с една "мелодия" - ужасна и дрънчаща. Часовникът беше с 20 минути напред. Взирам се в него и се чудя какво значение има дали е 18:20 или 18:40, когато си на 81...
След малко започват да нагласят новия календар за 2013 на стената. Едно червено квадратче трябва да се мести всеки ден върху правилната дата. Бабата коментира, че не и трябва. За какво ми е, вика тя, нали си имам телевизор?!... Тя е откъснала вече календарния лист за януари най-отгоре. Нали вече бил минал. Не й е важно да има и трите месеца януари-февруари-март едно под друго. А май не й е важно кой месец е изобщо.
На път за апартамента на бабата, спряхме на едно кръстовище - дълъг червен светофар. В огледалото за обратно виждане наблюдавам как едно момче се опитва отчаяно да набута около 30 червени балона, пълни с хелий, на задната седалка на автомобила си. След петдесет години примерно, на 14-ти февруари, същата тази жена, която ще ги получи, няма да може да си намери място от самота. В огромен апартамент с две спални, хол, трапезария, кухня, антре, отделни баня и тоалетна. Децата и внуците ги няма наоколо, отдавна са далече и тръгнали да гонят своето щастие. А тя е сама. Чака. И знае, че той няма да дойде никога повече. Нито с балони, нито с целувка. Но седи и го чака...

Сетих се за тази песен от 1994. Имах албума на Авеню на касетка и ми харесваше да го слушам, когато навън вали. Като днес.

Тъгата е в очите ти, които чакат.

3 коментара:

Анонимен каза...

Възрастта не порок!

И възрастните хора имат свои мигове, емоции, радости и важни дати ;)

Другия момент е, че обичта умее да топли дори когато другите я омаловажават или са леко неблагодарни. Обичта е грижовна и почти всеоопрощаваща ;)

Горан
Goran.blog.bg

Ylith каза...

Не знам защо ти е прозвучало така. Порок. Определено не това искам да кажа. Или просто ти държиш да споделиш мнението си, че така го чувстваш?

Анонимен каза...

Думите ми са насочени не към теб, а към това, че много често младите омаловажаваме живота, бита и мислите на възрастните.

Хората преди нас са направили и правят много за нас, а мнозина не искат да го признаят. - Това има предвид.

Горан