56

С Мария пием кафе след работа в Екстрийм-а някъде преди седмица и нещо. Вече сме омели по 3 топки сметанов сладолед със заливка карамел. Възхищаваме се искрено на уникално яките лъжички и тъмни помисли витаят за възможните последствия ако ги отмъкнем... Колко ли ще струва и дали сервитьорката ще се съгласи на покупко-продажба? Мда. Разговорът е на типични женски честоти и неусетно се завърта около традиционни и класически теми като килограми&отслабване.
Мария, разпалено: Знаеш ли какво е да си 56 килограма?
Аз я поглеждам и се подсмихвам...
М., още по-агресивно: Ма не-е-е. Знаеш ли какво е да си 56 килограма?
Аз, с широка полуиронична усмивка: Така като ме гледаш, според теб знам ли какво е?
Всъщност съм малко повече. Варирам в затворен интервал [56 ; 58] в зависимост от това какво съм облякла, през кое време на денонощието се тегля т.н. В гардероба ми прогресивно се увеличават дрехите, които не ми стават. Има такива, които толкова отдавна не съм носила, че съм забравила как ми стоят и че ги имам. Прекалено смело ми се струва да си мисля, че някога пак ще мога да се вмъкна в тях. Както каза дядо ми един от последните пъти, когато ме видя: Пооправила си се. Преди беше много мършава. А това по неговите стандарти и методи за оценка означава, че нещата не са много на добре. Не ми е кофти, че съм надебеляла. Кофти ми е, че си намирам оправдания, за да не отслабвам. :) Почти непрекъснато и най-вече около обяд, вечеря и в близост до млечна баница и крем карамел.
Води се нещо средно между диалог-монолог в следната последователност: Толкова малко воля ли имам, мамка му? - Бе не е до воля това. - Как да не е? - Така. Не е. Просто не го искам достатъчно. И наистина е така. Нямам мотивация. Никаква.
Един поглед наоколо, за да преценя статистически "Къде сме ние?" и почти стигам до извода, че надебеляването е еволюционно обослувено и има много вземане-даване с естествения подбор. Нещо в стил по-хубава стръв = по-хубав улов. То зависи и къде и за какво я мяташ тая въдица, но общо взето е такава тенденцията. По-добрите женски с най-добрите мъжки създават по-добро поколение. Другите духат супата или каквото остане от трохите. Сещам се тук, че имаше един лаф за прасетата и ябълките и кой какво яде, но за него друг път. :) Отпускането на края (или иначе казано - онази сладка елиптична повърхност, върху която можеш да локализираш твоя пъп) започва, когато спреш да ходиш за риба, т.е. вече си си /на/уловил... Истински загрижени за килограмите си са основно хора в открит риболовен сезон и откровено се стремят да изглеждат добре. Дори безумно суетните и претенциозни към външния си вид някак си приемат 10-те плюс на кантара, слизат спокойно от него и продължават все така с шкембето напред...