сряда, 31 октомври 2007 г.

За Петър Моканина

След петък-събота-неделя в Смолян освен сватбени настроения, 2 зимни гуми за реното (а.к.а "машината на времето"), щайга с ябълки и дюли, донесох към Панагюрище две чувалчета с мои стари дрехи.
Според майка ми разполагам с гардероб за целия китайски народ или поне за 2/3 от него. Истината е, че не винаги веднага сгъвам дрехите в шкафа и те отлежават на близкия до него стол/диван и съответно се създава "оптическа" илюзия, че текстилната промишленост на средно назаднала държава от 6-тия свят работи само за мен. Въпреки това, пак имам много дрехи, които не нося... Отделен въпрос е, че някои изобщо не ми стават. Два месеца не пуша и както казва близък приятел съм станала "fat ass edition", но това е една друга бира.
Отидохме да оставим дрехите в дом за деца и юноши "Павел Бобеков" - гр. Панагюрище.
Няма такова пононятие "на ръба на мизерията"- или е или не е. А там...
Спряхме колата на улицата и минахме през неосветен двор-градина, постелен с жълти-оранжеви листа. Сградата изглежда сякаш е ремонтирана последно преди 25 години, т.е. когато евентуално е била построена и всичко смърдеше и тънеше в неописуема соц мизерия. Игра на абсурди на където и да се обърнеш. До детските рисунки по стените имаше табели "пушенето забранено" и ГРАФИК за къпане на децата - от колко до колко часа и кои дни. Тези до 11 години - 2 пъти в седмицата, а тези над 11 - по веднъж. (?!) Пълен шок. Стоях и се взирах, не можех да смеля... Просто седях в средата на нещо като входен приемен(?) коридор без да мога да мръдна - от дясно смърдяха тоалетните, а от другата страна имаше някакви заключени стаи. Георги се качи по стълбите, за да търси възпитатели, на които да оставим дрехите.
Върна се след малко с един мъж, една жена и една сюрия малки деца. Повечето бяха циганета. Мърлявки, рошави.... Помислих си, че излизат на разходка или просто някъде навън. Все пак беше 6 часа. В някаква голяма тумба се придвижихме до колата през тъмния двор, като на децата им казаха да се държат и говорят прилично - а те милите, бяха много превъзбудени и шумни... Все едно беше Коледа през октомври. Нетърпеливо взеха всичко от багажника. Стояха и ни гледаха, просто не можеха да повярват... че някой се е сетил за тях... (?!) Възпитателите бяха в същия унес - усмихнати, изненадани, трогнати. Благодариха. Зададоха ми въпрос дали искам сертификат за дарение. Не, казвам, не ми трябва, за какво ми е?... Последва неочаквано заключение-констатация-полувъпрос: "Вие сигурно не сте от града...". Толкова. Пожелахме им хубава вечер и обратно в колата към къщи...
Една приятелка ми разказа веднъж, че децата в домовете за сираци не плачат. Просто няма защо - нито смисъл, нито полза, нито значение. Едно дете плаче, когато има нужда или иска внимание от родител/възрастен. Ако детето в такъв дом заплаче, възпитателите няма да дойдат да го гушнат. Нали после трябва да гушат още 40 деца?...
И друго ми каза същата тази приятелка, но до този момент не го бях осмислила. Думите й сега имат съвсем реално измерение...
Алтернативна интерпретация на теориите за видово оцеляване на "най-добрите": Ако едно дете е красиво (разбирай с бяла кожа) - другите деца му завижат, защото има по-голям шанс някой да го хареса и вземе за осиновяване... Замисли се. Ще си вземеш ли детенце, което примерно е болно или от ромски произход? А до него ти се усмихва едно русичко пухче със сини очи... Гледната точка се свежда чисто и просто до дом за сираци = магазин и ти искаш да избереш и вземеш най-хубавото.... Все едно купуваш домати от пазара - застанал си пред щайгата и отбираш за 1 кило. Тия зелените или изгнилите не ги вземаш, нали? Грубо. Много грубо....
Тия тежки теми ги бяхме зачесали на едно следобедно кафе преди 2-3 месеца време. Мацката учи социална педагогика в ПУ. Част от университетската програма са задължителни посещения на такива домове за сираци... А дали не трябва да са задължителни за всички хора?...

// следва продължение...

3 коментара:

Монката каза...

fat ass edition...
Това определено трябва да се види.. :-)
Ванчи, поздрави от сърце за годежа!!
Впечатленията ти от посещението в детския дом не трябва да рушат света ти и мирогледа ти - но не е лошо да се види и "другата" страна... Темата е доста сериозна и значима - ще чакам продължението...

Ylith каза...

Хехе!... Усещам спортна злоба тук. :Р
Кантарът почна ли да показва 52, а? Добре ли те гледа новата съквартирантка?:)

Благодаря за поздравленията!

А по темата: Не мога да кажа, че по някакъв начин ми е нарушен мирогледа. По-скоро се е обогатил...

монката каза...

Ахъм, Ванчи, сигурно наистина трябва да го обърна на спортна злоба, за да стигна заветните 65 на кантара.. или поне 60..:-)
Иначе новата съквартирантка полага грижи - ще трябва да ви запозная, че и без това И тя като ми заговори за килограми, все едно че тебе слушам...
:-)