петък, 22 февруари 2013 г.

Таблет vs Лаптоп

От една седмица се радвам на iPad mini.
Размерът има значение, каквото и да ви лъжат жените и мога да ви кажа като пердставителка на по-нежния пол, че предпочитаме по-малкото само, когато става въпрос за техника...
За сега само добри впечатления, дори и да е минало само едно пълно разреждане на батерията, което ми отне 5 дни... Почти не съм включвала лаптопа - колкото да отразя последните серии на HIMYM & Californication.
Все още свиквам с писането без клавиатура и си мисля, че след определено време и тренировки ще постигна задоволителна скорост. Отказвам да си купя такава като аксесоар. Цялата идея всичко да е малко и да се събира в чантата се губи.
Лутам из приложенията и свалям на посоки, докато преценя кое ще ми бъде интересно и полезно. А ръководството за употреба е свалено, ама кой да ти чете... Ние сме от там и го знаем!;) Сега избирам само безплатни, защото отново имам проблеми с плащанията след преиздаването на кредитната ми карта. Чакам да ми мине от последната среща с Отдела за борба с клиента в ОББ. За три години постигнах само да ми изписват правилно името, както съм го декларирала в заявлението.
Също така, не съм си избрала още оператор за мобилен интернет. Сигурно ще е Vivatel - имат добри оферти за абонати като мен. Пакет цифрова телевизия, интернет и домашен телефон. Последното ще е актуално, докато баба ми от Смолян ми се обажда. Old school - признава само шайбата. А и без фейсбук знае всички новини за приятелите ми преди мен. True story!;)
Отказах се от варианта WiFi only най-вече заради разговора с консултанта в магазина. Разколеба ме. Обясни ми, че батерията на телефона ще ми пада за час-два, ако ползвам hot spot от него. Освен това, пусни-спри-пусни-спри... Не е оферта и няма сделка.
Екранът не е толкова добър и красив, както е при по-големия брат, но на мен ми харесва колко е малък и лек. Сигурно, защото съм свикнала с киндъла, който ми е компания всяка вечер преди заспиване. А и като го няма до теб да сравняваш, както е в магазина - не прави впечатление липсата на някакви си пиксели.
Дълго се колебах за Samsung Galaxy One Note, но не го избрах заради размера, дизайна и фактът, че гледах Android като тръба. Как той мен ме е гледал, не знам. Консултантът в магазина ми обясняваше, че няма нищо страшно. Чичо му, който нищо не разбирал (сещай се, шматка като теб), 30 минути след включването на таблета вече имал акаунт и публикувал снимки във фейсбук. Добре, ама мен какво ме топли това? Да се прибера вкъщи с това ужасно грозно нещо, което на всичкото отгоре си има и стайлус. И това трябва да е някакво предимство?!... Добре, зачетох се после, за да дам втори шанс на устройството. Wacom, ала бала... Не съм някакъв творец и световно неизвестен художник, който цикли татуировки в някое мазе върху по-щури и експериментиращи приятели, за да ми е оферта. А и да го мисля как да не го загубя някъде проклетия стайлус. Не искам. И клавиатура даже, вие...
Определено е въпрос само на време iPad-ът да остане единственият ми "компютър" за вкъщи, а също и за пътуванията насам-натам.
Приемам идеи за хубави приложения. Apple се скъсват да ми пращат такива на мейла, но не ми се занимава още да отбирам плява от просо. Ако някой вече го е минал, да казва. Наистина нямам време и желание да отркивам колелото. За това от време на време мисля да пускам публикации за всичко, което ми е грабнало вниманието. Може да спестя лутане и нерви на други като мен.
В заключение ще кажа, че съм доволна от избора си и нямам колебания дали е бил най-правилният. Всеки има вкус, нужди, предпочитания... Не съм се повлияла от марката и не вярвам в робуването на такива. Разглеждах наистина дълго, четох, обикалях доста и подходих напълно непредубедено. През ръцете ми минаха доста нетбуци, лаптопи и таблети... Но само един си пасна. Като у дома си. Джим Кери би казал - Like a glove. ;)

петък, 15 февруари 2013 г.

тъгата

Преди малко се върнахме от Пазарджик. Реших да се почерпя с още една чаша вино преди лягане, за да успокоя натъженото си сърце.
След като сме ходили да видим бабата на Георги, винаги ми става едно такова... пусто! А на нея какво й е, просто не искам да знам.
Тя е на 81. Последните 7 години - сама, без нейния дядо. Обичали са се и са били заедно 60 години. 60!!! И както тя казва - ще минат като утре, когато ни заръчва на изпращане да се обичаме и ние така дълго.
Говорим си, гледам как й сверяват часовника. Голям тракалник, да се вижда от далече и без очила. От онези, руските, дето имат ключета за навиване отзад - за стрелките и за "алармата", която е само с една "мелодия" - ужасна и дрънчаща. Часовникът беше с 20 минути напред. Взирам се в него и се чудя какво значение има дали е 18:20 или 18:40, когато си на 81...
След малко започват да нагласят новия календар за 2013 на стената. Едно червено квадратче трябва да се мести всеки ден върху правилната дата. Бабата коментира, че не и трябва. За какво ми е, вика тя, нали си имам телевизор?!... Тя е откъснала вече календарния лист за януари най-отгоре. Нали вече бил минал. Не й е важно да има и трите месеца януари-февруари-март едно под друго. А май не й е важно кой месец е изобщо.
На път за апартамента на бабата, спряхме на едно кръстовище - дълъг червен светофар. В огледалото за обратно виждане наблюдавам как едно момче се опитва отчаяно да набута около 30 червени балона, пълни с хелий, на задната седалка на автомобила си. След петдесет години примерно, на 14-ти февруари, същата тази жена, която ще ги получи, няма да може да си намери място от самота. В огромен апартамент с две спални, хол, трапезария, кухня, антре, отделни баня и тоалетна. Децата и внуците ги няма наоколо, отдавна са далече и тръгнали да гонят своето щастие. А тя е сама. Чака. И знае, че той няма да дойде никога повече. Нито с балони, нито с целувка. Но седи и го чака...

Сетих се за тази песен от 1994. Имах албума на Авеню на касетка и ми харесваше да го слушам, когато навън вали. Като днес.

Тъгата е в очите ти, които чакат.

вторник, 12 февруари 2013 г.

наказателна акция - денят на влюбените/виното

Повръща ми се. От цялата измислена романтика. От червеното. От "тематичното" в седмицата на любовта. От плюшените мечета. От сърчицата. От розите. От онези, дето се правят, че са над тия неща и ще празнуват Тифон Зарезан. От песните по радиото. От всичко ми се повръща. А тези дни, безумието просто се излива...
Не мога да живея така! По календар! По задължение. Не искам.
Аз съм прицеса всичките 365 дни в годината. А на всеки четири години - по 366.:) Винаги имам избор къде искам да бъда, какво искам да правя. А ако няма, създавам го. Но не ми го определят и не ми го натрапват. Не ми го бутат в лицето, докато започне да ми се повдига.
Тъжно ми е за двойките, които си правят "изненади", защото така "трябва" и празникът ги "задължава". После цяла година компромиси, скука, релси... Първа програма...
На 15-ти февруари до вас ще е пак същият човек. Пак толкова специален и пак толкова обичан. И вместо да му врътнете една мусака, пробвайте да му врътнете един стриптийз. За вечеря. За разнообразие. Защото е петък. Защото е 15-ти. Защото не ви трябва причина. И календар. Просто така!
Живее ми се, ей! Ама всеки ден! Не само събота и неделя. Не само по празници. Днес.

понеделник, 11 февруари 2013 г.

go mad like a clown

I've got the snowboard under my feet
I can fly so high, I can fall so deep

And now I'm flying like an angel to the sun
My feet are burning and I grab into another world


Открих още една степен на свободата. Чувството е уникално!... Вече гледам по друг начин на всички зарибени по зимните спортове. Гледам ги разбиращо. :)
В събота около обяд се накатерихме на колата и газ към Пампорово. Още сънена, допивах кафето по пътя. Докато си отворя и другото око, вече бяхме в лудницата - сняг и туристи на парцали... Без много търсене намерихме място за спиране на един паркинг близо до лифта - пет лева за целия ден, без значение кога си дошъл. Всъщност, ако се завъртите повече из района, ще откриете, че се работи само с кръгли суми, които се делят на щастливи числа.
На човека в магазина за екипировка под наем му трябваха точно 2 секунди, за да ни огледа и прецени - какви сме и за какво се борим. Личеше си от километър, че преди няколко дни съм отрязала етикетите на зимния ми панталон, но все пак реших, че трябва да му кажа, че ще карам за първи път, когато избираше какъв сноуборд да ми даде. После разбиращо ми помогна да си вържа обувките. Знам, че е важно да са добре стегнати и сама нямаше да го направя толкова добре.
Мъжът видя, че съм преметнала през рамо чантичка с голям фотоапарат и със зле прикрита усмивка ме посъветва да не го нося със себе си, докато се уча да карам. Не се обидих. Думите му бяха изречени приятелски, с доброта. Оставих му го, заедно с ключа от колата и планинарските ми обувки.
Докато се мотаем в магазина, Григор вече беше купил една карта за лифта на половин цена от някаква какичка, която си била паднала по outfit-а му, а другите две платил на касата. Самочувствието му щеше да е по-високо от кулата Снежанка, ако каката не била грозна, ама нейсе. Вече я беше забравил, когато се озовахме горе.
Насочихме се към писта със средна трудност (червено & синьо), за която знаехме, че е приятна за каране на сноуборд. Застанахме в началото и седнах в една пряспа сняг, за да закопчая автоматите. Стойки, чупки, пръстите нагоре, петите нагоре, спиране... Добре. Показаха ми основното за 5 минути и как да падам така, че да има най-малка възможност да си счупя краката, главата или друго, което евентуално ще ми трябва и за по-късно. После - давай!...

След четири часа, на тръгване от Пампорово, докато чакахме Григор от последното му спускане, се усетих какво съм направила. Докато се оглеждах наоколо, забелязах, че шматките като мен си вземат екипировка и се мъчат на равното. С учител - за 80 лева на час, индивидуално. Или без, но с повече ентусиазъм. Да усетят как става, да потренират малко. Без много зор, на влека. Не се хвърлят отгоре направо. Това обяснява и факта защо не срещнах по дългия път надолу други заблудени души. Ако сега трябваше да започна отначало, пак бих постъпила така. Това е начина... Падни, стани, тръгни... Когато почувстваш контрола върху борда и че ти го управляваш, а не той теб, е много, много яко!
Спокойствието на планината те кара да се чувстваш в мир със себе си. Чувстваш само себе си и една безгранична свобода. Не мислиш за абсолютно нищо. Не чуваш нищо друго, освен скърцането на снега под краката ти...
Всичко това - хубаво, но на едно друго, духовно ниво. В реалността изкльощавелият ми задник се приземи около тринадесет хиляди пъти в снега. Красиво, анимационно и със засилка. Последните три пъти, в самия край на пистата, се забих наистина ужасно жестоко и реших да си призная, че е време да пускам финалните надписи на Най-смешните снежни домашни видео клипове. С гордо вдигната глава поех по пътя на срама - никой не слиза с лифта на Снежанка надолу. Има само две изключения - 1) лято е и 2) облечена си с дънки и ботушки-фръцкалки и си ходила да пиеш кафе на Панорамата.
В неделя послушах тялото си и прецених, че е по-добре да си остана вкъщи - да се наспя, да лекувам травми и да ближа рани. Основно върху самочувствието ми. Странно, но всичко от кръста нагоре ме боли. Смях! Няма такава мускулна треска.:) Зимните спортове не са за кифлички с локум. Има още доста да потренирам, преди дори да се доближа до някаква истинска спортна форма. Много кофти е, когато установиш последното емпирично... Точно, когато си на гребена на вълните със заблуди, че закоравял.
В заключение, мога да кажа, че сноубордът е 99% стойки, чупки и гъзария. 1% остава за уменията. Ако не ми вярвате, огледайте се добре следващия път, когато сте на някоя писта. Няма толкова пъстри екипи, шапки, бордове, очила, ръкавици, дори слушалки, ръгнати в mp3 плейър... Всичко е подбрано с вкус, няма нищо случайно. Хората посвещават изключително много време на външния вид - очевидно доставящ поне 1/3 от удоволствието. Позьорчета! Check out me & Grigor... :)

Вече нямам търпение за следващия път, когато ще се пускам надолу по пистите. Да, пускане. Истинското каране ще е след поне един сезон.
Браузвам из сайтовете за екипировка с надеждата, че ще намеря нещо добро на хубава цена, защото зимата е към края си, а ентусиазмът ми - в началото си. Георги определено има нужда от облекло, а аз от истински ръкавици. Последните няколко пъти той използва едно екипче, което макар и с отлични качества (здраво, топли & не пропуска), е било на мода през 1974 година. One of a kind, определено прави впечатление и е запомняща се гледка. Също като тази. :)

сряда, 6 февруари 2013 г.

Докосвания - Григор Гачев

Книгата купих на търг в последния ден от Таласъмията. Наддавах срещу Крумов, който изглежда прецени, че няма да се откажа. А и предишната вечер или по-скоро сутрин, часове преди самия книжен търг, разделяхме заглавията с него и Копо, както разделяхме терци и белоти.
Играх го всичко коз след три паса. Буквално и преносно. Стана ми странно и дори малко тъжно, че почти никой не поиска книгата на Калин Ненов, а Гоа искрено се възмути на цената, която предложих за нея. Според него - обидно висока. Сякаш изпадна в ступор, прекъсна рязко играта си на Biblios, изсипа коментара си в неловката тишина между наддаванията и после се спокойно се върна към раздаването на карти, все едно нищо не е било. Видях с крачеца на окото си как клати глава, очевидно считайки ме ме за луда, и се усмихнах. Сега ми предстои да разбера бил ли е прав или не. За книгата, не за лудостта. За нея знаем, прешъс. Отдавна.
Купих си и трите книги, които бяха предложени на търг. Някаква моя си слабост да чета български автори. Някои от тях ще си останат все така световно неизвестни и силно се надявам, че Григор Гачев няма да е от тях.
Може би отдавна следните блога му, а може би не. Ако е последното, значи ви е време да започнете. По-голямата част от историите са от там, но допълнени или изменени от автора или коректор/редактор.
Признавам, не можах да прочета наведнъж, въпреки скромните 107 страници. Подминах средата на книгата, а разказите бяха оживели - щипеха ме и ме побутваха. Задаваха ми въпроси без думи, а аз не знаех какво да им отговоря. Ревеше ми се. Една буца заседна в гърлото ми и преглъщане няма. До днес.
Затварям задната корица. Едно спокойно ми е. И леко. Feels like Pay-it-forward. Again.

Можете да се сдобиете с електронен вариант на книгата от Човешката библиотека. Предпоследното хартиено издание е мое, а "последно десет" - при Крумов.
Изкушавам се да подаря моят екземпляр на някого, но все още не съм решила на кого. Мисля си, че подходящото време и човек ще ме намерят сами, точно когато (му) трябва(т).

неделя, 3 февруари 2013 г.

Game of Thrones (2011– )

Стана въпрос за него по време на Таласъмията. А когато попитах има ли го в замунда, ми отговориха положително. Изтеглих го и не мирясах, докато не изгледам и двата сезона. Сега чакам третия, който ще излезе през март. Междувременно дръпнах и книгите, но съм леко подразнена от факта, че историята не е завършена и още се пише. Могат да минат и години, докато излезе и последната книга, ако изобщо това стане.
Не очаквах да се зарибя, но се случи. Рицари, лордове, крале, прицеси, дракони, кръв, черва, интриги, обрати, велико плющене... Всичко без някакви определени граници.
Един приятел, който не чете фантастика/фентъзи, но играе доста игри с такива сюжети, преди известно време гледаше сериала. Каза ми, че получава ерекция, докато върти поредния епизод. Много се смях тогава. Сега бих му намигнала с разбиране. Не, че мога да намигам, но ако можех, щях да го направя. :) Неговата фаворитка е Daenerys Targaryen, която не е дори близо до влизане в топ три на класацията ми с готини мацки за лесбийско приключение.
При следваща игра на "листчета", ще съм малко по-подготвена с героите. Най-малкото, ще мога да обясня кой е Tyrion Lannister. Последният път го прочетох като Трион, да се *** в оФцата... И много упорито се опитвах да го обясня като дърводелски инструмент... Ама да вземат да ги кращават малко по-нормално, а? Или да взема да се науча да чета?...
Няма какво да се лъжем, в сериала има доста пропуски от всякакво естество. Избирам да си затворя едното око за тях, макар че понякога трябва и двете, но няма да ми остане с какво да гледам. Истината е, че двата сезона омазаха като с мехлем зажаднялата ми за фентъзи душа. Съчетано с безсънието ми, едночасовите епизоди ми дойдоха екстра. Въпросът е - а сега какво? Да подхващам ли песните за огън и лед или да се пренасоча към нещо друго?

Remember the compliments you receive...

Напоследък все по-често ми правят комплименти. Поне аз си избирам да нарека така всички коментари, свързани с отслабването. Когато са придружени от завистлив женски/мъжки поглед и ме попитат как съм го постигнала, отговарям, че съм на диета със секс и ябълки. Ама без ябълките...
Имам си чисто нов електронен кантар, който отмерва прогреса и ме кара да се усмихвам всяка сутрин. Общо взето, на килограми го докарвам, само сметките с пропорциите ми се губят леко, но и за това има време. Избрала съм си края на февруари за достигане на финалната цел, а междинната контрола е след 2 седмици, през които смятам да променя някои от тренировките.
Много е приятно в магазините, когато се усещам в пробната, че меря дрехи с един размер по-малък. И ми стават!:)
Сещам се за всички клишета, свързани със спорта. Как е здраве, сила, ала бала... Всичко е вярно. Обаче са супер празни и вятър работа, докато не се хвърлиш в дълбокото. Излежаването на дивана, великият мързел - могат да останат непобедени. Мотивацията може да дойде отвътре или някой да те зариби. При мен беше първото. А ще се радвам, ако успея да помогна на един човек да влезне в "играта".

П.П. Постингът за Таласъмията все още е в черновите ми и се съмнявам, че изобщо ще види бял свят...

сряда, 30 януари 2013 г.

Нескопоското - Сергей Лукяненко

Има я само в Читанката. А единицата, която стои подозрително до заглавието, подсказва, че по всяка вероятност ще има и следваща част. Казано с други думи, пак се прецаках! Завъртях си същия номер като с "Чернова"... Ако пак трябва да чакам 2 години до излизането на продължението... Мъка!
Хитрите не като лисица, а като цяло стадо лисици, Копо и Алвин са си взели книгите и седят кротко на пауза, докато съберат всичко, за да започне голямото четене. Гадове!:) Изяждам се от яд, че не съм се сетила преди тях!:Р
Невървежът с поредиците за кратко беше доукрасен от тегнещата над мен зловеща технологична карма. Бях на почти 70% от книгата, когато положението от зле премина в идеално зле - киндълът ми отказа да запали. Ни звук, ни стон. Лампичката на power-а не пожела да светне нито оранжево, нито зелено, нито никак! Пробвах да зареждам от USB-то на лаптопа, пробвах и директно от зарядното в контакта. Седи си на screensaver-картинка и изобщо не се впечатлява от цветисти псувни или пък мили думи.
В този драматично-трагичен момент използвах жокер "Помощ от приятел", а междувременно в главата ми изплува един цитат от Fight club - the things you own end up owning you...
Не съм съвсем сигурна кое точно помогна. Дали 24 часа нон стоп зареждане... Или задържането на power-а за 15 секунди... Или и двете. В крайна сметка, четецът проработи, а аз дочетох Нескопоското.
Книжката май е за деца, ама май не съвсем. Много приятна, много бързо прелистваш напред...Определено ме разведри и се усетих, че прилагам в ежедневието си един от описаните като основни принципи в магията. За да се сбъдне вълшебството, трябва да го кажеш така, че публиката да повярва в него.:) Трябва да е ефектно и убедително, дори и да е някаква пълна щуротия.:) Пробвах и се изненадах от резултатите. Приятно. Външният вид също е от значение и трябва да се обръща внимание... Великият Лапад казва, че например огньовете или фойерверките нямат нищо общо с магията за телепортация. Обаче, когато се изникваш някъде, трябва да те забележат и съответно всеки вълшебник си има стил на появяване ала "яката работа".
Препоръчвам силно. А на първи асоциации за подобни книги ми идва само "12 приказки от Белегаст" на Богдан Русев. Много и нищо общо, ама... Anyway!
Непременно трябва да отдам почит и на илюстрациите. Доста добри и приятно се вписват в разказа.

неделя, 27 януари 2013 г.

my vote or no vote

Вече съм си вкъщи. Не в Смолян, другото вкъщи - Панагюрище.:) Все още не съм си сменила регистрацията по лична карта, а нямам и намерение. Има си разни предимства, когато трябва да се боря с бюрокрацията на държавната машина. Освен това, на местните избори за кмет, предпочитам да гласувам и съответно решавам/избирам какво да (не) се случва в родния ми град.
Не беше проблем да изкарам временна регистрация или пък постоянна, за да гласувам на референдума в Панагюрище. Не беше проблем и да отскоча до Смолян, за да се видя със семейството, а и да пусна своя глас. Възможности имаше. Желание - не.
Откакто имам навършени 18 години съм гласувала на всички избори. Спомням си как понякога се е налагало да измъквам майка ми от вкъщи с хиляда кандърми и заплахи, за да я заведа до секцията, която е на 100 метра от нас. Е, днес мен нямаше кой да ме заведе, когато аз не исках.
Останалата част от семейството ми - бабата, баща ми, леля ми и чичо ми, гласуват винаги. Всеки си има позиция. Много по-често е различна, отколкото съвпадаща с на другите в семейството, но изключително рядко се навлиза в спорове. Да не кажа никога. Някакъв модел уважение, респект към мнението на другия. А отделно го има и това, че ако допуснем, че се стигне до спор, резултатите са предрешени. Просто е невъзможно да промениш вижданията на другия. А кой има нерви и желание да се хвърля в такива безсмислени дебати?
Днес избрах да не гласувам. За първи път, откакто имам това право не се възползвам от него. Не ме питайте защо, ще ми е доста трудно да го обясня. Дори за себе си още не съм го формулирала ясно.
На всички онези, които го направиха днес (20-30%? от имащите право на глас), искам да им кажа, че се радвам , че ги има. Хубаво е да знаеш, че някъде има хора, които Вярват и си мислят, че могат да променят света, защото така, както е, не им харесва. Пичове, можете! Ама има и други начини, които не са веднъж на две или четири години. И ей така, да се отчитате с по-чиста съвест пред децата и бъдещите поколения, защото ще участвали в онзи първи демократичен референдум през далечната 2013, просто не е гот!
Любимото ми - не можеш да се оплакваш от случващото се, когато не гласуваш на избори (или в случая референдум), просто можете да си го бутнете в някоя дупка по ваше желание. Ама съвсем не можете да ми определяте от какво да се чувствам недоволна или не, без значение дали съм си го причинила сама или е следствие от действията на друг(и).

сряда, 23 януари 2013 г.

;)

Чувствам се страхотно! Аеробиката днес беше супер и въпреки че се изморих доста, съм много доволна. Не мога да кажа същото за плуването. Делфинът ми е все така страдащ и болен. Гледам клипчетата в интернет и се възхищавам на всички, които могат да плуват така красиво...
Сега отивам да хвърля малко дрехи в куфара, за да може утре веднага след работа колата да се изстреля към Стара Загора. Крушката на единият фар беше изгоряла, но вече е сменена. Вчера за малко да ме спрат ченгетата, точно на 100 метра от вкъщи. Бях решила да се правя на луда или кифла. Или и двете. За което не трябва да прилагам някакви допълнителни специални усилия.:)
Последното ми такова изпълнение (карулката на входа за Смолян от Пампорво) беше като за Оскарите. Добър вечер, добър вечер, сержант не знам кой си, документите за проверка... [следва ровене, бъркане по чантите...] Гледат номера на колата и си говорят нещо по радиостанциите. Идва пак при мен и драматично ми обявява следното: Госпожо! Единият фар не Ви свети! Ама изобщо!... Така ли?!... [това "изобщо" ме хвърля в смях и паника...] Аз сега се прибирам ъъъъ, такова, не съм забелязала, то още е светло... Ще го сменя веднага!.. Добре, добре, ама си пуснете халогените, че и другите коли да Ви виждат!... Ми... Халогените... Т'ва ся кое беше?!... [много добре знам кое е, ама махам некоординирано с ръце около волана в шаманско заклинание, че ще ми се размине глобата] Халогените, бе! Халогените![неловка пауза, през която сержантът успява да изчисли, че IQ-то ми не е повече от на катеричка в близката гора] За мъгла, бе госпожо!... Ох, хайде тръгвайте!!!... Мдам! Усмихвам се, трепкам с мигли три пъти (за щастие), вдигам стъклото, пускам фаровете-за-мъгла и потеглям уставно с мигач и мръсна газ.
Не знам. Ако съм мъж, ще отнеса фиш като стой, та гледай. Така и трябва. До сега винаги ми се е разминавало в подобни ситуации (не съм пуснала фарове или пък съм малко над ограничението на скоростта). Пари никога не съм давала, не съм предлагала, а и не са ми искали. Дано не ми се и случва, защото вярвам в СИСТЕМАТА. Ще пишем, ще се глобяваме, но корумпираните униформени... Бе, трябва да има ред!

И до после! I'll be back!:) Живот и здраве, сигурно в неделя!

вторник, 22 януари 2013 г.

simple

Нямам търпение да дойде краят на седмицата, когато ще отида на първата ми Таласъмия в Стара Загора.
Когато бях студентка подобни срещи, фен-фестивали и прочие събития, все се падаха около поправителната сесия, в която винаги имах по един изпит или в някои криви дни, в които ми беше неудобно да отида.
Десет години по-късно, дните на са станали поправи. Просто и аз имам нужда от почивка. Пуснах си 2 дни отпуск за петък и събота и стискам палци, че няма да има кой знае каква драма на работа.
Много ми се искаше до тогава да съм прочела две от книгите на Андрея, които чакат ред на нощното шкафче, но май няма да го бъде. Зарибила съм се с нещо друго и всеки ден инжектирам преди заспиване от киндъла. :)

Иначе... Вторник като вторник. Съчетано народни танци с ден на красотата при козметичката ми. Успях да поспя малко след като се прибрах + преглед на последните серии от Californication и HIMYM. Все още ме радват и дори си мисля да спра да ги свалям, за да може по-късно да си направя едно ударно гледане.

понеделник, 21 януари 2013 г.

понеделник и мърн

Днес ми е ден за мрънкане. Цял ден си намирам по нещо, от което да съм недоволна. Като започнем от работата, та стигнем до тренировката после.
Няма как да не съм разочарована от нея, когато през осемте работни часа съм си представяла как ще се разцепя после, а пък то...
Когато всичко около мен е гадно и се движи около границата на търпението и нервите ми, си измислям спасителен пояс. Някаква идея, която да ме държи на повърхността, да не затъвам в лайната. Нещо, което да ми помогне да избутам до брега. Много кофти е, когато ти се спука пояса.
Изглежда на Стели й идва малко нанагоре да тренира 5 дни в седмицата по няколко групи на ден едно след друго и общо взето не си дава много зор, което рефлектира и върху мен. Съвсем малко ни гърчи, пробутва ни някакви стречинг щуротии - колко било полезно, дрън, дрън, дрън... Накрая ни казва чао, до следващия път, а аз се чудя какво да я правя всичката тази енергия, която се върти в мен. Става ми едно такова смотано и шуто... В басейна отново не мога да намеря себе си и правя ултра мега смешни опити да плувам делфин. Виж, ако е много болен... Или пиян... Или и двете, може и да има нещо общо, но като цяло е обречена кауза.
В най-добрия случай, около началото на март може би, повтарям - може би! има шанс да се науча да плувам и бътерфлай. Ха!:)
Вечерният педикюр и разни битовизми като почистване, миене на чинии, простиране и подреждане също не могат да оправят душевният ми и физически дискомфорт.
Дори фактът, че лаптопът ми е решил, че днес ще работи не ме зарадва особено. Или се е притеснил, че ще го сменям или е помирисал диска с Windows... Знам ли. Дори не се наложи да го слагам в CD-то. Просто запали. От първия път. Да се чуди човек.:)
Капакът на цялото нещастие е безсънието, което продължава да ме мъчи. Минава три часа след полунощ, а аз съм далеч от заспиване.

неделя, 20 януари 2013 г.

Орисване

Преди две седмици Таня ме покани на питка. Второто бебе в семейството им. Вече си имат по едно от всеки модел.:)
Хубаво, ама в 14 без 10, неделя ранен следобед, аз още съм гипс. Спала съм всичко на всичко 5 часа и изобщо не помня пътя София-Панагюрище.
Петя тъкмо ме е събудила от 30 минутната дрямка, която реших, че ще ме реанимира след завоите по Вакарел. И много добре прави, защото иначе щях да пропусна event-а, а и имах ужасно кофти сън - при някаква врачка бях и тъкмо да почне да ми познава и... Телефонът звъни. Да се чакаме след малко в центъра, за да ходим заедно. Добре, ама..
Някак си успявам да си взема душ и криво ляво да се напудря. Явявам се заедно с още две мацки на вратата в цялата си прелест + подаръци и цветя само с 15 минути закъснение.
Другите кокощки са вече там и можем да започнем с вещерските ритуали по орисването на детето. Здраве, щастие... Такива ми ти работи. Надявам се да прихваща повече, когато феите са пияни, защото мартини за изтрезняване се оказа не съвсем добра идея.
Бебето заминава да спи, а ние се кикотим още няколко часа. Анимационни герои, анимационни истории...
Традицията повелява вещиците да си тръгнат преди залез слънце, докато е още светло. Идва ми добре дощло. Петя ме отсервира с колата до вкъщи, където падам и умирам. Почвам да се притеснявам, че съм too old for this shit...

събота, 19 януари 2013 г.

по-здрав от мен за мен!:)

Ако усмихнат си отида
Наистина ще съм живял
Оставих песни, това ми стига
За нищо не изпитвам жал

Отказах офертата за ски. Две седмици ме уговарят да ходим да караме на Пампорово. Ама не. Решила съм, че ще си махам главата в Маската, където ще свирят Светьо & The Legends.
Познайте. Размазах се.
Започнах с втечняването в Студентски град, където открих същестуването на един много приятен уиски бар срещу Фантастико. Имаше промоция за месец януари на японско уиски, което избрах да пропусна и да се насоча към други марки от страни, за които знам със сигурност, че имат традиции в консумацията и производството.:)
Някъде между наздравиците, Лили и Весо ни поканиха за кумове на предстоящата им сватба, с което пиенето рязко потръгна. Обещах се за една седмица. Отпуска, море, моминско парти. Кога ще е точно, подлежи на доуточняване. Като знам как се разцепваме с Лили, "Последният ергенски запой" ще изглежда като анимация на Дисни... Мда!
Следват луди танци и пеене с пълно гърло. Светльо просто кърти мивки. Не знам как ми оцеляха обувките в погото! А сега е културна работа. Ако някой падне на земята, веднага другите се втурват да го изправят, а стоящите отстрани също помагат. Много малко лакти, основно бутане тяло в тяло или татуировка в татуировка. Нямаше много ъндърграунд елементи, повечето бяха "лапета" на по двадесет години, но знаещи песните и от първите албуми. Яко!:)
Розовата ми тениска не смути по никакъв начин няколко метъл индивида да ми направят оферта за вечерта. Очевидно съм ги впечатлила с вокалните ми способности на "Грозна си като салата", съчетани с асинхронни танци и подскоци. Ама пак културни, без пиянски изцепки - усмихват се, намигат за приятна вечер и продължават с танците без да досаждат повече. Надеждата и вярата ми в новото поколение започва да се възвръщат.
Дадох всичко от себе си или по-скоро взех своето от еднолитова бутилка уиски на бара и в 3:30 спрях да говоря. Буквално. Всички думи изчезнаха, картината също. Остана само едно леко пищене в заглъхналите ми уши и музиката в главата. Посто изтекох през отворената врата на таксито и се събудих на другия ден.

П.П. Изглежда нови свалки са излезнали на мода и тотално не съм в час! Няма такъв шок... А картинката е следната. Магазин за техника. Доближавате се към блуждаеща неориентирано мацка и я каните на вечеря. Ако тя ви откаже, я молите да ви помогне да си изберете телевизор. WTF?!... С гол в ръката, ама не нож!... Не знам дали е вървежно, но не се заседяхме, за да проверя каква ще статистиката.

петък, 18 януари 2013 г.

крайно време е за upgrade

Лаптопът ми фалира. Отново. Писна ми. Прибирам се вкъщи след тежък работен петък и откривам, че asus-ът не приема и не предава. Мъчи се да стартира, завалията, ама не му се получава. Скърцам със зъби и се надявам, че това е последният път, когато ми подаряват каквато и да е техника, без да са се съобразили с моите желания.
Зарязвам компа да се чуди ще учи ли, ще работи ли... И отивам да пия ракия! От мъка! Бода зелена салата и пържоли, докато си представям как ще го лекувам в понеделник с някой диск инсталационен Windows, взет от системния администратор на работа. И вкъщи се намират някакви, но и граничарско куче на щат в сръбската митница не може да го намери.
Пробвах да поствам през телефона, но и с него не ми върви особено. Оказва се, че не мога да обновя софтуера с по-горна версия, с която всичко би трябвало да е наред. Просто Apple спират поддръжката и тънко ми намекват, че май 4 години са достатъчно време, за да реша, че ми трябва нов телефон.
Все пак успях да разгледам няколко препоръчани сайта и да набележа магазини, които да посетя в София през уикенда.
Дилемата е голяма. Използвам компютъра вкъщи основно за браузване в интернет, слушане на музика и гледане на някой друг филм/сериал. За последното го свързвам към мнайсе инчово Sony, ако холивудския сюжет и ефекти го изискват. Ако ще гледам HIMYM, просто включвам слушалки, че субтитри рядко излизат заедно с епизода, а по същото време дават някакви мачове. Заклевам се, повръща ми се само като му чуя гласа на ония тутманик от коментарното студио на Диема!:)
Та ето я и дилемата - ултрабук, нетбук или таблет. Мисля си и за нов телелефон, от който мога да ползвам нет на лаптопа или таблета, ако са без възможност за SIM карта и само с WiFi. Сегашният ми телефон няма такива "екстри", а и определено се дразня как полека започва да се скопява от към приложения, а все още работещите такива циклят от време на време.
Представям си нещо малко - побира се в дамска чанта, а моите са повечето големи и тип пазарски (събират винаги без проблем един хляб и две кисели млека). Представям си, че не тежи повече от килограм и триста. Всичко над, просто не ми го хвалете. Размерът на екрана и харда не са от голямо значение. Смятам да си взема външен така или иначе. Процесор, памет, други али бали - някакъв жизнен минимум, да не насичат филмите и да не мисли по три дни и седем нощи, като пусна повече от две неща едновременно.
Причината да не съм се хвърлила в покупките още е, че нямам достатъчно впечатления за бисквитките на Vivacom, с които възнамерявам да си осигуря нет, когато пътувам, т.е. всяка събота и неделя. Ако ще е все така бавно и идеално зле, мисля да си го спестя. Вариантът да им плащам хиляди евро и левове за поносима скорост, просто не ми е в списъка. Ще разровя по форумите, може да излезе нещо.

четвъртък, 17 януари 2013 г.

the time is now

Спестяване? Не. Не е за мен.
Пробвала съм и ми се получаваше. Разните му там бурканчета, куче-касичка, зарче-касичка... Дори и без конкретна цел, ей така - за идеята... С времето установих колко безсмислено начинание е това. За кога да ги пазя тези пари? За къде?..
Сещам се за дядо ми по майчина линия, лека му пръст. Цял живот лишения, спестявания... Може би не е виновен. В такова време се беше родил и в такова време беше живял. Всеки път напомняше по телефона - хайде, хайде по-кратки. Думите бяха скъпи. Луксозни. Непрекъснато конвертираше "глезотиите" ми в захар, брашно и други продукти от първа необходимост, които не никнеха в двора под формата на фасул, картофи или тикви. Спомням си, че имаше различни сортове красиви рози пред къщата. Един ден ги смота и на тяхно място посади домати. А от някъде изнамери големи тенекии от сирене, които подреди на терасата, а в тях - още реколта. Поливаше ги сутрин и вечер с часове, седнал на едно малко столче без облегалка. Не ме разбираше, нито аз него.
Спестяванията на живота му един прекрасен ден загубиха ценност и вместо за сватбата да ми подари левовата равностойност на един тристаен апартамент... А бе, тъжна история.
В мечтите му, трите братовчедки трябваше да сме добре уредени след 18-тата си годишнина, благодарение на неговатя грижовна и педантична спестовност. Не му се получи.
С неговия подарък за сватбата под формата на зелена книжка за влог в ДСК на мое име, не си купихме нищо. Изтеглих ги всичките, с което сложих край с големи букви на тази 25 годишна сага, a с парите отидохме на екскурзия. Имам над 500 снимки и безценни спомени за цял живот. Това е.
Не мога да приема друг модел. Не се виждам по един такъв, спестовен, начин... Носи си новите дрехи, живей сега... Не вчера, не утре, не днес... СЕГА! Защото нищо друго нямаш, освен него. Онова там хипотетичното и далечното, дето никой не го знае... Или пък другото, което не мога вече да променя или върна назад...
Следвайки тази логика, съм си имала доста грижи, ядове и тегави моменти с още по-тегави разговори, но... Това е животът ми. Това съм аз. И ако вие имате проблем да сте с мен така, представете си на мен с мен какво ми е.:) Не се чудете, ще ви кажа - добре ми е!:)
Всичко това горе е по повод на отворен разговор днес какво да правя с бонусите и заплатите покрай Коледа и Нова година. Диалог не се получи. По-скоро напомняше на сутрешна оперативка в стил "събрахме се и аз реших". Набързо обясних плановете ми за втечняване на средствата под формата на уиски със сода, започвайки от този уикенд в Маската, където ще свирят любимите ми хиподили.
Живот и здраве, ще си кажем наздраве със Светьо в събота. А до тогава, умната! Или русата! :)

сряда, 16 януари 2013 г.

two weeks 2 go to my next reality check

Свежо месо в групата ми по аеробика. По средата на тренировката се вля под формата на тестосерон. Отначало си помислих, че е дошъл дошъл да изчака при нас мацката му, която хвърля пот, ръце и крака, ама... НЕ!
Стели го представи, докато той със скромна стъпка се насочи към единственото празно килимче в ъгъла, а аз просто не се удържах да не го аплодирам. Другите жени също се включиха и споделиха одобрението ми.:) Евала, бате! Някои биха казали, че е признак на тотална липса на топки (или спагети според HIMYM), ама си трябва доста кураж да се хвърлиш така в музиката.
Чувствам се чудесно и намирам тялото и духа ми в по-добра форма, откакто спортувам. Радвам се на всеки, който е решил да направи първата крачка и знам колко е трудно да продължиш.
Накрая си говориха със Стели как се чувства и дали му е допаднало. Отвърна нещо в смисъла на стоичковото ту партс и че негов приятел също трябвало да дойде, но в последния момент нещо се отказал. Еми, той люн, дет' се вика. Констатира на глас, че вече няма връщане назад - платил е за 8 посещения и ще не ще, ще си ги изкара. Според мен ще продължи и след това.:) Залагам един спортен сутиен! ;Р
А пусьото, дето му се пише приятел, ама го мързи - жив и здрав! Кой знае, може с лайкване на снимки на спортистки във фейсбук да постигне желаните резултати.:)
Преди да влезна в басейна, направих една контрола на електронния кантар във фитнеса - 200 грама по-малко от целевото тегло! Как да не ми е кеф да плувам после нон стоп един час? Мда, и хайде към магазина... Напълних хладилника по шопинг листа на Мишев. Липсва ми само точка десет - малко уиски преди лягане.
Ето го. Гледа ме. Хладно. Мътно. Аз кривя джуките и се опитвам да чуя някакъв вътрешен глас. Не, не ми се пие тази вечер. It's you and your hand tonight, my dear Irish friend!:)

вторник, 15 януари 2013 г.

Skyfall (2012)

Митко Павлов да пее Скайфол в 8:05 сутринта? Безценно! Без да искаш и да се усетиш, една идиотска усмивка вече е на лицето ти и се заливаш от смях...
А филмът е на харда от известно време и ми се стори напълно подходящо за кино вечер в понеделник. РъгнИ телевизора към лаптопа и взЕми тоя Скайфооол, уен ит... шшшт! Ще събудим комшиите!:)
Приятно, яко... И сигурно съм аз и още 20 човека на тези географски ширини, дето не са гледали филма. Те по всяка вероятност живеят отшелнически в някоя девствена планина и пасат КОЗЕ (събирателно понятие за кози & овце - powered by Митето, както може би се досещате). Всъщност, на село, в Панагюрище си имаме достатъчно и от планината, и от козете... А както спират водата, ми спре и интернетът, ще съм най-високо квалифицираният оператор на вълнести биологични единици евър. Мда!:) Скайфоооол... Уен ит... ШшШшшшшт!
Даниел Крейг е пич и ако дойде да ми сапунисва гърба, докато се къпя, няма да го върна... Толкова път е било до тука момчето (68-ми набор!), а сигурно и GPS-ът го е прекарал през Вакарел, уж за по-пряко... Ще е изморен от завоите... Веднага ще му предложим от радостите в СПА центъра. :)
Сега сериозно! Евала, бате! От къде го извади тоя релеф на 45, не знам! Ей така си представям, че остаряват мъжете. На плочки. А не на една голяма... плочка! Чували сме го ония мохабет - предимно от рибари, които потъркват с доволство шкембето си и обясняват нещо за големите пастърви под големи камъни... Ем... Мерси!
Мисля си, че щеше да е супер яко, ако ролята на компютърния гийк се изпълняваше от този симпатяга, ама... Все тая! Така или иначе си представях него през цялото време. Този луд британски акцент... Fire! [файър ексклъмейшън марк] ;P

понеделник, 14 януари 2013 г.

progress

Проверката на мерките и теглилките ме изпълва със задоволство. Остават два дни до определената в графика ми дата, а вече съм изпълнила желаното. С умерена крачка вървя към по-добрата форма, а мотивацията ми е все така висока.
Мисля да отделя повече внимание на правилното хранене през следващите седмици и да спра изцяло junk-овете и шоколадите. От време на време прибирам по някой mars в пазарската чанта, изкушена от карамела... Но трябва да стисна зъби.:)
Отлагах го достатъчно дълго, най-вече заради месото. Рядко ям, а ако се случи, са някакви мезелъци - филе елена или пастърма.
Изобщо, тегава работа. Не ми е вкусно, не ме привлича... А и как да ям заешко например? Не може нещо, което си има име и ме е гледало до обяд, за вечеря да ме гледа от тавата. С рибата ще е някак по-лесно и мисля да започна от нея. Дано безсмъртните им водни души да отиват на едно по-добро и хубаво място.
Протеини-мротеини, въглехидрати, али бали... Дори и не искам да се опитвам да ги разбирам или запомня. Химията не е моята страст. Един простичък списък с две графи "яж" и "дори не поглеждай" ще ми свърши чудесна работа. Приемам идеи и съвети, а междудругото ще странствам из интернет за рецепти.
Наясно съм, че не се храня пълноценно и пия допълнително витамини всеки ден, за да си набавя липсващото. Силно се надявам това да се промени.
Ако за създаването на един навик са необходими 40 дни, то на 22-ри февруари трябва всичко да е ОК, започвайки от днес. Трябва да намеря къде съм погребала електрическата скара. Коефициентът таван-мазе и три към едно. А преди това трябва да измисля как да реша един сериознен неин недостатък. Отиват към три бири време за приготвянето на месото + задушаването на зеленчуците за едно ядене. Кофти, нали?:) Към края га готвенето вече съм на приличен градус и винаги се познава по степента на изгаряне на кюфтетата на кое подред уиски съм ги прибирала от печката...
Ще отворя още един етикет на постовете в блога, които ще са посветени на храната. Кой знае, може да са от полза на някоя друга заблудена душа като мен.

неделя, 13 януари 2013 г.

The Hobbit: An Unexpected Journey (2012)

Месец след официалната примиера на филма в България... А имаше времена, когато брояхме дните до излизането на първата част на Властелина. Всяка мъничка снимка, изплувала от мъчително бавния ни интернет тогава, подхранваше емоцията и очакването... Сега... Сега май сме пораснали? Или?
През целия път навръщане си бях във филма. Заклевам се! Две джуджета не преживяха шофирането ми и слезнаха да повръщат на долно Левски, близо до разклона за Елшица. А още три оставих на Попинци - имали уговорка за дегустация на ракия и пелин. :)
Момичето на касата ме попита 3 пъти дали ще купя само един билет. Почти бях решила да я оскубя, но най-накрая успя да нацели мястото и реда, които исках. Избрах си по-късната прожекция, за да имам време и за кратка разходка из магазините. Съвсем целенасочено прескочих първия етаж, за да не ми се къса сърцето, където едни таблети ме гледат и викат - вземи ме, вземи ме...
Не устоях на изкушението и прибрах едни карамелени пуканки с минерална вода на път за залата. Половината от удоволствието от гледането на филми на кино са трейлърите в началото. Забавлявам се да хрупам пуканки в паузите между рекламите, докато няколкото човека в салона са се смълчали и притихнали се натискат в креслата.:) Дре'е ми... И умирам от смях. Хрус! :)
После започна купона. Нито за момент не се отегчих. И каква е голямата работа около 48-те кадъра?... Всичко си беше екстра! Иска ми се да споделя еуфорията от песента на джуджетата, за която някои от приятелите ми във ФБ писаха. Уникална!
Мисля си за Торин - изглеждаше толкова... доблестно!... Някои просто го могат! Дори и да нямат корона на главата си, те са крале, принцове, принцеси...
Мисля си за Билбо и как по едно време му идваше да каже - Е, ся ти **** майката! на чист тролски и че всъщност нямаше да е чак толкова лошо сценаристко решение да вкарат някоя друга псувня...
Мисля си, че филмът трябва да е направен за деца, а не да ми го рейтват за 12-13 годишни. Той всъщност си е за деца. За децата в нас, макар и леко порастнали... Защото за три часа бях отново в гимназията. Ей там, на ред седем, седалка номер 11. И няма такова щастие.