вторник, 4 септември 2007 г.

Не пуша вече!

Така се казва книгата, която ми даде една приятелка вчера. Купих си кутия цигари преди малко и смятам да започвам да я чета. Кой знае, може и да ми е последната ако се доверя на обещанията на корицата. Явно не е толкова убедителна книга, защото мацката ги спряла само за 10 дни след нея. Освен това авторът е починал в края на миналата година от рак на белите дробове. От една страна е наистина невероятно как се отказват цигарите след 30 години пушене по 5 кутии на ден. Човекът напуснал работата си като счетоводител и посветил живота си на идеална цел - да помага на други пристрастени ентусиасти и потенциални пушачи. Подобно нещо съм виждала в груповото отказване на цигари, т.е. няколко приятелки решават в този ден и час да сложат точката. Започва едно дебнене и ново летоброене (напр. 4 дни, 6 часа, 47 минути и 25 секунди откакто не пуша), докато една от тях предаде фронта. Скоро след това и другите капитулират. Обяснявам си го с човешката нужда от солидарност сиреч - и някой друг да се гърчи с теб, за да се чувстваш по-малко гадно. После ти едно такова прее*ано, че си спазил дадената дума, а другите не. Чувстваш се предаден и излъган. Ако пък ти си първият "нарушител" в отказването заемаш една гузно-очаквателна поза и придобиваш поглед изпълнен с надежда, че и другите няма да имат достатъчно воля да спрат. Изпитваш облекчение, когато ги видиш пак с цигара. Звучи доста кофти, обаче това са факти и личен опит.
Целенасочено се рових из най-стария ми запазен дневник, започнат в далечната 94-та. Според архивите съм запалила първата си цигара на 19.02.1997г. Написала съм с огромни главни печатни букви, че не ми харесва и тържествено съм се заклела да не го правя никога повече. Десет години и няколко месеца по-късно съм с книга, която се предполага, че ще ми "помогне" да спра да пуша.
Реално започнах на 17, на един десетдневен летен лагер в Бяла. Разни "опити" в гимназията не се броят - твърде случайни и с непостоянен характер. Някъде в дванадесети клас баба ми ме видяла с цигарка в някое кафе и докладвала на майка ми, която направо ме застреля с въпроси. Отрекох всичко.:) После си дадох сметка, че няма смисъл да я лъжа и да се крия. Един ден след разходка по магазините, седнахме в едно заведение в центъра. Спомням си го като днес, кристално ясно. Поръчахме на сервитьорката, майка ми бръкна в чантата си, извади кутия и я сложи на масата. Аз направих същото. Няколко мига седя без да казва нищо докато осмисли ситуацията. Попита ме откога. Казвам отскоро. Което е приблизително вярно. После разговорът се концентрира в прогнозиране на реакцията на баща ми. За известно време положението вкъщи беше ала Бареков: "Имаме новина!", но суматохата отмина. Баща ми и тогава и днес продължава да ми повтаря да ги отказвам, спирам и т.н. Единственият период, когато не е казал нито дума, беше когато кандидатствах. Една седмица бяхме заедно в София докато минат всички изпити по университетите. Тогава дневната ми диета съдържаше 1 сладолед, 4 кафета, много сокове и 1 кутия цигари. Когато се върнах в Смолян бях 4 килограма по-слаба.
В първи курс, вече студентка, докарвах между 1 и 3 кутии на ден синьо "Виктори". Един познат ме светна за ментовите цигари или по-точно ми помогна да ги преоткрия и видя в нова светлина. Идеални са, когато си настинал. Тогава димът е особено неприятен и дразнещ за гърлото. Докато тряе настинката не искаш и да видиш цигари. Обаче с ментовите не е така... Особено добри са в съчетание с чай.
Общо взето, бях започнала да кашлям като туберкулозна бабичка, да карам с дни само на кафе и цигари, всички дрехи станаха големи, защото кантара показваше 46кг., разпределени в 171 сантиметра. По време на сесиите и когато трябваше да пиша курсов проект заковавах 3-те кутии, а по някога не ми и стигаха. Най-сладко беше пред комп-а с кафе и бутилка кола. Натискаш фасове, а сутринта работата е готова за принтиране и предаване. Повечето неща се правеха в последния възможен момент.:)
По някое време намалих темпото и минах на по-лека отрова, а дори имаше и периоди от по 7 месеца на напълно спиране.
Размисляйки сега за причините за отказване и започване, мога да кажа, че ми се струват много "неориентирани" и нелогични. Пример - паля пак, защото уредът за депресия (още известен като кантар) преметна стрелката 1кг. нагоре. Тогава ме бяха застигнали комплекси, избили и проявяващи се най-вече като сурова критичност към външния ми вид.
Днес бих го определила като детски щуротии, но в онези дни това беше ужасно траурен и трагичен миг.
Сещам се за още 2 неща, които мисля, че си струва да бъдат добавени за обширност на темата. Първото е за единствения човек, когото познавам, който изпитва истинско удоволствие от пушенето. Самото пушене. Представете си кутията с 20 цигари. От тях 3-4 са наистина "сладки" - с кафето, след ядене, след секс, някои казват и тази в кенефа по време на голяма нужда. /За последното не мога да кажа. При мен нещата не се "заседяват" толкова дълго, че да се сетя за пушене. Евентуално за идеята и с експериментална цел мога да пробвам тия дни. :) /Всички останали 16 цигари са навик, нервни дръпвания от фаса и т.н. На този човек обаче всичките 20 са му "сладки" колкото онези 4. Факт - спря ги преди повече от година. Скоро ще стане на 25, а никотиновото начало беше поставено през ранните години в гимназията. Сядайки на кафе и запалвайки цигара, поглеждах и питах "Ти още ли не пушиш?!". Беше ми много трудно да свикна с мисълта и идеята, че вече не пуши.
Второто е свързано със социалното общуване и характера на ежедневието на пушача. Веднага давам един текущ пресен пример. Там където работя в момента е забранено да се пуши. Фирмата е разположена в няколко сгради с хубави градинки и пейки между тях, оградени с шарена ограда. За да си запалиш трябва да излезеш през портала и да се подредиш на "коневръза" отпред. Казват му технологична почивка. Освен обедна, шефовете са ни посветили и 2 допълнителни - една сутрешна и една следобедна почивка. Накратко - колективен спорт. Рядкост е да накараш 100 човека да правят едно и също нещо по едно и също време. Интересното е, че там разговаряйки помежду си се решават проблеми и задачи за минути, а си се блъскал съвсем безрезултатно часове преди това.
На по цигарка се обменя и доста информация - било то лична или професионална. Споделянето се получава някак доста по-естествено, нормално и непритеснено от нищо с цигара в ръка, отколкото ако просто натискате ръце в джобовете и гледате в земята. Всеки го знае или го е чувал "ела навън, да изпуша/им една цигара". Това е неформална покана за разговор и между редовете се чете нещо от рода на - "искам да ти разкажа (оплача от) нещо" или "бил си еди къде си и умирам да ми разкажеш как е там" или "много ми завря тенджарата от тая работа, имам нужда от разпускащи неангажиращи клюки".

За сега толкова. Мисля да се подреждам в леглото с книгата. Вчерашната вечер напомни за добри и щастливи стари времена, но за това евентуално друг път. Не спах много и сега имам да наваксвам.

Докато напиша този пост съм загасила 9 цигари.

2 коментара:

Monka каза...

Здравей слънце, просто не се стърпях да те подкрепя от сърце в това ти начинание с цигарите.. :-)
Само дето за две и повече години съкафезничество така и не ти хванах цаката как да те мотивирам за такова нещо.. Затова сега ще използвам хорския опит - знам че историята я знаеш вече, но просто много и "лепне" мястото тука в това коментарче..:

Отива значи един възрастен мужик (абе деденце някакво димек) – в публичен дом..
Поръчва си – най-опитната, най-готината, най-сексапилната, с най-дългите крака, с най- каквоото там може да се сети човек..
Дават му номерче и го пращат в стая номер 7, да речем... Влиза той, гледа мадамата – излегнала се на някакъв диван.
Опънала пет метра бедър, дърпа си от цигарката..

Гледат се две-три минути, гробно мълчание…
- Татко……?!
- Дъще……… ? Ти пушиш…?!!

Тоест, миличка, хората са ти казали – по-страшно нещо от пушенето – няма….
:-P

Ylith каза...

Усмивки!:)