Инвентарна книга на социализма - Яна Генова, Георги Господинов

Пожелах я, откакто я видях преди години. Винаги ме е спирала цената, все се улучваше в неподходящо бюджетно време. Една неделна разходка из Пловдив, завърши с час обикаляне в новата ОГРОМНА книжарница на Хеликон на главната. И така, ето я и нея в моята библиотека...

Предговорът "Преписки в полето" е един от най-добрите, които някога съм чела!!!

Разлиствайки книгата се върнах назад във времето на моето детство, а емоцията беше подсилена, защото тъкмо се бях върнала от Смолян. Моят Смолян.

Какво да кажа? Спомням си много и малко. Някои неща паметта ми е забравила услужливо.
А трябва ли? Искам ли да ги разкажа на децата ми?

Призраци от отдавна изминало време все още се крият по ъглите (и не само) на родната ми къща. Почти съм сигурна, че мога да открия една безумна колекция от салфетки, към която се отнасях като към безценно богатство. Изваждах всички на леглото и ги нареждах обратно в кутията. Третирах с особено внимание специалните и по-редки, които бяха "луксозни". Блаженство, спокойствие. Това изпитвах тогава, нареждайки едни глупави салфетки в кутия, която после прибирах на най-горния рафт в секцията над спалнята. За по-сигурно.

Сега първокласничката на моята колежка си играе на компютъра. Разни интернет игри...
Нейното детство, моето детство?...
Спомням си, че имах шарен пумпал. Също и огромна плачеща кукла, на която извадих проклетото нещо от корема. Просто трябваше да разбера какво има там вътре. Имах и една от онези щури играчки, които те побъркват с опулените си очи и колкото и да ги буташ, те все се изправят...

На село, по време на безкрайните летни ваканции, с братовчедките ми си играехме с един конструктор. Някакъв соц вариант на днешното Лего. Едно от малкото ни забавления. Също както няколкото плюшени играчки и кутията с панделки на майка ми, подарък от нейните непознати другарчета в Русия. След време ни омръзваше и пускахме грамофона с плочи. Танцувахме и подскачахме по леглата и бягахме като от чума, когато дядо ми се опитваше да ни просвети в народната музика.
Като малко по-големи открих под леглото чували със списания - "Космос", "Жената днес" и разни други такива. Абонамент. Днес просто има интернет.
Чаках да дойде време нашите да ме приберат от село и убивах скуката в дъждовните дни с историите за инспектор Стрезов. Мда, исках да стана детектив. Истински, при това.
Правихме дълги разходки в гората, повече пречехме, отколкото помагахме на баба и дядо за сеното, но беше весело. Всяка година брояхме белите, които сме направили и подобрявахме рекорда от миналата... Говоря за двуцифрени числа.

Спомням си, когато нямаше. Нямаше нищо. По магазините и вкъщи. Пристигахме на село с торба шоколади и бонбони, които разпределяхме за всеки ден от вакацията. Ядяхме ги пестеливо, по малко. На село имаше само един хранителен магазин, а в него само неща от първа необходимост, които не се произвеждат в градината - захар, сол, ориз...
Чудех се на разказите на дядо ми от неговото детство. Когато бил малък, майка му му давала бучка захар, но рядко в особено специални случаи. Тогава бил извънредно щастлив и доволен... Всички продукти били в огромна ракла, под ключ... Сега, седемдесет години по-късно, е доста по-различно. Изобилие, информиран избор, конкурентност...

Прибирайки се в Смолян, на масата сядаме 3 поколения. Много неща ни свързват, но сме толкова различни. Баба ми сякаш успява да е в крак с времето, понякога трудно произнася навлизащите в ежедневието марки и продукти с английски имена... С носталгия си спомня за онова минало време. Да, нямало е много неща, много неща не са били както трябва, но е била щастлива. Не мисля, че соцът й липсва. Съмнявам се, че копнее за него. Според мен, тя тъгува за младостта си, когато са били заедно с дядо ми... Онези години на споделена обич и мечти. Като моите днес.

Преди седмица се наложи да издирвам вкъщи акта за раждане на Георги. Преравях шкафовете, ровичках из документи и кашони, оставени за пренареждане още при нанасянето в новия апартамент. За после. Това "после" все не идва и не идва. Това са моите спомени, за които никога не намирам сили да подредя. Време винаги има. Просто се загубвам и потъвам в тях, а после се възстановявам със седмици от тежкото чувство на тъга, което ме обзема.
Надявам се, че един ден ще успея да подредя моята лична инвентарна книга, която да разкаже на децата ми каква съм била. За ежедневието ми. Малките неща, които са ме правили щастлива и на които съм се усмихвала. Които съм запазила, за да мога накой ден да си спомня, докато вечеряме на масата три поколения...