Невидимите кризи - Георги Господинов

Отдавна имам слабост към този автор и няма начин да пропусна новата му книга. Предишната, Физика на тъгата, все още отлежава на рафта. Някой ден и на нея ще й дойде ред. Започвах я няколко пъти, но не ми се получи. Както и да е.

Купих Невидимите кризи от Книга за теб. Първо, книгата беше при мен в същия ден, в който излизаше по книжарниците. Второ, почувствах се не само клиент/потребител... Някаква уникална смесица на лично и професионално отношение. Трето, безплатна доставка, а и отсъпка при покупка... Така се прави. Браво, пичове! Продължавайте в същия дух!:)

Книгата ме грабна и направо ме залюля, защото я дочетох в Смолян, където разни сувенири и спомени от социализма се премятат като артефакти по картата на живота ми. Вървиш и направо се спъваш в тях. Служат, за да минеш на другото ниво, а и да не забравиш от къде си тръгнал.

История има във всеки човек и предмет. Понякога се дразня на баща ми и баба ми, които нищо не изхвърлят, а трупат и пазят, защото някога може да потрябва за нещо си. Отделно виждат в една вещ хиляди предназначения и ползи, освен тази основната, за която е изначално проектирана и произведена.
Разбирам ги, някои навици и начин на живот не могат просто ей така да изчезнат изведнъж. Толкова са далеч от стандартното консуматорско поведение, че изобщо не е чудно, че икономиката няма прираст. Всичко се ползва до откат, а когато фалира, се пази, защото може да влезе в работа...
Всякакви вехтории живеят свой собствен втори живот в скука и забрава на тавана или в гаража. Чакат да бъдат преоткрити някой ден или да бъдат заметнати безжалостно към кофата от майка ми, която от време на време я издебва фън шуй депресията.:)

Кризи и драми - колкото поискаш! Добре е да не ги подминаваме с лека ръка. Братовчедите ми, които са от новите пари, въпреки че имаме само осем години разлика, са много различни от мен и не си спомнят даже Световното през 94, да не говорим за друго.... Може би е по-добре така, не знам.
В найлоновите пликове от прясно мляко аз още виждам чудната опаковка за сандвич от моето детство, а те - просто поредният бавноразграждащ се боклук...

Снимките са от Бачковския манастир, 05.05.2013 г. Дядото продаваше табелки... Успях да овладея първоначалния ми спонтанен порив да си купя Образцов дом. Осъзнах, че моят никога няма да бъде такъв. Рядко чистя, разхвърлям много. Подредената къща не е сред признаците ми за щастлив живот.

П.П. Корицата е уникална! Мега добра!

iPad Mini 7-inch ZAGG Keyboard

Купих си първия калъф заедно с таблета. Изборът в онзи момент беше силно ограничен и както може да се досетите без жокер - ужасно неудачен. Много бързо започна да се къса на сгъвките, а "качествената" кожа да се дере грозно от маникюра ми всеки път, когато бръкна в чантата, за да го извадя.
Сравнявам го с калъфите ми за телефон и електронен четец, които не са мръднали 4 години. А им хвърлям много тормоз...
Рових се доста из интернет, за да намеря нещо читаво. Уж вариантите са хиляди, но май само за цвят. Практично, леко, здраво и красиво - няма такова животно. Хвърлих се в размисли къде точно трябва да тегля чертата на компромиса. Няма ферари с газова уредба и голям багажник, нали...
В крайна сметка от около месец се тътря с ето това. Чувствата и впечатленията са смесени и още не мога да взема еднозначно решение харесва ли ми или не.

Попаднах на сайта случайно и се зарадвах, че имат дистрибутор за България. Разменихме си няколко мейла - любезни, бързи и адекватни отговори. Евала! Обясниха ми, че ще им трябва месец за доставката и пак не е сигурно - имали са случаи на загубени или забавени пратки по пощата. Клавиатурата поддържа кирилица, пробвали са го на 9 инчовия модел. Препоръчаха ми да направя запитване директно към производителя.
Те също се оказаха големи пичове. Чак започнах да се дразня - защо винаги не е така, когато пазарувам?!...
Направих поръчката и отбелязах, че искам безплатна доставка по пощата. Ясно съзнавах риска, че пратката може да се затрие и да съм 80 евро назад, но пък 14 евро допълнително за DHL не ми се даваха. Получих мейл, с който ми благодарят, че съм избрала техния продукт и че ще ми го изпратят с DHL куриер за тяхна сметка. Готино. С кеф попълних всичките им онлайн анкети после, които събират обратна информация - измерват удовлетворението ми от обслужването и стоките. Сега ме спамват с разни бюлетини за нови аксесоари и участие в томболи. :)

Клавиатурата изкара около месец с фабричния заряд, което е супер.
Удобна е за писане на латиница, но на кирилица е меко казано кошмар. Ц, Щ, Шмръ... УжасТ! Има някои доста удобни бързи клавиши, но те не могат да компенсират другото превключване.
Калъфът е здрав и корав, носи на бой. Минуси - теглото и обемът. Мда, пак се сещам за ферарито...
Обикновено се движа с дамска чанта или раница, която събира всичките ми боклуци и винаги има място за две двулитрови PVC-та с бира. Ако не премина към по-женствени и минималистични асесоари, няма да се сетя за недостатъците на калъфа.
Връзката между клавиатурата и таблета е чрез bluetooth. Нямам конкретни наблюдения как се отразява на времето за работа на таблета, но да кажем, че се намалява пренебрежимо малко. Така или иначе я connect-вам, когато я ползвам и не е вързана през цялото време.
Презареждането на клавиатурата става с USB кабел, който върви заедно с нея. Затрих го още на минутата в Смолян, но се оказа, че е същият като на Kindle-а, а него го държа под око и гледам да ми се подмята на една ръка разстояние.
Отворите за бутоните на таблета са добре изрязани в калъфа. Удобни, но и достатъчно дълбоки, за да няма случайни натискания.

Ако днес трябва да избирам пак, щях да си купя отново същия case. Утре може би ще има и по-хубави модели, но така е с техниката. Докато ти печатат касовата бележка за устройство, което е уж последен писък на модата и иновациите, на пазара излиза нещо ново...

I'll Be There for You

Бях се регистрирала във всички игри, които гугъл намери за мен преди две седмици с ключови думи "спечели билет за концерта на Bon Jovi". Успехът - нула. Никога не печеля от томбола. Ама никога. А олимпийският принцип, че е важно участието, не е особена утеха.
Огря ме в последния възможен момент. Петя имаше свободен билет за концерта, а на мен ми се ходеше... Перфектен тайминг с перфектна оферта да съм куфар в колата на отиване и връщане до София. Шофирането в 2 АМ през Вакарел е като открит ловен сезон - все ще уцелиш някой заек, прасе, сърна или дупка. В един друг, но все така кървав сценарий на Final Destination заспивам зад волана и изправям завой като помитам мантинелите и убивам дърво...
Концертът... Концертът беше ту партс. Сцена, ефекти, озвучаване, изпълнение - имам само една дума за всичко това. Професионално. Шоуто беше на ниво. Световно. И закъсняло с едни десет години...
И това май беше проблемът. Големите групи и имена идват в България, когато са в своя залез, а не, когато са актуални в моята Вселена. На половината музиканти некролозите им стърчат от джобовете и има голяма вероятност да ги гледаш не само за пръв, но и за последен път. Ever.
Има разлика. Да съм в центъра на торнадото, сътворено от онова помитащо чувство и тялото ми да вибрира в съзвучие с всеки акорд на I'll be there for you... И сега... Когато си спомням за този момент. То е като да гледаш избледняла черно-бяла снимка от преди... Хм, колко години? Достатъчно показателно е, че съм я слушала на касетофон и по онова време използвах захар, разтворена във вода, за да си топирам бретона. Мазните жълти и сини гелове още не бяха съвсем популярни, мда...
Другото е професионалният момент. Сигурна съм, че на пича му се драйфа вече от Keep The Faith, а от Wanted Dead or Alive му излизат пъпки на стратегически ерогенни зони, но... Той го прави. Пее. Професионално. С хилядите ефекти, на уникална сцена, музиканти... Голямо е. Усещаш полъха в вятъра през нощна София милионите евро левове. Каква индустрия, усилия, работа, екип стои зад всичко това - представление, което вече няма душа.
Изкъртвала съм се на мега смотани групи и фестивали с псевдо организация. Просто е имало живот в тях. Нещо истинско, което макар че не е перфектно и студено като диамант, просто те грабва и отнася. В една друга Галактика... И ако имаш късмет, главата ти ще премине отново в твърдо агрегатно състояние след около седмица или две.
Тъжно е да гледаш в големите екрани пред теб звездата, която вече е доста остаряла. Осъзнаването на твоята собствена преходност, както и неговата, просто те удря и смазва.
Той след себе си ще остави песен, а аз след мен - много.
:)

Имам предложение и така трябва да стане.

Великите думи принадлежат на дядо ми Димитър. Когато съм в Смолян го чувствам още по-близо, а в същото време и ми липсва повече. По един или друг начин той е с мен всеки ден и затова аз съм каквато съм. Аз и Той едновременно. Два свята, една сила.

Вихър от мечове Кн.3 от Песен за огън и лед - Джордж Р. Р. Мартин

И трите, дядо Попе, и трите! Финиширах по някое време в неделя и нямам намерение да продължавам със следващите две скоро. Може би и евентуално, когато приключи трети сезон на сериала.
Тук ми хареса как са развити героите. Не ми дотежа, че се отделя повече внимание на характерите на персонажите, отколкото на битките и действията. И тъкмо вземе, че се завърти добра игра около някой и той вземе, че се смре... Няма лошо, това също ми допада. Очакванията ми са за здраво фентъзи, а не за Дързост и красота, в който хиляда осемстотин двадесет и три епизода героите са едни и същи. Или пък за криминале в стил Агата Кристи - един човек пукясва първите 5 страници и после търсят градинаря в следващите 255.
Кефи ме също, че сериалът не е едно към с книгата. Различават се и се допълват, което намирам за много приятно - някакъв модел extended pleasure. Без значение кое ти върви първо - четенето или гледането.
Преди не бях сигурна, но сега съвсем убедено щакам един плюс пред факта, че поредицата минава през мен на стари години. Защо ли? Ситуацията е виц - ако трябва да обяснявам защо/какво, след като съм го казала, значи не го разбирате. А ако не го разбирате, няма смисъл да се хабя да обяснявам.
Just enjoy the show. А то определено си заслужава.

Сърцето ми като граната - Мартин Карбовски

Миналата седмица, понеделник. Отсвирила съм тренировката, прибрала съм се вкъщи, колкото да сгъна нещо за вечеря и да гледам последната серия на Game of Thrones, а след това да се засиля отново към работа... Звъни телефона. Литературна вечер в Театъра, Мартин Карбовски. Започва след 5 минути. Ха, да те видя сега, Иванке!:) Погледнах ужасено часовника, а после гладно към хладилника, където ме чакаше моя чуден, студен сандвич с извара, майонеза и домат.... Погледнах с тъга компютъра, който показваше, че ми остават още 60% до края на серията... Точно две секунди по-късно вече събирах книгите за автографи от етажерката, а няколко минути по-късно паркирах както само аз мога пред залата.
Тъкмо на време, започваше. Пълно с хора. За мое огромно съжаление, средната възраст на хората отново е 50+. Намерих си едно местенце между две пенсионерки някъде по средата на един ред, сбутах малко бастуните и чантите и притихнах, за да слушам...
Разочаровах се доста. За това не отидох да видя и Любен Дилов (син, не розов:) преди месец, когато беше тук. За него поне бях сигурна, че ще е политическо, а не литературно, четенето. Просто първата му книга е толкова безумно тъпа, че втората дори нямам желание да си я купувам. Не се сещам какво може да има да каже за нея, което аз искам и имам нерви да чуя. А и като му липсват половината букви от азбуката, когато говори, не фейсбуки, ами... Както и да е, беше вече, когато ми беше интересен.
Карбовски е речовит, да. Но сякаш бях застанала пред (или може би във?) по-голям телевизор. С тази разлика, че като му говориш, той ти отговаря... Но той си приказва, каквото си е намислил да каже, а не каквото го питат. Сценарий или не, все едно. Когато четири учителки подред вземат думата, за да зададат въпросите си - кой от кой по-безмислен и нямащ нищо общо и подобно с литературата. Или има? Важно ли ми е за циганите? Или за безработицата? Или за предстоящите избори? Да, важно ми е. Ама не за тях съм дошла точно тук и сега. Чакаха ме поне 4 часа още във фирмата след тази "среща", а това си е откраднато време за сън...
Някак си все пак се стигна до последната му книга със стихове, която представи съвсем кратко, но достатъчно добре, за да ме убеди да си я купя. Да, искам да почета малко такава българска поезия. Която да не е за един дето чакал, а пък тя не дошла. Която не е за сълзи и море. А дъждът навън да вали и вали... За любов, бе! Той, тя. Срещнали се, обичали се, пък после кой от къде е. Ама докато е било цялото това обичане и еб@ане, колкото и кратко/дълго да е, е имало емоция. Пожар! За него никой нищо не пише... Драма, драма и пак драма... Едни очи, нещо там тупти, кърви... И тъкмо лирическият герой да й го вкара и тя да вземе, че да не дойде на срещата... Мъка! Сигурно е в човешката природа да сядаме пред белия лист само когато сме мрачни, тъжни и несподелени.
Точно това се надявах да намеря в книгата, която има доста провокиращо заглавие и корица. Сърцето ми. Като граната. Е, не ми се получи. Голяма греда.
Единственото хубаво нещо, докато я четох снощи някъде около 2-3 АМ, беше джаз музиката, която се чуваше от съседите, а аз с наслада слушах. Изкъртих се просто! Все едно живея в Ню Йорк, а не в Панагюрище. От късен следобед в неделя до алармата за ставане в понеделник - джаз! Джаз, бе! Джаз...
А книгата - почти epic fail. Исках да ме опипват тия думи! А то, дори зърната не могат да ти щръкнат, ако не е студено...
Няма да сбъркате, ако пропуснете това четиво и да минете само с хубаво пиене + хубава музика... Е, хайде, може някоя хубава книга. Жокер - тази не е от тях.

На вашите екрани - новият ми книгоразделител тип калинка. :)

Възгледите на един учител за всеобщата просвета - Драматичен театър Пловдив и Камен Донев

Моето на нищо не прилича. Фън шуй депресия. Малко подреждане, малко почистване, малко готвене. Много пушене, много пиене, много мъка. Всичко е в съответния порядък и умножено по съответните коефициенти в зависимост от фазата на луната и деня от седмицата.
На работа съм винаги кисела и в зъл ПМС. П-то е за постоянен, а не за предменструален. Ама пичовете са ми свикнали... А и на тях май им идва по-често, отколкото на мен. :)
Новият уикенд вече тропа на вратата, без дори да усетя кога мина и тази седмица. Виж, предишният ми е още като вчера. Панагюрско ония ден.
В събота бяхме на гости на Пепи и Васко. Събраха една дузина приятели, за да отпразнуват официално годежа им. Яката работа. Като се обичат младите, да се вземат, нали... Безсмъртието ми се превърна в тиква някъде околко 3 сутринта, а не в 12, както е по default. Полегнах на мекото диванче, след като си бяха тръгнали половината гости и само най-коравите пияници бяха изостанали. Поспах добре, а от време на време се събуждах от музиката и споровете на висок глас. Виж, тогава ми беше удобно да се правя на заспала, защото темите бяха едни такива тежки, тегави и мъжки... Младата булка отдавна беше при Алиса в Страната на чудесата & сънищата, а младоженецът почти под масата, потънал в размисли и страсти, облъчен със съвети от най-добрите му приятели.
На сутринта закусвах с Пепи пържени филийки със сирене и мед. За пиене - айрян. Първа и втора точка от процедурата за възкресяване и разкрасяване. Check. После още малко сън и газ към София.
Билетите купихме още миналата година. Разходих Лили до Билетния център на НДК, защото online системата за пазаруване не е особено читава и вероятността да бъдеш на супер зачукани места и да изтеглиш от трите най-дългото е почти едно към три.
Камен Донев е. Точка. Няма друг такъв артист. И това е думата. Артист.
Сигурно това се очаква от един добър театър. Да се усмихнеш малко, малко да се натъжиш, да се вкараш в размисли, а и да си излезнеш един такъв - променен... Вдишваш онзи пролетен, хладен софийски въздух... Дърпаш от цигарата и се озърташ, за да огледаш лицата на хората, с които до преди малко си споделял емоцията и се изливат като вълна през вратите след представлението. И от време на време срещаш очите им... Заключвате погледи за секунди, усещаш рабиране, доволство, щастие и после всеки продължава кой от където е...
Предишната постановка ми хареса много повече. Тази също беше добра, но още неполирана, неизшайфана. Бонусите на премиерата. :) Все пак, препоръчвам. Не е възможно да се опише или преразкаже, за това пускам линкове към култувата игра Момиче с балон, момче с кофа и разбира се - Учителят.

No final destination

Дрезгав глас, депресивна мелодия, леко меланхолична, а китарата просто разплаква сърце... На това му викам саундтрак, живот мой!:)

Едно малко иралндско в ранния следобед не помага, но и не вреди, когато новините са лоши. Да предположим, че съдейства за абсорбирането на мъката. Нещо ми има, нещо ми няма... А ми писна да ми казват как всичко ще бъде наред!

Не завиждах, просто мразех. Не понасях мисълта... Сега просто ми е безразлично.

Не издържах обвиненията, озлобявах се... Сега ми е безразлично.

Нищо не търся, нищо не искам. OK съм с всичко - каквото е. Това е приемане, не примирение.

Losing all hope is freedom.

Сблъсък на крале Кн.2 от Песен за огън и лед - Джордж Р. Р. Мартин

WiFi/3G на киндъла ми е OFF. Естествено, за юзър като мен. Пестя батерия, нали... Освен това, го блъскам с книги през Calibre-то на комп-а и изобщо не ми хрумва да свалям онлайн, защото съм се запасила като за три почивки на самотен остров.
Ето как съм пропуснала един прекрасен ъпдейт, за който ме светна Мартина, известна още като Хенди сред простосмъртните и #fantastika. :)
Пуснах си мрежата и киндълът светна с прекрасен нов шрифт и още куп чудесии. А шрифтът е уникален. Много четивен, бих казала дори красив. Все едно вече имам чисто нов киндъл! Убедена съм, не, сигурна съм, че чета по-бързо сега...
Неусетно завъртях втората част от Песните и честно казано, малко ми се сливат. Не мога да кажа харесва ли ми повече от първата част или не. Ударно гледане на първи и втори сезон от сериала + ударно четене на първа и втора книга, а от няколко дни вече и трета... На болест върви и е време да се измъкна от епичния цикъл.
Цяла купчина книги има на нощното шкафче, а и нова е на път към мен, кога ще ги чета, не знам. Крада от съня си и свободното ми време, което все избирам да не ми стига за битовизми като подреждане и чистене. Мда, успешно зазимих ботушките, а сега е ред на гардероба - хиляди дрехи са "сортирани" на купчини по признак - изпрани в понеделник, изпрани във вторник, сряда... Изобщо, гледката е трагична и демотивираща. Драконите са ми далеч по-интересни от облеклото за пролет 2013.
Сега допивам вечерна порция кафе със страхотен аромат на лешник. Учтиво отклоних две оферти за напиване по женски тази вечер. Представих си как се осмъртявам с две фалшиви водки и само с едно наздраве изтривам удоволствието от великанския ми мързел днес.
Имам известни притеснения, че планът ми за редуване на среднощно четене с подреждане ще се сведе до редуване на четене с четене, но какво пък...

winter is coming

Вчера направих страхотна тренировка на аеробиката. Не бях ходила от доста време. Имам някакъв модел съчетано оправдание, а такова винаги се намира, стига да искаш. Първо бях болна, после трябваше да пътувам, след това леко ме мързеше...
За това просто метнах сака на рамо и реших, че е крайно време да спра да се лъжа. Първи април беше все пак. Едно такова тематично и понеделник...
Стартирах месеца с идеалната доза физическо натоварване! Имаше упражнения, на които просто издъхвах и си казвах, че не мога повече... А после - о, я се стегни, кифло! и намачквах сериите с усмивка и до край. Стели каза, че много ни харесва такива. Изпотени. Бих добавила само, че точно такъв вкус за естетика трябва да има една треньорка.
Врътнах тренировката, облечена с новата ми тениска. Григор ми я подари за рождения ден с няколко месечно закъснение. Но така е на село - кажи на някой, че не ти е спешно и можеш да почакаш спокойно и до сезон лято'2014...
Емблемата е на фирмата и краси екипите на футболния отбор, който участва в аматьорската лига. Харесва ми много, биткаджийска е и ми напомня за Старките.:) Има вълк отпред в логото, отстрани на ръкава и отзад в номера. Седмица за мен. Да кажем, че го играя крило, а не нападател във фен клуба на отбора. Долу в ляво на тениската има вертикален надпис Loyalty.
Върза ми се идеално с излизането на първи епизод на трети сезон от Game of Thrones. Гледах си го с кеф и ми е малко мъчно, че още не съм дочела втората част на книгите. Може би ще стане тези дни.

А тук може да видите какъв красив гол зашива моето момче в първи кръг на регионалното първенство миналата събота.

П.П. Името на отбора, изписано на ръкава, не е объркано. Обаче панагюрците, които могат да го изговорят правилно, се броят на пъсти... А явно из софийските полета има друга интерпретация на името. Справка - видеото.
Никът ми е съвсем друга бира и по тези географски ширини е звучното Иуит. А за по-лесно ме адресират с "онази, дето започва с игрек". WTF, FTW и те така...

къде е млякото?:)

За първи път в живота ми евър подквасвах мляко миналата седмица в четвъртък и по всичко личи, че няма да ми е за последен.
По време на вече традиционната кола маска в деня за красота, козметичката ми ме свърза с някаква нейна приятелка, на която баба й продава мляко. Мда, при едночасовите процедури по махане на китеник, обменяме разна и разнообразна информация. Така или иначе, нямам много тайни от нея, поне по отношение на тялото. Та... Разказвам й аз, че основно ям кисело мляко, когато става въпрос какво ще се прави/готви за вечеря. А така и така живеем на село и се ринем в л@йна по улиците, ще е добре да усетя малко BIO-то не само по мръсотията и адската смрад. Няколко телефонни разговора и вече имам адрес и телефон на моят евентуален бъдещ провайдер на мляко + уговорена среща за 19:30.
Засилвам се в лудо обикаляне на махалата, докато намеря къде живее въпросната баба. Изсипвам се в 20:15 усмихната и напълно неподготвена (без туба или шишета) и се озовавам в най-подреденият двор на къща, който съм виждала от много време насам. То цветя, то лехи, то овошки... Всичко прекопано, подредено. Нямаше едно шибано боклуче на плочките по алеите. Дори дървата за огрев бяха подредени под една стреха сякаш ще ги снимат за каталог на списание "Дом&Градина". Някакви котки си играят по стълбите и нищо не подсказва, че тук се гледат и други животни. Не мирише на нищо!!! Викам си - страхотно и се ухилвам още повече на едно пъргаво и много нагласено бабе.
Сипа ми пет литра в две пластмасови шишета от безалкохолно, а в една малка чашка ми даде закваска. Поисках си. Иначе с млякото от магазина просто нищо нямаше да направя. Вика ми - нали знаеш как?:) Казвам, че знам, благодаря и си тръгвам, а преди това сме се разбрали да отида за следващо зареждане този петък.
А знам ли? Наистина? Наистина наистина? Гледала съм някога майка ми в Смолян как и какво прави, ама провеждам профилактично един телефонен разговор, за да потвърдя теориите. След жокер "обади се на приятел" се оказва, че всичко е така, както си го мисля и действам.
Резултатите са успешни и впечатляващи. Вече трети ден ям страхотно кисело мляко, а тази вечер мисля да си спретна и един таратор с орехи. Без копър и чесън. :)
Отделно мисля да взривя един крем карамел, ей така, за идеята. Обичам го с много карамелен сироп на дъното на купичките. А и до сега винаги ми се е получавал - един такъв гладък и сладък... Ммм!

random

Не знам как са живели хората без интернет преди примерно 20-30 години. Може би по-простичко и поне малко по-щастливо. Може би.
Днес си правих поредните профилактични изследвания и заедно с касова бележка за 226 лева ми отпечатаха листче със сайт, логин и парола за проверка на резултатите + кратка инструкция кое, къде и как.
Две епруветки кръв (синя по произход, но червена по цвят), малко памук със спирт и лепенка на ръката сутринта, а следобяд вече чеквам онлайн какво (не) се случва в тялото ми. Яко, нали? Нали? Или?
В последните месеци с челен опит откривам колко ни е скапано здравеопазването. В следствие на този факт в интернет са се нароили толкова форуми, сайтове, сайтченца и всякакви боклучави места, където хората изтрещели от мъка и притеснение се самодиагностицират един друг, а дори и си предписват лечения...
Работата е яко шит. Започвайки от намирането на свестен доктор, защото, нали, като се знам какъв съм инженер... Отваряш гугъл - сръч, сърч & ресърч... Мненията и коментарите за дадено светило от областта на интерес, обикновено са в двете крайности. Избирам си да вярвам на по-грамотно написаните, а не на преобладаващите.
Да кажем, че случайно или не съвсем намериш лекар, за който си нещо средно между банкомат и пациент. Започват прегледи, изследвания, резултати... А от там великото четене в интернет и правене на филми-сериали, в които главните герои са с латински, а не латиноамерикански имена. Важното е, че има съспенс и драма. Много драма.
Опитвам се да не сдухвам, но дори и първосигналното "можеше да е много по-зле" не ми помага. Изобщо. Настроенията ми се мятат между две крайности през твърде кратки периоди. Или съм тотален киселак и мога да подквасвам прясно мляко само с поглед, или съм усмихната и нахилена зелка, която се радва на живота. А той веднъж взема, веднъж дава. Просто понякога си с късата кечка. Това е.
От известно време съм спряла всякакви диети и спорт. Въпреки това, продължавам да кьощавея. Вече се забелязва силно на стратегически места като цици и гъз. На път са да изчезнат тотално от картата на моето тяло... Започнах да получавам притеснителни коментари, които разклатиха основите на иначе солидното ми самочувствие.
Добре, че се появиха някакви светлинки в тунела за доказателство, че не е чак толкова зле злето. По панагюрските стандарти съм загубила сочност, но по софийските съм "yes, baby". Поне така реагира напълно непознато момче на краката ми, веещи се с къси панталонки из мола. Определено ми полира самочувствието и усмивката като видях как се спря на място, когато ме забеляза и ме огледа възхитено.
Смях се много и на офертата за пътуване до Велинград, която получих от симпатичен младеж, докато се мотаех при автогара юг. Сори, пич, днес съм за друга спа дестинация. Но си е приключение - как все на мен ми се случва да ме намират разни откачалки? Карма?
Дадох на един таксиметров шофьор доста добър бакшиш. Млад, ведър, с обица на ухото. Четеше книга, когато се качих. А докато се возехме из мокрите софийски улици, даде предимство на колега, а можеше да се направи на интересен и да продължи. Казах му, защо ми е допаднал. Нахили се, аз също и слезнах от колата. Десетина минути по-късно двама продавачи с по-меки китки в магазин за обувки вече ме бяха полазили с оферти за свежите модели на пролет 2013. Единият ми направи комплимент за фигурата и краката, а другият ми подари ключодържател от щанда. Благодарих и мислено погледнах нагоре към онзи, дето му е скучно и се забавлява с мен. Толкова бързо ли става? Правиш добро, правиш разлика за някой непознат без да чакаш нещо в замяна, а то ти се връща?
Всички са полудели по някакви "висящи" неща напоследък. Следя групата във фейсбук от чисто, може дори да се каже журналистическо, любопитство. Не вярвам в идеята, намирам я за пълен шит. Човек трябва сам да се оправя, а ако му стане едно такова благотворително, то трябва да даде въдицата, а не рибата на нуждаещите се. Или да направи нещо в посока всички или повечето хора да имат осигурена възможност за риболов. После всеки да се спасява и оцелява както може. Викат му естествен подбор и работи непрестанно някакви си милион-милиард години вече. В хранителната верига някои са хищници, други - тяхната вечеря. Колкото и да се противим на идеята, така е било и така ще си остане. Един безплатен обяд тук и там няма да промени системата.
Някоя мейнстрийм шматка може и да заспи по-спокойно тази вечер, защото е подарил едно кафе на напълно непознат от гузна съвест, ама какво от това? Добре, драпал си, скъсал си задника от бачкане, за да изплуваш малко... Подал си си носа от лайната или може би цялата глава, но защо трябва да се чувстваш виновен от това? И да те обземе великото чувство на споделяне на тази малка заслужена глътка въздух, която си изстрадал заедно със семейство и приятели? Не може ли просто да й се порадваш? И да мотивираш другите да се вземат в ръце? Не може на готово. Стига вече селски тарикати. Аман!
В офиса на една приятелка редовно идва един човек да проси. Все не му стигат някакви стотинки за нещо. Обикновено е за алкохол или цигари. Тя му връчва метлата и му казва да изчисти пред магазина. След преглед на извършената работа и положените усилия, човекът си заминава със стотинките. След някой друг ден - пак така. Може да е малко безсърдечно, но го намирам за възпитателно и правилно.
Сега, не съм съвсем крайна, да отбележа. Трябва да има и някакви социални организации за хора, които ама наистина няма къде и от къде. Примерно възрастни хора, сираци... Но до там. Другото е мързел и безхаберие.


Чета си поста до тук и ми се струва много объркан и хаотичен. Като мен в момента. Ако бях Едуард Нортн, щях да кажа - You Met Me at a Very Strange Time in My Life.

Добринище

Цяла катедра на Техническия университет може да бъде ангажирана поне три семестъра в изследвания от какъв материал е направен задникът ми. Честно. Няма начин да преживее толкова падания и да е още здрав. Чудо! На науката, техниката и естетиката!...

Ей тук съм пред хижа Безбог. Духа, вее... Това под мен не е сняг, а лед. И болииии... Много боли! Мислех си, че никога няма да се изправя. Представих си как разкопчавам и обратно на лифта. Другите бяха тръгнали вече надолу по пистата, аз обмислях как ще върна до base camp да пия топъл шоколад с ром. После паднах още няколко пъти. Страхът ме беше вледенил далеч по-успешно от вятъра... После нещо се пречупи в мен. Преградите изчезнаха... Завъртях няколко пъти пистата от върха до междинката на лифта. Все по-добре ми се получава, но съм на светлинни години от желаното ниво. Все пак, pro-тата казват, че имам потенциал и ми се радват.:)
Този път бордът ми беше много удобен, но не и обувките. Пробвах два чифта на ски гардероба - едните ми стягаха, а другите ми бяха малки. Избрах по-големите. Със сигурност ще инвестирам в обувки през следващия месец, така просто няма да стане.
Впечатленията ми от Добринище - страхотни! Компанията беше намерила малка къща за гости. Евтини нощувки (15 лева на вечер на човек) в спретнати стаи, всяка със самостоятелна баня&тоалетна. На първия етаж имаше механа за чудо и приказ, където пекохме пържолки на камината. Към ол инклузив преживяването има и хазяин, който не досажда и живее в друга къща, но се явява от време на време, за да се увери, че сме ОК и нямаме нужда от нещо - достатъчно топло е, има дърва за камината и т.н. Отделно още от вратата в петък ни посрещна с уелкъм дринк. Някаква рИкия, негово производство. Помирисах, опитах и си продължих на уискито, което си носех...
Самото Добринище е тихо, спокойно, скучно и затрито. Пълен релакс в неделната ни разходка. Някак без да искаме се озовахме на открит басейн, към който имаше заведение. Кафето беше отвратително на вкус, но гледката към планината - страхотна, а сервитьорката - удивително мила.
Колкото до офертата за ски, направо има сделка. Лифт картата е 28 лева за цял ден. Ако наемеш екипировка, паркингът за колата е безплатен. Приличен обяд на хижа Безбог излиза около 7 лева с бирите. Перфектна нискобюджетна екскурзия за разлика от Банско, където просто махат глави. Там не само пистите са европейски, но и цените. В компанията имаше двойки, които карат сноуборд + деца. Просто не си представям как биха избутали всички разходи x2, x3 или x4...
Имам забележки само към лифта и въпросните лифтаджии, който уж са там да ти помагат, но всъщност само премятат от единия крачол в другия. На връщане с Райна висяхме без пуснат предпазен механизъм. Просто беше счупен. Направихме няколко кифленски опита да го дръпнем, но после видях, че липсват части, за да работи нормално. Та така, гордо стискахме бордовете в една ръка, а с другата - себе си. Тъпият лифт реши да спре, докато бяхме на най-високото възможно място. Полюляхме се известно време над борчета и елички, колкото да преосмисля приоритетите ми в живота. Като начало - бордът не ми е важен, хвърлям го и се опитвам да запомня кой номер стълб ми е най-близо, за да се върна са го търся после. Ако не го намеря, ще платя една дъска и ще изпера един гащеризон с кафяво отзад. Ама ще съм жива, нали... Е, слезнахме си без проблем, но си записвам нова цел за 2013 - да преодолея страха си от високо. Дали ще е бънджи или някаква друга щуротия, още не знам.

П.П. Когато си наемах борда, забелязах един киндъл на дървената пейка отвън. А когато връщах екипировката, не се стърпях да попитам момчето какво чете. Киндълът беше отворен на масата и ме гледаше някак свойски, докато си събувах обувките... Познайте. Песен за огън и лед, Игра на тронове, част 1. Ха! Дали не направихме лаф 15 минути?!:)

книги-игри => new era?

Книгите-игри трябва да живеят своя втори живот днес. Поне според мен.
Всички онези, които ги четяхме някога с кеф, сега сме едни съвсем малко по-големи деца с електронни четци. И пак бихме ги захапали, само трябва някой да подаде баницата. Правена от Блонд, примерно. :)
Представям си една дигирализирана книга-игра с як, биткаджийски сюжет. А прецъкването между епизодите да е лесно с навигацията на киндъла...
Не знам как не се е случило още. А ако е, моля изпратете ми линк!

болничен

Не съм си представяла, че ще изкарам събота и неделя само вкъщи. Вчера положението беше нещо средно - температура 37.3, нито напълно здрава, нито болна, както си трябва. Днес продължавам да се мятам между тези две състояния като основно чета и спя. Апетитът ми никакъв го няма... Прияждат ми се само шоколадови бонбони и и то само сутрин... А за прошката, да знаете, че утре не почвате на чисто... Това са халваджийски щуротии. Няма forgive&forget, но може да вярвате, че има, ако ще заспивате по-леко вечер.

Ден на красотата

Днес след работа посетих фризьорката ми. Обичайното постригване, боядисване... За цвят добавих и няколко лилави кичура. Идва пролет, а аз навлизам в моя боровинков период... Казват, че с постригването на косата се махала отрицателната енергия. Някакво глупаво суеверие. На фона на неприятните новини от преди малко, започвам да си мисля, че трябва да се барна поне като Sinéad O'Connor, за да се почувствам по-добре.

Закриване на сезона? :)

Трето и може би последно каране за този сезон. Пампорово си остава моят фаворит. Не знам, може би заради сантименталност към планината. Просто се чувствам на място. У дома.
Качихме се в събота сутринта и направихме цял ден по пистите. Зелените минавам без особени затруднения, проблем са само хилядите начинаещи скиори и техните профи учители. На моменти се чувствам като в Carmageddon, само дето не вдигам левъл за уцелени хора и борчета.
Сините писти също вече не са кой знае каква драма, обръщам борда и свличам, където е по-стръмно. Работя по въпроса със завоите... Кантовете ми разказват играта. Тъкмо съм си повярвала малко, позасиля се и се изсипвам с гръм и трясък!:)
Copy-Paste на едно мнение в БГ форум за сноуборд по темата с гъзарията, паданията & пребиванията + снимков материал от личен архив - писта "Стойките", 09.03.2013 г.

Ами те инструкциите са следните:
- намерете заснежен склон с по-малко борчета
- изкатерете се до върха на склона
- закопчейте борда
- пуснете се по склона /гледайте да не падате много/
- посетете спешното отделение
- усмихвайте се повече, за да изглеждате COOL

Ключът от палатката този път се оказа в мощната психоатака, която си направих сама. No fear.
Помогнаха и ръкавиците, които си купих по обяд. Имат прилични протектори за китките, идеално грозни и скиорски, но при липса на избор в края на сезона... Кожените ми фръцкалки вече бяха толкова подгизнали, че майка плаче. Не можех нито да ги сложа, нито нищо...
Подкрепих се с топъл шоколад, ром, сладолед и банан и... Ела да видиш какво става!:) Happy mean face!:) BTW, в заведенията по пистите предлагат коктейл Кума Лиса. Под това завоалирано заглавие се крие съчетанието от топъл шоколад & мастика. WTF?!... Трябва да си доста изтрещял за подобна комбинация. В някой друг по-авантюристичен епизод от моя живот може и да го пробвам. Сега пропуснах. The usual ми свърши идеално работа...
Не смятам да си купувам борд, автомати и обувки. 15 лева наем на екипировка от ски гардероб на Пампорово ми е ОК. А и още ми е твърде рано на преценя кои са най-подходящите за мен. Плюс това ще ги потроша за нула време, а така не ги жаля много в кармагедонските ми избухвания.
Определено се зарибих и има ново хоби на хоризонта. И вече не съм последната смолянчанка, която не може да кара нищо. :)

.

Вървя през парка. Няма никой. Спокойствие. Слънце. Свобода.
Музиката е на max. Изпълва ушите, главата... Сърцето...
Стъпвам по земята, но някак леко, безгрижно...

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин

Добре, че е киндъла. Разнасянето на 700 страници насам-натам не е част от комплекса ми упражнения за ръце. А и да ме грози опасността някой друг меч да ме цапардоса по главата заедно с книгата-тухла на заспиване, не ми е оферта. Плюс това не съм вече девети клас, когато само учебникът по история беше толкова демотивиращ и навяващ отегчение не само с размерите си... Мда, гимназията. Някъде тогава е трябвало да прочета тази книга. Далечната 2001, а не дванадесет години по-късно. Now I am almost too old for this shit.
Казвам почти, защото все пак си осинових и прегърнах някои неща от книгата. А всъщност, може и преди това да са си били мои, но да не били формулирани с думи в главата ми. Но както и да е...
Рицарство, доблест, чест - едни такива приказни и само красиви картинки, на които се радвам. В реалността почти не съм ги срещала, а са толкова далеч от начина ми на живот, че просто няма накъде повече. Или има?:) Абсолютно винаги съм действала егоистично, дори и постъпките понякога да са били маскирани с някакви широки понятия и абстракции като приятелство или световен мир. Всяко едно мое дело има една едничка цел - да ми достави удоволствие. Дори това да включва доставянето на наслада на някой друг, аз пак го правя за себе си. Май повечето хора са така, но нямат достатъчно мъжество, за да си го признаят. :)
Та така, не разбирам как някаква клетва може да ме задъжи на един Вал. Студ, гърч, мизерия и всичко останало. Защото така трябва. Е, не!
Сигурно има и такива добри и заблудени хора, които са достатъчно сритани от живота, че да пренебрегнат собствената си личност и желания, за да не им остане нищо друго, освен да се хвърлят без име и надежда след една кауза. Не го разбирам. От челен опит-сблъсък съм се уверила, че всичко е преходно. Поне още не съм открила онази, да го наречем вечна идея, за която ще дам всичко най-скъпо без да се замислям и без това да донесе наслада на безкористното ми сърце. Мда, сега е моментът да ви честитя трети март!:)
Още се причудвам дали да започвам следващата част на Песните. По-вероятно е да изчакам новото зареждане от Хеликон или да се впусна към последните доставки от Книга за теб.

П.П. Хареса ми как, когато влизат в битка, рицарите крещят името на кралството, от което са. Името, което защитават. Примерно, Зимет хребет. Представям си какво бих викала, ако се втурвам на бой... Смолян? Стария център?:) Хаха!

П.П.П. Според вярванията на дотраките, важните неща в живота на човека стават под открито небе. Факт. И при мен е така. А когато поглеждам нагоре към звездите, изобщо не се чувствам малка. А част от тях. Понякога дори не ми е нужно да поглеждам. Нося ги в себе си.

Някой да разбира от автомобили?

Метлата... ъъъ, колата! светна като коледна елха. Хиляди лампички по таблото... ABS, GPS, 4x4, 4-4-2, предно, задно, мостове, лостове, ЧМР... Е@ло си е майката! И без да се чете manual-а, в който за всяка повреда ме съветват да отида в най-близкия оторизиран сервиз на Шевролет, ми е кристално ясно, че ми свети на пари... Достатъчно много, за да забравя за всякакви подаръци от-мен-за-мен до следващата заплата. Въпросните лампички започнаха да мигат дискотечно. Някакъв си техен техно ритъм. От време на време и по някое време, без конкретна видима причина.
В сервиза (50 лева, добър ден!) казаха, че някакви датчици трябва да се сменят и за 500 лева угасиха елхата. Докога, не се знае.
Преди няколко месеца изплатих последната вноска по кредита за возилото и тъкмо бях започнала да усещам само оковите на ипотеката... Оказва се, глътка въздух, преди голямото бълбукане.
Присетих се за един култов разказ на Щрунц - "Някой да разбира от автомобили?" и реших да го изпляскам тук, за да разсея малко скръбта от ремонта на колата днес. Дано и вас ви разведри, както с мен. ;)

Мен ме изгониха от клуб Порше поради неприлично държание и сега няма къде да питам. Имам 3 въпроса.

1. Някой да е крал скоро Mercedes? "А" класа? Трябва ми електрониката.
2. Кога ще оправят пътищата?
3. Къде е Сиса?

Разяснявам.

Имам зелен москвич, дванайстак. 73-а производство...

Но всичко по него е тунинг. Малко ме дразни бордовия компютър, който ми говори на френски, защото е от Рено Лагуна 2.2 TDI, 96-a и постоянно ме пита дали се ебавам като наливам бензин на дизелова кола щото нямал база данни за друга.

Седалките ми са Recaro. Подгряващи. Имам модифицирани катапулти от МИГ-21. Климтатроникът и DVD системата за car theatre ги бях вързал на един бушон и отначало гореше, но сега го оправих. Съраундът в колата е THX, последното на Лукас, след DTS. Рисийвъра ONKYO е в багажника, имам 8+1 колони Таной.

Задният мост отначало го бях направил по идея на Ситроен, понеже французите знаят как да правят коли, но когато я паркирам на неравни терени и колата след изнасяне клекне ниско се удряше в земята и ми трошеше сините неонови лампи по шасито (справка "Бързи и яростни"). Затова сега съм го сменил със заден мост на мерцедес, А класа, и затова ми трябва електрониката по управлението му. Това по първия въпрос.

Второ. Пътищата. Абе оправете ги, общинари и други твари.

Дупките са изкривили шенкела на предницата. Той и предава изкривяване с 3 градуса. През няколко връзки градусите се увеличават и накрая през хидравликата волана ми е на 90 градуса завъртян. Както карам и колата почва да се държи странно. Понеже върви напред, а компютърът засича 90 градусово завиване на волана праща сигнали към ABS-a все едно колата се занася и е неуправляема... И той се включва. Първо блокира предно дясно, после задно ляво колело. Колкото и да натискам педала за газта оборотите падат и колата спира, сама си пуска аварийните и праща по GPS-a авариен сигнал до сервиза на АЗЛК в Байконур. Така не може да се кара по тези пътища.

Освен това наскоро ходихме със Сиса на една гонка. След като ги накъсах на две коли разстояние останалите и рекох да я повозя по магистрала. Карам и изведнъж някаква яка дупка. Краш датчикът е някакъв пиропатрон, който се включи, осемте еърбега се издуха и дясната седалка катапултира. Едвам спрях, защото карах с около 250 км/ч и пътя беше стана като нишка. Спирайки се заех да прекъсна аварийните радио сигнали, защото няма нужда от пътна помощ. Тогава се сетих за Сиса. Нямаше я. Дожаля ми като си представих как се е изстреляла на 40 м височина пристегната за катапулта и е наблюдавала отдалечаващия се зелен москвич.

Та по третия въпрос.
Някой да е виждал Сиса?
Трябва ми седалката обратно.