Ladybug II

Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Ех, колко време го търсих това!...
С други думи, моят подарък от-мен-за-мен послучай осми март. Не, че го отразявам този празник. Очаквам поздравителните ви адреси на първи юни. А подаръци обичам през цялата година:)
Ако не ви се чете ревюто, прегледайте само картинките. Ето накратко и моите впечатления от първа ръка.
+ Просто уникален дизайн. Уникален. Казах ли уникален? Дори е приятен на допир! :)
+ Вади учудващо страхотен и плътен звук. Басът са го докарали ама мнооооого добре. Общо пет степени според индикацията, но има има и междинни.
+ Зарежда телефона и плейва от него.
+ Има удобно дистанционно за навигация. Супер лесно се цъка с него из менюто.
+ Има USB, което предполага връзка на телефона с компютъра. Не съм го тествала все още, защото не мога да инсталирам iTunes на служебен компютър. Кабелът не е включен в аксесоарите. Защо е загадка за мен.
- Няма къде да си ръгна слушалките, когато колегите започнат да ме гледат на криво. Стандартните колонки за PC, освен ON/OFF бутон, имат конектор за стерео жак на панела. Калинката просто не предвижда такова приложение. Усилваш си Графа с "Никой" и кажи сбогом на тишината!:) А ме гледат криво, защото танцувам като болен делфин и пея като...Хм!
~ Video output & батерии. Още не им виждам приложението. За такива като мен, които работят на бюро, а не на клон, батериите са ти за бяс. А видеото...
Подаръкът ми дойде от eBay за няколко дни. Парите броих кеш на един приятел, който уреди доставката - точно 110 лева, включват и кафе за почерпка. Признавам, не беше първият ми избор. Отачало си паднах по един ВЕФ, но цената и вариантите за доставка бързо ме отказаха. Алтернативите в България са обикновено някакви S-класи или много смотани китайчуци с часовник.
Та така. Препоръчвам горещо на всички geeky girls.

Чернова - Сергей Лукяненко

Ако повярваме на Борхес, то всички сюжети, а следователно и всички събития в света, лесно могат да се сведат до четири: поход за съкровище, обсада или отбрана на крепост с връщане вкъщи и самоубийство на Бога. Впрочем често забравят за самоубийството на Бога, а и останалите три златни сюжета ехидно се свеждат до истории за "любов", "индианци" и "Нова година". Едва ли Борхес би спорил, защото нали любовта е поход за съкровище, войнствените "индианци" и сражението за крепостта са неразривно свързани, а какво може да се сравни с празнуването на Нова година? Само завръщането у дома. Що се отнася до самоубийството на Бога, то съвремените идоли не са склонни да извършват подобни жестове.

Тъкмо съм затворила книгата и вече нямам търпение за продължението. Просто любим, велик автор! Хвърлете едно око на разказите, за да се зарибите и после карайте наред. Ах, колко завиждам на всички, които никога не са го чели...
Нарочно избрах такъв "смотан" цитат от книгата за начало на поста. Няма как да я опишеш тази широка и тъжна руска душа. От страниците капе коняк, а сърцето - боли.

Казват, че никой не умира истински, докато има кой да си спомня за него.

Луната е наставница сурова - Робърт Хайнлайн

Наскоро я прочетох на Kindle-а, въпреки че я притежавам от адски много време в хартиен вариант. Имам блед спомен как преди десетина години образите от смолянската компания я обсъждат и ми смигат дяволито с очи, че може да се причисли към измисления жанр "порно с елементи на разсъждение". Оказа се, че не е точно така или поне не, както в "Небесните господари" на Джон Броснан от личния ми топ 5 на любими книги.
Няма да се опитвам да преразказвам съдържанието в три изречения. Първо, за да не разваля удоволствието от четенето на такива като мен, които наваксват на стари години с "класиките". Второ... Второ, книгата е голяма. Не просто дебела, а голяма. На идеи, на теми, на герои, на всичко. От тези, които ще почувстваш и няма да забравиш дълго. Давам накратко само някои размисли и страсти след прочитането.
Линейни бракове, много съпрузи, много деца - не го виждам да се случва в близко и далечно бъдеще. Дори и при някакви особени обстоятелства, като например съотношението на мъжете към жените на планетата да стане 10 към 1. В тази връзка се сещам за виц, който ми разказа една колежка. Две сестри пътували с кола, прибирали се на село. По пътя видели кон, който пасял на една полянка. Членът на коня бил извънредно голям и в ерекция. Едната се възхитила - Ей, како, виж! Колко му е огромен! Дай да го разделим! А другата сестра тоснато отговорила - Както ми е криво и нервно, въобще не ми е за делене! Та така... Социална и сексуална моногамия са две различни неща и не ми се задълбава кое е изневяра и кое не. На мен просто не ми е за делене. Осигуряване на материална стабилност, "здравословна" семейна среда, добри перспективи за децата и други али бали ми напомня на един статус, който се въртеше скоро из фейсбук. Да си добре приспособен към болно общество, не е признак на добро здраве. Извинения и оправдания за даден избор винаги ще се намерят. Но винаги ще останат такива. Извинения и оправдания. За това, че не можеш да бъдеш честен със себе си.
На избори гласувам за личности, не за партии, не за идеи, не за по-малкото зло. За да промениш и направиш нещо трябва твърда ръка, добро сърце и чувство за мярка. Разни там фъфлещи чехльовци изобщо не са ми по вкуса, пък били те и зад прекрасна кауза. Политически революции ще има профилактично на всеки 30-50 години, защото не може някакви тутманици да те карат да живееш в лайна и да ти обясняват, че ти е много яко така, че може и по-зле, за което трябва да си вечно благодарен и безумно щастлив.
Ще имат ли компютрите чувство за хумор и ще сънуват ли електроовце, не мога да кажа. Спомням си, че щайгата ми във втори блок в студентски град беше дом на няколко семейства хлебарки, които по един или друг начин придаваха живот на машината. Гадинките намираха за особено привлекателни тонколоните. Сигурно вечер са се кефели да заспиват с вибрациите от Enya и Enigma.

Няма безплатен обяд, пичове. Опичайте си акъла.

липсваш ми всеки ден

Преди точно една година на днешната дата почина дядо ми Христо. Скъсвам се от рев и слушам тази песен. Мелодията ми въздейства по особен начин. Създава ми усещане едновременно за хубав спомен, празнота, тъга... Просто няма връщане назад.

if today was your last day

Един колега на Г. почина миналата събота. Младо момче, има-няма трийсетина години. Нещастен случай. Автомобилна катастрофа. Баща му още бере душа. Били са само двамата на пътя. Как точно е станало, не зная. Може би му е прилошало и е загубил управлението на колата... Има ли значение?!
Вече няма да го срещам всяка сутрин на паркинга пред фирмата в 8:15. Никога повече няма да си кимнем за добро утро. Няма да се усмихнем един на друг и да се спогледаме като съучастници в престъпление. Това е.
Смених си алармата на телефона. Преди време беше "Мрън!", а после "Усмихни се". Сега е "Ако днес беше последният ми ден". Някой ден наистина ще е последен.

Marla's philosophy of life was that she might die at any moment. The tragedy, she said, was that she didn't.

Как баба срещна дядо

Докато ми разказва, от време на време се спира и ми заповядва –Слушай ме само, Ваня! Това сега не го пиши! Притеснена от неудобство и с полуприкрита гордост се намества на стола си. Има известна строгост в тона й и укор в погледа, малко се колебая дали да й се подчиня. После тя продължава да ми изброява любовите си преди да срещне дядо ми, а пръстите ми тракат по клавиатурата на лаптопа.
Навремето била чаровна хубавица. Прелест! Доказателствата са под формата на архивни черно-бели снимки и безброй въздишки. Факт: Баба ми Иванка вълнувала дните и нощите на момчетата в цялата Русенска област. Оказва се, че не само там. За да ме има мен и моят Смолян, всъщност има история. За това как баба срещна дядо.
Дядо ми Димитър отдавна не е между живите, но аз знам, че той е с мен всеки ден. За съжаление, вече не мога да предам неговата версия за случилото се в Русе, в един парк, през май 1955 година.
Интересно е как са се запознавали и like-вали хората без Facebook и профилна снимка в Skype от морето под чадърите на Слъчев бряг. Къде с бански, къде без... На времето е било друго. Хубаво едно такова.
Сега подаряваш за Коледа 2 билета на гаджето си за концерта на RHCP на 1-ви септември и живееш в неопределеност следващите девет месеца. Дали ти ще си човекът, на когото ще даде втория билет? Истинска история. Замислям се за нея и тези двамата, които за заедно вече пета година, а през следващата може би ще минат през техен собствен Californication и откривам, че си падам повече по соц-романтиката. :)

Следва продължение...

Симетрия - Захари Карабашлиев

Хубави разкази. Без начало. Без край. Никакви проблеми не са разрешени. Няма поуки.
Просто разкази за нещата, които имат значение, а всъщност се случват уж между другото. Времето преди или след някакво голямо събитие или крайъгълен камък в нашия живот. А не е ли то важното? Което ни оформя и определя?
Ще прехвърлите страницата на книгата за около час-два. На места ще се усмихнете, на други може би ще се разсмеете с глас, а може и малко да се натъжите.
Рисунката на корицата също е много хубава, но можеше да се заиграят малко повече с шрифтовете на заглавието/автора.

Проект смърт - Пепа Витанова (съставител)

Е, случва се да си купя някоя особено тъпа книга. В случая, сборник с разкази. Това няма как да го знам, особено докато отлежава на рафта повече от 3 месеца. Дойде й времето, а по-добре да не беше.
Трагично! Мен няма кой да ме спре и да ми каже – Ваня, не си купувай тази книга! Ама вас не ви ли е срам да я издавате?!...
Ще е честно, ако призная, че има няколко добри разказа, но останалите 25? Какво да кажа за тях?...
Препоръчвам Иво Беров, Васил Панайотов и Любослава Русева.
Другите разкази са някакви напъни за писане. А от напъване, чак са осрали пейзажа. Много.

Спомени от социалистическо време - Николай Диков

Всички истории от „онова” време по начало са ми интересни. Заинтригува ме заглавието на книгата, авторът ми беше неизвестен. Оказва се, че е 67 годишен и понастоящем живее в Ню Йорк.
Посвещава книгата на всички Анита и Гошовци (нещо като събирателно за поколението, родено след 89-та година).
Разкази за детството + други истории, разказани от родителите на автора, казарма, студентски живот и после работа...

Книгата е от издателство Симел Прес, няма редактор или коректор. Корицата е отвратителна.
Пълна е с пунктуационни и правописни грешки, но от един момент нататък почти спира да прави впечатление, защото е написана доста увлекателно и с леко/меко чувство за хумор.

П.П.
Иска ми се да бях записала историите на моите баби и дядовци. За съжаление, не съм измислила още начин как да стане, защото те са вече на едно друго, по-добро място. Но ако на вас ви е възможно, направете го. Непременно.

29, isn't it ironic...

Trust me.

РД

Днес баба ми Иванка има рожден ден. Става на 74. Уау, нали?
По това време сега трябваше да съм в Смолян и да помагам в нареждането на масата. Защо не съм, още нямам логично и разумно обяснение. А трябва ли да имам? Мога да имам прилично оправдание. Като това, че семейните смолянски събирания напоследък ме вкисват.
Защо е друга тема, в която не искам да задълбавам в момента.
От скоро си мисля, че рождените дни като цяло са доста надценявани. И като празник и като смисъл, който се влага в тях.
Пичове, аз съм специална всеки ден и нощ. Уникална. Принцеса. Искам торти и подаръци целогодишно, а не някаква дата да ви задължава да ми ги купувате. Зарадвайте ме, накарайте ме да се усмихна този вторник или онази неделя. Направете всеки мой ден рожден ден. Колко просто е това?
На пети декември не ми се обаждайте по телефона. Не ми пращайте есемес. Не ми честитете във фейсбук. Не ми вземайте цветя, нито подаръци.
Ако съм ви мила, ако съм в мислите ви, ако съм в живота ви - покажете ми го, когато го почувствате. Днес, утре, след 1 седмица, след 4 години. В два следобед, в 4 сутринта... Датата не ми е от значение. Рождените дни са просто един counter. Ей така, за да броим, не за да измерваме нещо на дължина или по време. Защото аз съм на 16 от доста години насам и не може да ме убедите в противното, дори и да сложите 29 свещи на тортата. Сигурна съм, че и баба ми е на 16. Ако я познавате, ще ми повярвате. :)

Прегърни човечеството

Преди повече от месец говорихме с приятели за един конкурс за есе на тема "Опознай себе си, прегърни човечеството". Първоначално се вдъхнових, бях решена да напиша нещо по темата. Какво ти, убедена бях, че моето есе ще е най-малко в топ 3 или поне ще отнеса почетна награда. Толкова яко. :)
Размишлявах, дълго отлагах, чудех се от къде да го подхвана, за да не е тотално клише. После крайният срок за предаване изтече и така...
Днес е награждаването и се чудя кое есе е спечелило. Защото, честно, на мен не ми е до никакво човечество и още по-малко искам да го прегръщам.
Двадесет и деветият ми рожден ден наближава, а аз съм толкова далеч от опознаването ми, колкото съм била и на първия ми рожден ден. Сякаш опознаването е някакъв еднократен акт. Квадратче в чек-листа. Опознай себе си. Готово. Какво още имам да правя още днес? Да напазарувам, да забърша праха... Толкова лесно и толкова просто. Някаква задачка, която да свърша междудругото в събота следобед. Да го отметна и да не го мисля повече. Нали?
Та коя ли е тази, която вече е свършила тази работа с опознаването и го е заковала това есе? Казвам тази, защото повече от 95% от участниците в конкурса са жени. Или много им върви с опознаването или просто им се пише повече. За човечеството.
По време на разговора ни, организаторът на конкурса подхвърли, че с времето приоритетите на хората се променят драстично. Или поне неговите са се променили. Не разбрах точно какви са му били и какви са му сега. Приоритетите. Дали просто ги е пренаредил или са се появили нови.
Не ми е съвсем ясно защо човек трябва да си създава толкова грижи, за да си измисли философия, която да оправдава действията му. Пред себе си и пред другите. И да го нарича приоритети. Никакви приоритети не са това, а някаква табличка с първо, второ и трето, с която да рационализира постъпките си.
Човек има само една цел. Приоритет? Да се чувства добре. Щастлив. Опознаването е да разбираш и правиш каквото те кара да се чувстваш така. Всеки ден. Преди 10 години и сега за мен това са едни и същи неща и човечеството няма кой знае колко общо с това, че да го прегръщам. Или има?

Мила Мерилин - Людмила Сланева & Ваня Щерева

Към книгата има диск. Първо него прегледах. Една приятна изненада! Хареса ми - новаторско представяне и допълнение, затваряш едното око за аматьорското изпълнение, което всъщност добавя още по-голям чар. Когато играем себе си в нашия собствен живот, кой може да ни обвини, че сме аматьори-актьори?

А за книгата... Още го мисля... В живота на всяка жена има по един Виктор. Уж сме си го делили, а той е нито твой, нито мой. И на себе си не е, защото не може да бъде щастлив такъв какъвто е. Вярваш или не, две жени на един Виктор не могат да бъдат приятелки, дори и привидно да изглежда така. Не могат, ако поне едната истински го е обичала.

"Забелязала съм, че хората изглеждат различно в зависимост от това дали живеят в любов или не. Хората без любов ходят свити, с приведени напред рамене. Раменете сякаш се опитват да прикрият една празнина между тях, да я скрият от останалите. И срам има, че им се е случило безлюбовие."

Лулу. Детски стихотворения за възрастни - Петя Кокудева

Внимание!
Ще се влюбите от пръв поглед в книгата, стиховете и илюстрациите!
Ако имате дете, купете му я. А ако нямате, купете я за детето в себе си.:)

Браво, Петя!

П.П. Не я намерих в книжарниците в Смолян преди около месец, когато излезе. Срещнах две съученички тогава, които не знаеха за книгата. Изненадаха се приятно.:) Едно четене на стихове в родния Смолян би било прекрасно, нали?

и три пики метър!...

Момчетата седят на шезлонгите на плажа, цепят картите, озъртат се. Четвъртият за белот го няма вече 15 минути. Безследно изчезнал за бира или по мацки. Или и за двете. Решавам да се включа. Настава кратка еуфория, прекратена от въпроси и съмнения - знам ли как се играе? Мрънкам нещо и започваме. 4 паса. Ново раздаване. Ангел все пак се появява от някъде. Не носи нищо за пиене и е без мадама. Сра, а? Наднича ми в картите. Отново 3 паса. Казва ми и аз да пасувам. - Ти луд ли си?!... Всичко коз! Идва ми дълга боя, 3 валета. Ние записваме 35, а Вие се чудят още какво става. Ангел се врътва на пети и отново изчезва на мисия. Няколко раздавания по-късно вече водим решително в резултата, а към края на коктейла ми вече излизаме с контрите.

Плискаме се покрай басейна, смях. Един такъв звънлив. По детски безгрижен, красив. Моят. Сепнах се. Кога беше това за последно? Не помня. Чувствам се като фонтан от щастие, енергия и сила. Без причина. Без посока. Просто ме има. За да се къпеш в него и гребеш с пълни шепи... Съдбата ти намига. Полъх. После всичко продължава. Както си беше.

Козовете са винаги в твоите ръце. Ако ги направиш такива.

Кафка

Пием кафенце навън, наслаждаваме се на последните лъчи от залязващото слънце. Говорим си за живота и вселената или си мълчим за всичко останало.
Обсъждаме дарените над 1000 книги на немски и английски език на панагюрската библиотека. Цонко бутна едно приятелско рамо за благодарственото писмо на немски до дарителите по проекта, в което накрая беше завъртял един цитат от Кафка. Признах му, че преди няколко седмици, когато пращах писмото, не бях чела нищо негово, а той направо ми сипа, че Кафка четат само манекенките. Да се пренасоча към нещо друго. Към "Кафка на плажа", например. Е, това поне, макар и в аванс, съм направила.
Нито съм им на килограмите, нито съм им на годините вече, но трябва да им призная на манекенките, че имат адски корава психика. Сънувах бесни кошмари цяла седмица. Няма заспиване, ей!... Прочетох няколко неща, но определено нямам желание да ги коментирам.
Kindle-ът е зареден с още, а май няма да стигна до тях изобщо.
А немецът, който всъщност убедих за дарението му е такъв фен!... В последния ни разговор горещо ми го препоръча. Нямам търпение да дойде отново в България и да му сипя. Една ракия. Поне. Нека и него го заболи малко главата...

Изумление и трепет - Амели Нотомб

Имахме японец в гимазията по някаква програма за обмен. Казваше се Гаки и водеше часовете по информатика. Направи кръжок по японски език, който посещавах два пъти седмично в продължение на 3 години.
Научих се как да ям с клечки, как да сгъвам оригами, малко думи и няколко песнички. Песните изпяхме заедно с другите (общо 4-ма) ентусиасти пред цялото училище на някакъв празник, облечени в традиционни японски кимона. Голям смях.
Почти през цялата първа година Гаки се обръщаше към мен с "Баня", защото нямат "В" в тяхната азбука.
Един път донесе някаква гадна супа, която ни убеждаваше, че я ядат всеки ден и е ужасно вкусна. Беше си блювоч от всякъде, но иди му обяснявай... От възпитание преглътнахме по една лъжица, а Гаки така и не ни я донесе пак. :)
Покани ни на рождения си ден. Свирихме заедно на китари, пяхме, пихме саке и ядохме ориз с яйца и водорасли, както и подобрена версия на супата. Изкарахме си супер.
Японецът много харесваше България. Традицията. Народната музика. Културата. Хората. Ракията. Всичко. Ходеше на уроци по български език. Имаше проблеми с Б-то/В-то и Р-то/Л-то в думите, както и женски-мъжки-среден род + членуването, но като цяло му се отдаваше.
След време чух, че се е оженил в Япония, но по български - с традиционни наши носии, музика и някои ритуали.
В математическата гимназия пък имаше японка, която след прибирането си от България отказала да работи по тамошните стандарти. Поискала по-кратък работен ден, съответно за по-малко пари, но пък за сметка на повече свободно време. За себе си.

Книгата "Изумление и трепет" не ми хареса. Никак. Или почти никак. Интересни ми бяха само японците с техните взаимоотношения и мироглед. Главната героиня ("европейката") не става. Сдухана работа. Не мога да повярвам, че има хора, на които книгата им е била смешна или забавна. Честно. Отчаяни лезбо-трепети, съчетани с обожествяване и поклонничество; професионално безсилие, довеждащо до депресивно състояние в степен "подскачам чисто гола върху бюрата в офиса"; оператор на кенефна четка, който си мечтае, че лети над небостъргачите, докато гледа през прозореца на 42-рия етаж и подрежда рула тоалетна хартия...
Имам още няколко книги на Амели Нотомб, но не знам дали скоро ще се престраша да посегна към тях.
А какво се крие зад фразата "Изумление и трепет" ще ви оставя да разберете сами, ако решите все пак да прочетете книгата. Става бързо (няколко часа), но не гарантирам, че ще е приятно и безболезнено.

Kindle vs. Books

Няколко месеца след покупката.

Моят избор: Amazon Kindle 3 WiFi & 3G + черен кожен калъф

Беше любов от пръв поглед. Пожелах го още щом се появи на бял свят преди няколко години. Беше само въпрос на време и пари.
В началото на 2011 няколко дни браузвах из нета без цел и посока, за да достигна повратната точка на вземане на решение. Да, сега е моментът.
Засилих се към банката, за да си изкарам нова кредитна карта, с която да разширя обхвата на онлайн пазаруването ми. Набързо ми охладиха желанието, когато ми казаха, че трябва да чакам поне 1 седмица, докато я издадат. Стиснах зъби и реших, че мога да прежаля 7 дни бюрокрация. Евентуално, като опре до плащане, ще помоля приятел да ми я вземе, а аз ще му дам парите в брой. Сега една карта ли ще ме спре?:)
Още същия ден влизам в Amazon, за да поръчам директно. Направих си регистрация, прекарах няколко часа в избор на аксесоари и потвърдих поръчката. Любезно ме уведомиха, че трябва да чакам 3 седмици, защото нямат наличности. Вкиснах. Отказах поръчката и се насочих към офертите от eBay. Някакви добри хора са написали цяло ръководство на български за пазаруване от там step-by-step. От инфо за избиране на стоки и продавачи, през плащания с карти до борбата с митниците. Безценно. Аз обаче вкиснах съвсем. Толкова много разправия и бумащина. Кому е нужно това?... Няма начин да няма начин. Тогава намерих няколко български сайта. Чудно и хубаво. Наложен платеж. Доставка до няколко дни. Малко по-скъпо, отколкото от Amazon или eBay, но какво пък - и те са хора и трябва да живеят от нещо. :)
Хвърлих се на пълните екстри, т.е. WiFi+3G, въпреки че прочетох доста по темата за и против инвестицията. На фона на няколкото месеца ползване бих казала, че към момента не ми трябва нито едно от двете. Използвам браузъра на телефона за интернет и онлайн медии. Удобно, бързо и лесно. Книгите преточвам от компютъра след внимателно обмислена селекция, която е планирана за доста време напред. Но за това по-късно.
Калъфът е черен, защото преобладаващият тип дамски чанти, които имам са тип торба и ала всичко-в-едно-и-това-което-ти-трябва-е-най-отдолу. Тук трябва да спомена за основния недостатък на българските сайтове. Освен по-високата цена, не предлагат почти никакви възможности за избор на аксесоари. А аксесоарите са около 60 до 90% от удоволствието от покупката. Ако тези хора от сайта решат да направят аналогия с колите и техните "аксесоари" (напр. джанти, музика, навигация и т.н.), ще разберат с каква златна, но неразработена мина разполагат. На това му викам "Отдел за борба с клиента", известен още като "Маркетинг" в някои фирми. Ти искаш да им дадеш пари, а те се дърпат. На къде отива тази пазарна икономика?
Първо започнах с няколко книги и разкази на английски. Кеф! Всичко, за което трябваше да чакам със седмици за доставка и да плащам предварително безумно високи суми, вече беше на един бутон разстояние.
После преточих читанката и платих няколко български електронни книги от тук с вече издадената ми кредитна карта.
Поръчките ми онлайн към Хеликон леко намаляха, но все още са значителна част от месечния ми фонд "И аз съм човек". Хартиените книги, които напоследък купувам са основно на български автори. За всичко останало - Kindle.

Финални думи. Очарована съм. Страхотен подарък от мен за мен и чисто удоволствие от четенето.

П.П. Все пак, хвърлих едно око на "конкуренцията" и алтернативните устройства в Техномаркет преди окончателно да направя покупката. За мен те не са нито алтернатива, нито могат да бъдат конкуренция на уникалния дисплей, дизайн и функционалност на Kindle.

П.П.П. Миризмата на нова книга и лепило, прелистването на страниците... Миризмата на стара книга, прелистването на страниците, овехтели корици... Дали няма да направят плъгин-нещо-си?... Май само това му липсва. Тъкмо Бредбъри на 21 век ще има тема за размисъл по Фаренхайт. :)

Жената

с голямо главно Ж...

Само факти.

#1
Плажът на Градина. Някъде към десет, десет и нещо. Бичим айляк и се наслаждаваме на почивката през ден втори от Spirit of Bourgas'2010. Слънцето и вълните радват сърфистите. Едни хубави загорели тела се шматкат напред-назад... Бордовете ги носят само за аксесоар, честно. Като банските, джапанките и няколкото реда плочки на корема. Аз се отнасям към бара, от който звучи Cat Empire, за да взема поредното мохито. Чакам ред, а някакъв с гнусна татуировка се набутва преди мен. Барманката, на видима възраст около 18 години, го порязва остро с поглед и му/ми сипва: - Жената е преди вас!... Огледах се да видя коя е тази жена, която е преди нас. После осъзнах, че вече сме само 2-мата на бара. Shit! Оставих всичките си пари на плота, достатъчни за точно 4 коктейла, и тихо казах, че ще взема първия, а останалите по-късно... С бавна крачка поех към шезлонга, докато самочувствието ми, разцепено на две, потъваше като Титаник във вълните на морето.

#2
По-миналата седмица в склада помагах на Мария в разпознаването на компонените, които съм поръчала по поредния проект. Мотаят се кашони, опаковки.. По едно време нещо се заиграх с ножчето, докато разрязвах тиксото на един кашон и Мария възкликна: - Внимавай, бе жена!... Сконфузено й предадох оръдието на труда. До края мълчаливо броих и отмятах послушно елементите от списъка.

#3
Миналата събота в Смолян. Майка ми е извадила малка кутийка със "семейните" бижута. Пробутва ми златни обеци тип халки, които са ми подарък от... когато имам дупки на ушите. Примерно 1-ви клас. С нежелание ги слагам и отегчено хвърлям поглед в огледалото. Някак си тези лелчански обеци от късния соц ми стоят добре. Подхождат ми. Златни обеци!... Брррр!...

#4
Днес. С наперена походка, aka "мениджър-на-ей-тия-токчета", вървя към фризьорския салон. Имам още 20 минути до запазения час и решавам да се завъртя в оптиката, за да си избера нови рамки за очила. Преди да си направя компютърен тест за определяне на диоптъра, т. нар. Оптичка ми задава бърза серия въпроси. Кратка извадка:
- Работите ли на компютър?
- Да.
- Колко време?
- Около 90% от работното време.
- Носите ли очилата тогава?
- Не.
- Защо?
- Нося ги само когато шофирам, гледам телевизия или съм навън.
- На колко години сте?
- Ъ-ъ-ъ... На 29... 28!...
- На вашата възраст трябва вече да ги носите непрекъснато!...
Бум! Земята се завъртя... Виждам звезди и галактики. С едното око малко по-зле от другото.

Коя е тази Жена и откъде се взе изведнъж в живота ми?

How I Met Your Mother

Зациклих. После зациклих още малко. Шест сезона на HIMYM по-късно нямах никакви признаци на подобрение. Всъщност, трябваше ми едно ходене до Смолян, за да рестартирам системата, но това е една друга бира...
Сериалът ми хареса. Legendary. Бих добавила също, че идеален за обгрижване на носталгията ми по Friend-маратоните, които правихме с Ирина по време на сесията в МЕИ. Ведро, ненатоварващо. Метлата, с която смотаваш тежките мисли за тогава, когато им дойде времето и лекарството.
Последващото четене на Bro Code обаче ми дойде в повече. Сериозно. Who needs this shit?!... От над стотина правила, все пак има някой друг бисер, който успя да изтръгне полу-усмивка, но... Представям, че някъде там в пространството, извън пределите на гугъл-търсачката, има мъже, които са го прегърнали като своя библия, а Барни Стинсън е канонизиран за светец. Внимание, пичове! Идеалната за вас жена, която искате да бъде майка на вашите седем деца не си пада нито по Барни, нито по Тед, нито по Маршал. Тя си пада по вас. Никакъв наръчник не може да ви спаси или помогне за което.
Отделно, някакви нереализирани мацки са се напъвали да направят Chick Code, което се оказа нещастно копи-пейст подобие на Bro версията.
Имам няколко финални думи на почитателите на такива книжки, с които да завърша темата - "Никой не може да ми дава наклон." А ако не се чувствате особено убедени в тях, може да пробвате и вдъхновяващото им рецитиране от Иван Готвача в Буря Пустинна.
След GP, сещаш се нали, aka Жоро от Почивка, той е другата уникална ийст коуст перла. От Девня за Девня.