петък, 3 август 2007 г.

Решения

Решенията, които са променили живота ми най-много, съм взела напълно спонтанно. Или поне така изглежда на пръв поглед. На някакво подсъзнателно ниво обаче има някаква сериозна мотивация. Причини. Те не винаги са били разбирами за другите и често са били подценявани, а дори изглеждали нелогични, но това е въпрос до човек и приоритети. Тук може би се разминавам с нормалните и общоприетите, но не може да се каже, че е повод да се тревожа, че не съм като тях.
Много отдавна родителите ми са ме оставили да правя сама своя избор. Майка ми и баща ми не са одобрявали какво правя в голям процент от случаите и въпреки това не са налагали мнението си. Ще ме посъветват, ще ме подкрепят, но няма да ми кажат какво да правя. Прекарали сме доста часове, обяснявайки им, че няма да са винаги до мен да ме предпазват от лошите неща в живота и че няма да ми се случват само хубави. Ако те ме "закрилят" непрекъснато няма да имам развито чувство за защита и справяне с проблемите. Казват му горчив опит. Всеки сам трябва да се убеди, че морето е солено. Така на приказки само - някой да ти разкаже - не става. Как иначе ще разбереш какво е море, колко е дълбоко и дали е хубаво на вкус. Ако родителите на твоите родители са били властни и контролиращи живота им в голяма степен, много вероятно е да изпиташ същото на свой гръб. А може и не. Както при мен. Аз знам, че ще възпитавам моите деца по същия начин.
В гимназията ни караха да пишем есета за хора, които са наш "role model". Винаги ми е било адски трудно, защото съм харесвала и ценяла определени качества в даден човек, но не и всичко в него. Нямало е някой, за който да кажа - това е, на него искам да приличам 1 към 1 или да се идентифицирам с него. Искам само да мога да бъда себе си.
В един малък град, в който живея сега, това доста често е повече от трудно. Има някакви ненаписани закони, срещу които не можеш да вървиш дълго без да си счупиш нещо. С четири валета на всичко коз и под ръка пак може да си вътре. Факт.
Разбирането и осъзнаването са две крайно различни неща. Разбирах прекрасно, че идвайки тук ще ме приемат не като Ваня, а като приятелката на Георги. Да го почувствам обаче е като удар с мокър парцал. Боли. Все едно трябва да се боря, за да получа самоличност. Очаквах го, но не и в такава висока степен. Отношенията ни са достигнали такава степен, че да сме едно цяло. Но това е друго, не е "обществено" или "социално", няма нищо общо с интимността и връзката между двама души.
Да сме в стандартната ситуация. Примерно имаш ново гадже, към което първоначалните намерения са много над one night stand. На първите срещи се уточнявате кой какъв е и за какво се бори, дали имате някакви крайни несходства в характерите. След това идва историята - предишни връзки, причини за раздяла и да стане ясно дали те все още са фактор. При успешен финал идва запознанството с приятелите му/й. Ключов момент - дали са ти приятели или приятели-приятели. В първия случай ще си натиснат парцалите, а във втория или ще ти кажат 'супер е ( = имаш моята благословия и одобрение, хайде сега целувай ръка)' или 'WTF?!'. Те не са хормонално обременени и им липсва любовното заслепяване и идеализиране и затова до голяма степен можеш да се довериш на преценката им. После придобиваш временен статут на "неговата/нейната". Колко дълго време ще си така зависи. От теб и от тях. И най-вече какви решения вземаш. Зад всяка дума или действие стоиш точно ти. Като личност. По някакъв индиректен път те се приписват и на твоята половинка и в следствие той/тя носи също отговорност. Заедно. Като едно цяло.
Самосиндикални "отцепки" не фигурира в менюто на страницата след аперетивите и топли мезета. Не съм привикнала да разсъждавам така и да се замислям над тези неща. Обаче тук се блъскаш челно със затворено и консервативно общество. Толерансите в поведението са с точност до 4-тия знак след десетичната запетая. Няма много място за мърдане или тежки маневри на полусъединител. В бонус получаваш критичната преценка на подтиснати хора, които се чувстват "нереализирани" в 16 часа от денонощието през които не спят. Суровата им критичност е предизвикана от въпросното "нерелизиране". На пръсти се броят тези, които гледат само в собствената им паница и не поглеждат дали на другите са им сипали (незаслужено?) повече. Поради това започва едно дебнене и дребно интриганство. Кой, какво, кога, защо, с кой...
А точно това ме смачква. Тъжно е, че не могат да се почувстват щастливи с всичките неща, които имат и са постигнали дори и да са много. Ако друг има или си позволява повече (според тях) дори бил и той нещастен е причина за порой от мрънкане и недоволство.
За да сложа тук точката на този пост, трябва само да кажа, че не съм сигурна дали изобщо ще мога да "го преживея" всичко това, но имам вярата, че ще успея. Въпрос на време да се види силата на волята.

1 коментар:

Irina каза...

Познато ми е почти всичко, което описваш. В малките градове е така. Младите хора го наследяват и го научават още с израстването си - гледай другарчето, гледай да си по-по-най- или ако не успееш поне гледай да не направиш или кажеш нещо, което има потенциал да се превърне в новината на града. Чудя се дали е смешно или тъжно това...не можа да е чак толкова подредено..нали?..не може да са толкова еднакви хората (или поне да се стремят да изглеждат такива). Тънкият момент е, че "еднаквостта" става дотолкова начин на живот, че само външен човек може да я забележи и да я "огледа" в пълния и блясък. Искам да кажа, че ако си прекарала последните си (и то единствените си) 20 години на такова място, дори да пътуваш или да се преместиш след това другаде, отвътре пак те влече да си незабележим и да се вълнуваш от чуждите съдби повече, отколкото своята собстена. Сякаш има един общ свят, всъщност сякаш ТРЯБВА всички да споделят и поддържат единен свят и ценностна система и всичко друго и различно е ... не е от техния свят => трябва да се отхвърли или поне да се държи на страна. Интересното е, че погледнато отвън, ако отидеш за малко сред едно такова затворено общество, това ти се струват най-топлите и чистосърдечни хора на света, но ако заживееш сред тях, ставаш тяхната дъвка и ако не се "изгладиш" като тях, винаги ще те... как да кажа.. не е хубаво но ако не се включиш на 100% на честотата им те презират...
Не исках всичко това да има точно такава нотка на негативизъм, но понеже съм имала честта да вкуся голяма част от "очарованието" на малките градове и техните общества, реших да споделя. Ей така... да ти кажа, че не превърташ, стой малко настарана и бъди над тия неща. Ignore му е майката!

Човекът е създаден в последния ден на Сътворението, когато Бог е бил изморен /М. Твен/