събота, 26 ноември 2011 г.

РД

Днес баба ми Иванка има рожден ден. Става на 74. Уау, нали?
По това време сега трябваше да съм в Смолян и да помагам в нареждането на масата. Защо не съм, още нямам логично и разумно обяснение. А трябва ли да имам? Мога да имам прилично оправдание. Като това, че семейните смолянски събирания напоследък ме вкисват.
Защо е друга тема, в която не искам да задълбавам в момента.
От скоро си мисля, че рождените дни като цяло са доста надценявани. И като празник и като смисъл, който се влага в тях.
Пичове, аз съм специална всеки ден и нощ. Уникална. Принцеса. Искам торти и подаръци целогодишно, а не някаква дата да ви задължава да ми ги купувате. Зарадвайте ме, накарайте ме да се усмихна този вторник или онази неделя. Направете всеки мой ден рожден ден. Колко просто е това?
На пети декември не ми се обаждайте по телефона. Не ми пращайте есемес. Не ми честитете във фейсбук. Не ми вземайте цветя, нито подаръци.
Ако съм ви мила, ако съм в мислите ви, ако съм в живота ви - покажете ми го, когато го почувствате. Днес, утре, след 1 седмица, след 4 години. В два следобед, в 4 сутринта... Датата не ми е от значение. Рождените дни са просто един counter. Ей така, за да броим, не за да измерваме нещо на дължина или по време. Защото аз съм на 16 от доста години насам и не може да ме убедите в противното, дори и да сложите 29 свещи на тортата. Сигурна съм, че и баба ми е на 16. Ако я познавате, ще ми повярвате. :)

Прегърни човечеството

Преди повече от месец говорихме с приятели за един конкурс за есе на тема "Опознай себе си, прегърни човечеството". Първоначално се вдъхнових, бях решена да напиша нещо по темата. Какво ти, убедена бях, че моето есе ще е най-малко в топ 3 или поне ще отнеса почетна награда. Толкова яко. :)
Размишлявах, дълго отлагах, чудех се от къде да го подхвана, за да не е тотално клише. После крайният срок за предаване изтече и така...
Днес е награждаването и се чудя кое есе е спечелило. Защото, честно, на мен не ми е до никакво човечество и още по-малко искам да го прегръщам.
Двадесет и деветият ми рожден ден наближава, а аз съм толкова далеч от опознаването ми, колкото съм била и на първия ми рожден ден. Сякаш опознаването е някакъв еднократен акт. Квадратче в чек-листа. Опознай себе си. Готово. Какво още имам да правя още днес? Да напазарувам, да забърша праха... Толкова лесно и толкова просто. Някаква задачка, която да свърша междудругото в събота следобед. Да го отметна и да не го мисля повече. Нали?
Та коя ли е тази, която вече е свършила тази работа с опознаването и го е заковала това есе? Казвам тази, защото повече от 95% от участниците в конкурса са жени. Или много им върви с опознаването или просто им се пише повече. За човечеството.
По време на разговора ни, организаторът на конкурса подхвърли, че с времето приоритетите на хората се променят драстично. Или поне неговите са се променили. Не разбрах точно какви са му били и какви са му сега. Приоритетите. Дали просто ги е пренаредил или са се появили нови.
Не ми е съвсем ясно защо човек трябва да си създава толкова грижи, за да си измисли философия, която да оправдава действията му. Пред себе си и пред другите. И да го нарича приоритети. Никакви приоритети не са това, а някаква табличка с първо, второ и трето, с която да рационализира постъпките си.
Човек има само една цел. Приоритет? Да се чувства добре. Щастлив. Опознаването е да разбираш и правиш каквото те кара да се чувстваш така. Всеки ден. Преди 10 години и сега за мен това са едни и същи неща и човечеството няма кой знае колко общо с това, че да го прегръщам. Или има?