Български хроники

Ден втори на плажа. Откривам, че също като малки дрехи съм израстнала събирането на мидички, заравянето в пясъка, строенето на замъци и други типични детски неща. Всичко това някога съм го носила всеки ден. Някъде се е скъсало, някъде се е протрило, а друго се е запазило. Всичко вече (о)станало малко е надлежно сгънато, нафталирано и оставено на съхранение в моя виртуален таван. Предстои да бъде отново в ежедневна употреба при евентуално появяване на следващо поколение наследници на рода.
На плажната хавлия довърших поредната книга на Стефан Цанев "Мравки и Богове [Хроники на ХХ век]". Преди това бързо бях глътнала "Български хроники" - първа и втора част. Предстои излизането на трета, която очаквам с нетърпение. Преживявам една спонтанна и неочаквано възникнала любов към историята с вкус на патриотизъм.
Срамно е, но няма какво да се лъжем. Пълна дупка съм по история като цяло. Поглед назад към близкото минало и веднага стават ясни някои от основните причини защо. Първата ми учителка по този предмет беше и моя класна в прогимназията. Споменът за нея е един абсолютно напълно монотонен глас - интонацията в изречението беше на ниво абстрактно понятие. Когато разказваше уроците придобиваше отнесен, невиждащ син блудкав поглед, сякаш гледа през теб. Накратко казано, можеше да приспи и Спящата краставица от едноименната култова приказка, но не и да заинтригува будната ми детска душа. След това в езиковата гимназия срещнах още две исторички. Първата ни изкара само една година. Това беше единственият час, в които 30 маймуни с нарушен хормонален баланс мълчат. Наистина голям авторитет и добър историк, но основно помня някакъв страх и смут между чиновете и нито една дата или събитие. Писахме реферати като полудели, оценките варираха между отличен 3+ за зубърите и 2 с три минуса за назадналите. После дойде една шматка, която освен че беше руса беше и блондинка по душа. Трябва да изпратя протестно писмо на Google Earth, защото са пропуснали да въведат в картата географски понятия като КЕтай, Епония и др. Смях с крива усмивка. Да, грешката е вярна. Тези безумни правоговорни ефекти бяха неразделна част от всеки "урок" по история. Урок е също някак силно казано. Ако си си направил труда да почетеш малко повече, непремено забелязваш нейни съществени пропуски и липси. Ако пък не издършиш, писне ти от плямпането й и решиш да се заядеш за тях, теслата веднага се обръща с острото към теб, скъсявайки дипломата с няколко единици. Веднага си отнасяш някоя "обективна" оценка 4 минус на следващото контролно, а кому е нужно това? Стой си, натискай си парцалите в нейните 45 минути дълбока посредственост и няма какво толкова да го преживяваш. /ignore на един прост, но амбициозен човек, обзет от непрекъснат стремеж да построи въздушни кули от вятър.
Камерата се завърта, кадър с надпис "наши дни". Добрикова жадно разгръща 2 тухли, които в един средностатистически соц образцов дом биха стабилизирали ниска холна масичка с три крака.
"Български хроники" са изключително добри. Стъпили са на множество източници и историческа литература. Бих казала, че не представят нещата едностранно като имам предвид присъщия ни "футболен" патриотизъм - как сме най-великите, а за другите супа.
Това на моменти остро гъделичка историческата ни национална гордост, обаче фактите са си факти. Не може просто да обръщаш глава и затваряш очи, когато нещо е грозно както ако гледаш страшен филм. Да не говориш за него и удобно да премълчиш също не означава, че дадено нещо спира да същестува или че никога не е било. Точно за това - Браво! С много усилия (предполагам) е достигната голяма безпристрастност. Написано е увлекателно без надути фрази като е по учебниците. Първите две части на хрониките обхващат периода от създаването на българската държава до освобождението от турско робство. "Мравки и Богове" е общо взето литературния прочит на предстоящата трета част, посветена на съвремената ни история. Разказва за 3 поколения - баби и дядовци, родители внуци в един Малък град. Как те живеят, какви са техните разбирания, мисли, чувства на фона на войни, промени, преврати... И в трите книги е отделено специално място на религията, което ме връща към един пресен спомен от миналата седмица. В село Смилян, гушнато дълбоко в чудните планини на Орфей, на една и съща улица от двете й страни точно една срещу друга са църквата и джамията.