неделя, 24 февруари 2013 г.

no fear

Преди малко се връщам от Боровец. Второ "каране", доста смесени чувства. Някаква пулсираща болка в глезените и колената. Ще оживея. Без да куцам с левия крак.;)
Неделно събуждане в 7 не влиза принципно в програмата ми, но и по-странни неща са се случвали...
И така, заредена с термос ултра кораво кафе и добро настроение, тръгваме от точка П към точка Б. Направо като друга страна си е, нищо, че е на 2 часа път от село. Следва кратко лирическо отклонение по темата и не съвсем. Ама как да не се сетиш с тия големи червени знамена и малки червени човечета от ски центъра на Боро Спорт. Един пич много искал да му викат така. Борото. Ама много. Едно такова тежко и готино звучало. Малборо - Боро. Дълго го мислил какво да направи, за да му лепнат този прякор и един ден събрал пари, заградил продавачката в кварталната лафка и купил 30 стека цигари. Малборо. От тогава му викат Кашона.
Та тези добри червени човечета са подхванали туристите на групички - според възрастта, спорта и фаза на назадналост в уменията и са ги строили в редици на равното. Първи стъпки, стойки, чупки. Гледам ги и си мисля, че е голяма скука и трябва да си адски упорит, за да не ти писне 15 минути след началото на урока. Малко по-късно видях какво ги крепи. Почивките. Мляко с какао и 50 грама ирландско. Сервитьорите си знаят. Само поглед и вече носят - the usual...
Ето ме и мен, как съм на равното при аматьорите зад хотел "Рила" - усмихната, нахилена зелка. Тридесет минути по-късно и хиляда метра по-високо вече не съм толкова самоуверена.
Първо - екипировката. Детайлите са важни и цялата тази индустрия с аксесоарите не е измислена само за гъзария. Без майтап. Е, добре, има и сериозен процент фукня, но не това е важното. Почти 10 минути след като бяхме стигнали горе ми идваше да си изхвърля шапката и ръкавиците. Първата непрекъснато ми влизаше в очите, а вторите подгизнаха жестоко. Нито пазеха от студ, нито при падане. Трагична картинка. Изобщо не прежалих очилата за маска - ще си карам с тях и това е. Без тях не виждам ясно на повече от метър и песни със заглавия "Борче-скиорче-здравей-опа-сори" не са ми в репертоара. А маска си трябва. Задължително. Горе на връа дуа и вее. Яко.
Второ - екипировкатата. Знам, повтарям се. Ама това са рисковете, когато си вземаш борд и обувки под наем. Случайно се получи да пасват по цвят с облеклото ми, ама какво от това? Оказа се, че бордът изобщо не ми беше удобен. А дали е крива ракетата или пистата е друга бира.
Трето - страхът. Този път падах значително по-малко. Броим само пръстите на ръцете. И краката. Дупето е в добро състояние, но не и настроение. Не преодолееш ли страха и да се отпуснеш... Просто няма купон!
Не знам защо бях спекла толкова. Стегнато. Паника... Седя на мокрия сняг и някакъв ступор. Тотален блокаж. От време на време имах някакви просветления. За кратко поникват криле, когато Григор похвали някое супер смешно мое завъртане или спиране. Тръгвам малко по-така надолу и след 30 секудни отново спек, паника, шах, мат, туп!... Изходна позиция - back to zero and below. Freezing.
На връщане в колата си мислих, че ще е добра идея, ако препрочета Дюн. В най-лошия случай - филмите.
Ще стана свободен снежен ездач. Ако не този сезон, то следващият. Free snow rider. Как звучи само, а?
Дали ще ми викат Борото (от Боро Спорт) или Кашона (от стила ми на пързаляне), шЪ сЪ чуе. :))

I must not fear.
Fear is the mind-killer.
Fear is the little-death that brings total obliteration.
I will face my fear.
I will permit it to pass over me and through me.
And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path.
Where the fear has gone there will be nothing...
Only I will remain.

Няма коментари: