you are not your job

Рестартирах "компютъра" на танците. Чувствам лека цялостна умора и малко мускулна треска в прасците. Сега трябва да се дигна от вкъщи и да отида на работа. Адски съм назаднала, а в последните два дни се наложи да замествам и една колежка. Само като си помисля как е заринато бюрото ми... Мотивацията ми е точно нула. По-висока заплата, медал, грамота, добра дума, по-висока длъжност - не се сещам изобщо за причина да поискам да правя това, което правя. Просто не ми се работи. По принцип. В момента ме движи само инерцията и фактът, че ако засера нещо, на поне 25 човека ще им излезе през носа. А за тях ми пука. Някои от тях изплащат заеми, ипотеки. Други издържат студенти в университета и семействата си. Трети имат изтрещяло хоби, в което инвестират всичките си пари и свободно време и като цяло е причината да се събуждат сутрин. Има и четвърти - дето си обичат работата... А на мен не ми пука за нея. Въпреки това, раздавам се на макс със строгост и педантичност, сякаш е точно обратното. Все още нямам обяснение защо.
Не мисля, че нещо трябва да се промени в работата, за да ми харесва. Аз трябва да се променя. Не спрямо нея, а спрямо себе си. Защото ако сега съм някъде другаде, в друга фирма, ще съм въоръжена до зъби със същата липса на ентусиазъм.
Новото начало e твърде надценявано. Катериш от нулата? Кое е нулата? Защо е нула? Докога? Докъде?...
Започнах първата си работа като студентка, защото бях решила, че трябва да изкарвам пари. Беше ми адски тегаво да гледам как баща ми се съсипва физически и психически, за да може да ме издържа в университета. Не, че нещо се промени. Той продължи да пътува в Австрия и Германия, докато завърших. Но аз вече бях една крачка напред към някаква моя си финансова независимост. Напуснах, защото реших, че трябва да работя "нещо по специалността". Един ден просто казах чао на интернет магазините, които правихме за различни фирми и оставих двамата "програмисти" да търсят сами своето щастливо място под Слънцето. Дано са го намерили.
Следва не съвсем успешно съчетаване на лекции и работа в сервиз за бяла и черна техника през следващата година и половина. Заплащането беше малко, работата и тормозът много. Научих доста неща и ми се искаше да остана, защото колегите бяха страхотни, а и мизерията ни беше сплотила. Мачкахме поръчки и части като машини. Напуснах, защото трябваше да се евакуирам от общежитието, а квартирите - скъпи. Поисках увеличение на заплатата, защото щях да премина на пълно работно време. Уви! Шефът ми предложи покана за вечеря и "заем" от личните си пари. Аз му предложих да си ебе майката.
Влезнах в една адвокатска кантора временно. Трябваше ми нещо, което да плаща наема, докато се мотам още из университета с дипломната работа и се оглеждам за по-добри възможности. Мотах се почти две години в МЕИ-то, до последния възможен момент, а по едно време спрях и да търся други обяви за работа. Временното се оказа доста дълго време, но пък открих някои свои силни черти и способности. Шефовете ме ценяха и го показваха - с думи, бонуси към заплатата, дялове от фирми. Гласуваха ми огромно доверие, а аз не ги разочаровах. Отгледах си достойни заместнички, дипломирах се и един ден си събрах багажа, за да замина за Панагюрище.
Почти веднага си намерих работа в съседен град. Изкарах 2 седмици. После им се обадих, че съм получила по-добро предложение и напускам. Нямаше никакво предложение. Учтивият начин да кажа на шефа, че не става за нищо. Мисля си, че в прав текст не би ме разбрал, а и не си струваше драмата. Преди да започна при него ми разказаха, че има голямо текучество във фирмата, че шефът е мизерник и женкар. Но на кривата ракета, нали...
Реших да не давам ухо на селските мохабети на фурната, a да дам шанс нещо добро да се случи... Еми, случи се. За едната бройка да имам паметник с изкуствени цветя по пътя за Вакарел, когато се завъртяхме с колата на един завой и излетяхме от пътя. Не шофирах аз, а един твърде повярвал си мъж. Проблемът беше, че аз вече не му вярвах. Той ми обясняваше плановете си за задгранични командировки с цел закупуване на оборудване, резервни части и т.н. Само двамата. Айде нЕма нужда. Аривидерчи и кой от къде е.
Следват няколко месеца без работа, през които твърдо отказвах да работя с гаджето ми тогава, а от 4 години и половина вече - съпруг. Ако бях започнала там, сигурно сега щях да говоря свободно английски и немски, да имам шеметна кариера и заплата, но вече нямаше да съм с него и в България. Просто работа и отношения на едно място - не! Секс с колеги е тотално клише и никога не съм го разбирала. Не си представям сутрешната оперативка след сутрешната ерекция... Не върви и това си е! Някои хора може и да са по-широко скроени, да не отдават голямо значение на обмяната на флуиди и хормони между и върху бюрата, но нещата рано или късно се засират, защото никога не е просто и никога не е просто секс.
И ето ме сега, когато след точно четири месеца ще направя 6 години във фирмата, в която съм в момента. Не знам какво бих искала да работя. Не там, а по принцип. Ако утре е последният ми ден в живота, ще отида ли в 8 часа сутринта? А сега, за да си изрина бюрото с натрупаните задачи, които вече всички са със срок "за вчера"? Не знам и това ме притеснява. Ето защо.
Отделете 12 минути и 37 секунди от времето си и изгледайте цялото видео на Тошка от TEDxMladostWomen 2012. Вчера ме хвърли в размисли, както повечето неща около нея - блоговете й, книгата й и цялата й анимационна приказност!:)