понеделник и мърн

Днес ми е ден за мрънкане. Цял ден си намирам по нещо, от което да съм недоволна. Като започнем от работата, та стигнем до тренировката после.
Няма как да не съм разочарована от нея, когато през осемте работни часа съм си представяла как ще се разцепя после, а пък то...
Когато всичко около мен е гадно и се движи около границата на търпението и нервите ми, си измислям спасителен пояс. Някаква идея, която да ме държи на повърхността, да не затъвам в лайната. Нещо, което да ми помогне да избутам до брега. Много кофти е, когато ти се спука пояса.
Изглежда на Стели й идва малко нанагоре да тренира 5 дни в седмицата по няколко групи на ден едно след друго и общо взето не си дава много зор, което рефлектира и върху мен. Съвсем малко ни гърчи, пробутва ни някакви стречинг щуротии - колко било полезно, дрън, дрън, дрън... Накрая ни казва чао, до следващия път, а аз се чудя какво да я правя всичката тази енергия, която се върти в мен. Става ми едно такова смотано и шуто... В басейна отново не мога да намеря себе си и правя ултра мега смешни опити да плувам делфин. Виж, ако е много болен... Или пиян... Или и двете, може и да има нещо общо, но като цяло е обречена кауза.
В най-добрия случай, около началото на март може би, повтарям - може би! има шанс да се науча да плувам и бътерфлай. Ха!:)
Вечерният педикюр и разни битовизми като почистване, миене на чинии, простиране и подреждане също не могат да оправят душевният ми и физически дискомфорт.
Дори фактът, че лаптопът ми е решил, че днес ще работи не ме зарадва особено. Или се е притеснил, че ще го сменям или е помирисал диска с Windows... Знам ли. Дори не се наложи да го слагам в CD-то. Просто запали. От първия път. Да се чуди човек.:)
Капакът на цялото нещастие е безсънието, което продължава да ме мъчи. Минава три часа след полунощ, а аз съм далеч от заспиване.