IN MEMORIAM

Преди няколко дни почина прабаба ми Петкана от Русе. На 92 години.
Не обичам, когато майка ми ми се обажда по телефона и ми казва «Как си, Ване?» с онази интонация. Веднага разбирам, че нещо се е случило и се стягам в очакване на удара. След това винаги следва «Нали помниш, че баба ти не беше много добре...» За части от секундата осъзнавам всичко и после сякаш няма смисъл да ми казва нищо повече. Стискам устни, затварям очи докато сълзите текат по бузите ми, а майка ми нарежда насечено и с мъка подробности... Има значение. Има ли?...Толкова ми е празно... Всичко губи смисъл.

Последно я видях миналото лято. Позна ме по гласа. От години беше загубила почти на цяло зрението си. Единственото й развлечение и връзка със света беше едно антично радио (с програма Хоризонт) и хората, които идваха да я видят.
Седях доста време при нея, говорихме си, държахме се за ръце. Въпреки годините, беше със напълно ясен разсъдък.
На тръгване от там я прегърнах. Целунах я по бузите и й казах, че я обичам. Казах «До виждане!». Оказа се, че е било «Сбогом!»...

Взирам се в снимки, спомени... Какво остава след нас? Трябва ли да остане нещо? А искам ли да остане? Има ли смисъл?...

Ето нещо от любимия ми Боен клуб:

And then, something happened. I let go. Lost in oblivion. Dark and silent and complete. I found freedom. Losing all hope was freedom.

It's only after we've lost everything that we're free to do anything.

Stop trying to control everything and just let go! LET GO!