Сърцето ми като граната - Мартин Карбовски

Миналата седмица, понеделник. Отсвирила съм тренировката, прибрала съм се вкъщи, колкото да сгъна нещо за вечеря и да гледам последната серия на Game of Thrones, а след това да се засиля отново към работа... Звъни телефона. Литературна вечер в Театъра, Мартин Карбовски. Започва след 5 минути. Ха, да те видя сега, Иванке!:) Погледнах ужасено часовника, а после гладно към хладилника, където ме чакаше моя чуден, студен сандвич с извара, майонеза и домат.... Погледнах с тъга компютъра, който показваше, че ми остават още 60% до края на серията... Точно две секунди по-късно вече събирах книгите за автографи от етажерката, а няколко минути по-късно паркирах както само аз мога пред залата.
Тъкмо на време, започваше. Пълно с хора. За мое огромно съжаление, средната възраст на хората отново е 50+. Намерих си едно местенце между две пенсионерки някъде по средата на един ред, сбутах малко бастуните и чантите и притихнах, за да слушам...
Разочаровах се доста. За това не отидох да видя и Любен Дилов (син, не розов:) преди месец, когато беше тук. За него поне бях сигурна, че ще е политическо, а не литературно, четенето. Просто първата му книга е толкова безумно тъпа, че втората дори нямам желание да си я купувам. Не се сещам какво може да има да каже за нея, което аз искам и имам нерви да чуя. А и като му липсват половината букви от азбуката, когато говори, не фейсбуки, ами... Както и да е, беше вече, когато ми беше интересен.
Карбовски е речовит, да. Но сякаш бях застанала пред (или може би във?) по-голям телевизор. С тази разлика, че като му говориш, той ти отговаря... Но той си приказва, каквото си е намислил да каже, а не каквото го питат. Сценарий или не, все едно. Когато четири учителки подред вземат думата, за да зададат въпросите си - кой от кой по-безмислен и нямащ нищо общо и подобно с литературата. Или има? Важно ли ми е за циганите? Или за безработицата? Или за предстоящите избори? Да, важно ми е. Ама не за тях съм дошла точно тук и сега. Чакаха ме поне 4 часа още във фирмата след тази "среща", а това си е откраднато време за сън...
Някак си все пак се стигна до последната му книга със стихове, която представи съвсем кратко, но достатъчно добре, за да ме убеди да си я купя. Да, искам да почета малко такава българска поезия. Която да не е за един дето чакал, а пък тя не дошла. Която не е за сълзи и море. А дъждът навън да вали и вали... За любов, бе! Той, тя. Срещнали се, обичали се, пък после кой от къде е. Ама докато е било цялото това обичане и еб@ане, колкото и кратко/дълго да е, е имало емоция. Пожар! За него никой нищо не пише... Драма, драма и пак драма... Едни очи, нещо там тупти, кърви... И тъкмо лирическият герой да й го вкара и тя да вземе, че да не дойде на срещата... Мъка! Сигурно е в човешката природа да сядаме пред белия лист само когато сме мрачни, тъжни и несподелени.
Точно това се надявах да намеря в книгата, която има доста провокиращо заглавие и корица. Сърцето ми. Като граната. Е, не ми се получи. Голяма греда.
Единственото хубаво нещо, докато я четох снощи някъде около 2-3 АМ, беше джаз музиката, която се чуваше от съседите, а аз с наслада слушах. Изкъртих се просто! Все едно живея в Ню Йорк, а не в Панагюрище. От късен следобед в неделя до алармата за ставане в понеделник - джаз! Джаз, бе! Джаз...
А книгата - почти epic fail. Исках да ме опипват тия думи! А то, дори зърната не могат да ти щръкнат, ако не е студено...
Няма да сбъркате, ако пропуснете това четиво и да минете само с хубаво пиене + хубава музика... Е, хайде, може някоя хубава книга. Жокер - тази не е от тях.

На вашите екрани - новият ми книгоразделител тип калинка. :)