неделя, 18 ноември 2007 г.

Неделя късен следобед

Животът е радост и тъга...

Вали. Вървя по площада, прибирам се от кафе. Мразя да нося чадър и съм нахлупила ниско шапка с козирка. Опитвам се да заобикалям локвите и до колкото е възможно да не стъпвам на "пльокващи плочки". Това са ония, които изстрелват 30 сантиметрови гейзери и правят крачолите на дънките лепнеща мокра мизерия.
Почти съм до блока. Ниска пълничка жена ме заговаря.
- Извинете, може ли за момент?
- Да?
- Бихте ли дошли за малко...
Приближавам се. Оглеждам я набързо. Дълго черно кожено яке, късопостригана права коса. Ярко и размазано червено червило. В едната ръка държи чадър, а в другата стиска нещо...
- Кажете.
- Бихте ли ми изтеглили пари от банкомата?
Подава ми дебитна карта и някаква смачкана бележка.
Не ги вземам. Чувствам се объркана. Устата ми увисва във въздуха. Мислено започвам да формулирам изречения - как не трябва да казва ПИН кода си на никого, ала бала... Чудейки се кое първо да кажа, тя явно предусети и директно ме застреля с репликите:
- Направи едно добро. Е, на. Неграмотна съм. Трябва да изтегля детските. Само 20 лева са...
Докато се усетя вече съм пред банкомата, вкарала съм картата и набирам кода от бележката. Не казах нищо. Нямаше какво, а жената нареждаше бързо...
- Това са за малката дъщеря. Голямата учи...
Подавам й две по десет, картата, бележките. Пожелавам хубав ден, мушкам отново ръце в джобовете на якето, завъртам се на пета, кръгом към вкъщи...
Жената тръгна да върви успоредно с мен.
Каза ми, че съм много млада, за да се женя още. Да ходя да следвам първо, да уча. Жененето после. Каза също, че съм била направила едно добро дело днес и ще ми се случи нещо добро и на мен. Пожела ми (или по-скоро ми поръча) да си намеря хубав мъж, който да не пие, да не пуши, да не играе комар, да не ходи по жени и само мене да гледа и обича. Размахваше показалец докато говореше как най-важното за бъдещият ми мъж е да е добър християнин и да има страх от Господ.
Благодарих пожеланията и свих в пресечката за вкъщи...

Мина повече от час откакто се прибрах. Още не мога да спра да мисля за тези 2 минути вечност между банкомата и входната врата.

П.П.Тая жена не се срамуваше по никакъв начин, че не може да чете. Каза го като констатация, някакъв факт в стил - така е и аз просто се оправям с положението.
Всичките й думите бяха искрени, нямаше преструвка или поза в поведението й.

П.П.П. С новата ми инфантилна прическа не изглеждам на повече от 19. Може би това даде отправна посока на съветите й към мен... Знам ли?!... Има ли значение?!...

Няма коментари: