within

Well, excuse me, guess I've mistaken you for somebody else,
Somebody who gave a damn,
Somebody more like myself.

Странстването из блоговете може да бъде доста подтискащо преживяване. От препратка на препратка... Потъваш все по-надълбоко в тъгата. На другите и твоята собствена. Оказва, се, че хората пишат и искат да споделят основно най-тегавите си моменти в живота, а твърде рядко им е до писане, когато се чувстват добре и истински щастливи.
Изключвам тези блогове, които следя ежедневно - за книги & филми, които до някъде успяват да запълнят социалната празнота и черна дупка, в която се намира Панагюрище и аз самата.
Един от многото ми "аналогови" дневници е стара соц тетрадка А4 - твърди корици с покъртителен дизайн... Пишех в нея абсолютно всеки ден, дори когато не се беше случило нищо, което според мен да минава за "съществено". Просто така бях решила в този определен момент. Сигурно е време да я изровя, за да се посмея малко на себе си и да се порадвам каква гъба съм била на млади години.:)
Спомням си, че краят на въпросната тетрадка съвпадаше с края на 7-ми клас и началото на една ера - dating boys!:) И започва истинската драма, като за чик лит бест селър...
От днес съм си наумила да възродя този навик с писането всеки ден. Всъщност, идеята ми се върти из главата от известно време, а релето прещрака, докато изтривах компроматите от един фотоапарат по време на пиянски рожден ден, точно преди да изгубя фокус. А ако трябва да сме точни - не фокус, а звук и картина. Бутилка червено вино си е бутилка червено вино. Та тогава Джен ме спря с думите - Е, стига де! Няма да останат никакви спомени!:)
Странно или не, но при мен спомените се отключват по няколко начина. Най-силно, със замах, като във филм ме връщат миризмите. Например парфюм... или цигарен дим... или ароматът на чаршафите и въздухът в стаята, след секс... или полъхът на вятъра в топла пролетно-лятна вечер, когато листата на липите са се надвесили над мен и вървя сама по улицата към къщи...
Другият ключ от палатката е в четенето на написаното от мен. Виждам детайли, дори и да не съм ги формулирала тогава в думи. Просто картината става ясна, когато я гледаш от перспективата на времето. Сякаш съм там и тук едновременно. И пораствам. Разбирам се. Намирам себе си.
Има и трето. Музиката. Преди повече от седмица затрих всичките 1100 песни, качени на телефона ми. Събирала съм ги две десетилетия и не се уморих да ги слушам последните 4 години. Не бях трила или добавяла нищо. Хиляда и сто песни - хиляда и сто дни. Но почувствах, че е време да се разделя с тях. Започвам от нула. Добавям ги пак, когато те самите "поискат" да се върнат към мен (напр. по радиото или в саундтрак на филм), а и аз съм готова да ги приема обратно. Защото някоя "случайна" песен от winamp-a на купон може просто да забравиш веднага, след като я чуеш, a друга... Да те стисне за гърлото! Около теб хората се въртят, танцувайки по двойки, обичат се, целуват се... А ти си с двеста във влакчето на времето. Накъде другаде, някоя другаде, която се е скъсвала от рев...
Както и да е. Press any key to continue.