понеделник, 1 август 2016 г.

Прасетата не плуват

Онзи ден голямата ми дъщеря излезе на разходка с прасето от снимката. Тя се прибра, а прасето - не...
Няма такава мъка и сълзи. Рев, ама рев ти казвам...
По разкази на очевидци, прасето е потънало, бълбукайки тъжно и без квичене в езерото до залата, където Ева го е запратила със засилка и неясно защо.
Плачът, силен и неутешим, дошъл после, когато разбрала емпирично, че прасетата не плуват. Също така и че не се връщат, когато ги изхвърлиш.
Няколко вечери поред преди да заспи обсъждаме терористичния й акт по нейна инициатива - обяснява ми как го е метнала, как е потънало и как после вече няма прасе... Как после плакала...
Ами така е. Дори и на две години и половина трябва да поемаш отговорност за действията си и да страдаш от последствията им. Някои хора не успяват и на 33 да я свършат тази работа.

Предвид факта, че разнасях прасето със себе си напред и назад повече от 15 години, дори не ми стана мъчно за неговата загуба. Детските сълзи обаче направо ми напукват сърцето понякога. А все си мисля, че повече от това няма накъде.
Може и да е за хубаво, че прасетата не могат да говорят.
И че потъват, изчезвайки безследно.
Не мога да кажа същото за спомените ми.

Няма коментари: