The Hobbit: An Unexpected Journey (2012)

Месец след официалната примиера на филма в България... А имаше времена, когато брояхме дните до излизането на първата част на Властелина. Всяка мъничка снимка, изплувала от мъчително бавния ни интернет тогава, подхранваше емоцията и очакването... Сега... Сега май сме пораснали? Или?
През целия път навръщане си бях във филма. Заклевам се! Две джуджета не преживяха шофирането ми и слезнаха да повръщат на долно Левски, близо до разклона за Елшица. А още три оставих на Попинци - имали уговорка за дегустация на ракия и пелин. :)
Момичето на касата ме попита 3 пъти дали ще купя само един билет. Почти бях решила да я оскубя, но най-накрая успя да нацели мястото и реда, които исках. Избрах си по-късната прожекция, за да имам време и за кратка разходка из магазините. Съвсем целенасочено прескочих първия етаж, за да не ми се къса сърцето, където едни таблети ме гледат и викат - вземи ме, вземи ме...
Не устоях на изкушението и прибрах едни карамелени пуканки с минерална вода на път за залата. Половината от удоволствието от гледането на филми на кино са трейлърите в началото. Забавлявам се да хрупам пуканки в паузите между рекламите, докато няколкото човека в салона са се смълчали и притихнали се натискат в креслата.:) Дре'е ми... И умирам от смях. Хрус! :)
После започна купона. Нито за момент не се отегчих. И каква е голямата работа около 48-те кадъра?... Всичко си беше екстра! Иска ми се да споделя еуфорията от песента на джуджетата, за която някои от приятелите ми във ФБ писаха. Уникална!
Мисля си за Торин - изглеждаше толкова... доблестно!... Някои просто го могат! Дори и да нямат корона на главата си, те са крале, принцове, принцеси...
Мисля си за Билбо и как по едно време му идваше да каже - Е, ся ти **** майката! на чист тролски и че всъщност нямаше да е чак толкова лошо сценаристко решение да вкарат някоя друга псувня...
Мисля си, че филмът трябва да е направен за деца, а не да ми го рейтват за 12-13 годишни. Той всъщност си е за деца. За децата в нас, макар и леко порастнали... Защото за три часа бях отново в гимназията. Ей там, на ред седем, седалка номер 11. И няма такова щастие.