За тундрата

Чукчата си купува огромен апартамент в Москва. Идват му гости и той започва да ги развежда из апартамента. Влизат в хола - мебели няма, само зелени тапети и зелен мокет.
- Какво е това бе?
- Тундра.
Отиват в спалнята - пак тундра. Другата спалня - тундра. Кухнята и тя тундра. Гостите се чудят:
- А, къде спиш тогава?
Показва им - в тоалетната махнал тоалетната чиния и спретнал там иглу.
- А, къде ходиш по нужда?
- Е, тундра голяма?

Големият ремонт е вече история. Разбира се, останаха някои неща за дооправяне, които временно ще преобладават. :)
Днес, 28 курса с кашони по-късно, се чудя наистина трябват ли ми 3 сервиза чаши за кафе при положение, че в хола мога да събера мах 10 човека и то в опасна интимно-забременителна близост?...
От една страна искам да разкарам всички вехтории, джвъчки и дранкулки. Точно 1/2 секунда по-късно цялото ми fight club настроение го няма и Плюшкинът в мен взима думата. Хм, защо да го хвърлям сега това? Гл'ей, к'во е яко! А и може да ми потрябва някога... Много добре знам, че това някога е точно никога. В такива моменти имам нужда от един Тайлър, който да ми държи лявата ръка, докато с дясната замятам каубойската поредната найлонова торбичка с боклуци към кофата.
Новата щаб-квартира има мазе. И таван. И гараж. Следователно проблемацията е голяма, защото наличието на толкова много "свободно" пространство ме предразполага да обрека всичките ми ненужни вещи на евтаназия. Някак тихо и безславно ще умрат там, а духът ми ще бъде спокоен. Може би.
Ситуацията става още по-сложна, защото всеки има по 1/2 идеална част от този апартамент, а разбиранията за "идеален" интериор не винаги съвпадат. Примерно, имам една огромна картина - подарък от приятели за рождения ми ден. Мъкна я със себе си по квартири и общежития горе-долу от 1-ви курс на МЕИ до наши дни. Харесва ми много, но моето момче усмихвайки се ме заплашва, че ще направи фототапет на Манчестър Юнайтед в хола, ако реша да я окача на някоя стена различна от таванската. Е, драги ми приятели, сега започва да ми просветва, защо докато ни венчаваха в църквата споменаваха думата компромис на всеки 3 изречения...
Предполагам все някога ще дойде моментът, в който трябва да се разделя с миналото, за да заживея по-щастливо панагюрското си настояще. Може би този ден е днес. Но само може би. Току виж, моето момче установи, че да мярка картината по веднъж на ден е кофти, но това да не мрънкам - безценно. За всичко останалото - виза и мастер кард.:)
Когато бях малка майка ми ми разказваше приказка за двете козлета, които се срещнали по средата на един мост. Сборичкали се, никой не искал да отстъпи, за да мине другия. Накрая и двете паднали във водата и се удавили... Поуката и препратката са към интериорните ми проблеми. В крайна сметка има далеч по-важни неща от вещите, които са по-преходни от мен самата.
Истината е, че ако сега трябва да се спасявам за 60 секунди, няма да взема абсолютно нищо. Нито един предмет. Към момента не се сещам за нещо, което да не мога да прежаля...

Taткo, aз и Aнгeлът - Ваня Щерева

Препоръчвам на жени. Най-вече на мацки, които си падат по Сексът и градът и са имали някога вземане даване със сайбър-майбър интернет любови. Ъъъ, виртуален какво? - попитал студентът от МЕИ. :)

Да, онова описание на какво е зарята (нема, нема, па си е*е майката!) е съвсем точно за резултатите от дигиталната хормонална центрофуга.
Либийският призив "Не сте сами!" е в цялата си валидност, само че по един друг женски начин.

Крaткa истoрия нa сaмoлeтa - Зaхaри Кaрaбaшлиeв

Е, разказите ми харесаха повече. Много са добри, а стилът вече познат.
Преди няколко седмици бях във Варна и успях да завъртя компанията - пичове, защо не хапнете по една торта в сладкарница Неделя? Всъщност подлият ми план беше да мародерствам с изтънелия ми бюджет и да пазарувам, пазарувам, много да пазарувам... Какво? - Книги!
Уви, всичко, което представляваше интерес за мен беше изчерпано. Много четат тия варненци, еййййй!...
Заприказвах се с продавачката, която наистина беше прочела почти всичко по рафтовете. Разтопих се от кеф. На тръгване ми сподели, че нейна голяма мечта е да се запознае с Зaхaри Кaрaбaшлиeв лично. Бум!...
Фактите - тогава не си купих нищо, но пък е време Хеликон да ме възнаградят с някаква почетна значка или най-малкото да ми правят 30% отстъпка при пазаруване по Инет.
В една обемиста пратка с книги дойде и Самолета. Много бързо се чете, а насладата - голяма.

18% сиво - Захари Кaрaбaшлиeв

Едни приятели ми я препоръчаха. Та така, реших да направя почетна покупка на книжарница Пингвините в Смолян. (УРА! Наистина - къси и бавни са крачетата на тия животинки, но все пак са предрапали баирите в Родопите.) Продавачът беше пичага, не досажда докато разглеждаш, знае всичко кое къде е и изглеждаше някак си... четящ!
За автора мога да кажа, че попада в личния ми топ 5 български писатели, а за книгата... Не знам от къде да започна.
Притеснителното в случая - трето издание (може би вече има и 4-то), ужасно прехвалена от всички. Гадинката в мен си мисли - дай да го видим тоя, ще я прочета, за да мога да плюя после на воля. Няма просто как да се харесва на толкова много хора и един да не каже нещо криво.
Хареса ми, не всичко, но ми хареса. На места си казвах - да, така е, мамка му! Само, че никога не съм можела да го обясня или напиша. Защото е било чувство - неопределен енергиен поток, бушуващ и циркулиращ между ума и душата ми.

Сантиментален багаж

Местейки се от едно място на друго, винаги опаковам по един кашон сантиментален багаж. С времето кашонът става все по-голям. Разни и разнообразни неща, често без никаква практическа полза. Не мога, а може би не трябва да обяснявам защо имам нужда от тях.
Евентуално ще намерят приложение при писане на мемоарите - малки и големи спомени от всички щастливи или "трагични" мигове в моя живот. Дали? Смях...
В една кутия за обувки е събрано цялото ми аналогово творчество, датиращо от някъде около далечната 94-та. Дневници. Без нощници. Без червени обувки. И ето, вчера се зачетох и някак си се притесних - аз ли съм го писала това? :)

Имах други планове, но...

Първото ми возене в линейка. Направление Панагюрище-Пазарджик. Приключения в стил "Спешно отделение" и близки срещи с д-р Рос и стажантче ала Картър, учейки практична анатомия върху моя корем. Доктор Хаус пропусна този филм и затова последваха два дни във 2ра Хирургия, надупчена от игли като градинарска лейка, без лекарите да могат да решат какво ми е, да ме режат ли или не. Пълна лудница...
На мен ми се пие бира, а те ми преливат физиологичен разтвор. Голяма грешка! С правилната система можеше да се оправя и по-бързо. :)) Сега ми е ведро, всичко е слънчево и хубаво, но тогава... Просто не можех да застана права на крака без да извия от болка.
Горчивата истина е, че ако живееш в Панагюрище трябва да си малко die hard и да сте <<ей така>> с баце ти Брус Уилис. "Бърза" помощ пристигна след 30 минути след обаждане. 2 минути диагностика и още 10, докато се опитват да ме свалят по стълбите в одеало без да ми дрънкат главата ляво-дясно в стените. 5 минути до болницата... После чакане 20 минути да дойде доктора от кръчмата и да каже, че нищо не може да направи ако се влоша още. На практика статутът на линейките тук е такси и е въпрос на време да ги боядисат в жълто. Карат всички болни в ПЗ (средно 25 минути) и от там поемат вече споменатите филмови герои...

По-здрав с края на един позабравен, но любим виц:

Докторе, ще живее ли?
Да, но ще куца с левия крак...

Статус ъпдейт: на 3 идеи от преместването в новия апартамент

Много мина, мъничко остана...

Адски ми е писнало да живея под наем. Дори не ми се занимава да правя "подобрения" в квартирата, пък били те и от хигиенично-естетично естество като например миене на прозорци. Имаме 3 соц шкафа, които след 20 години амортизация чисто и просто се разпадат. На мивките също им е дошло времето - и двете протекоха. Мазилката в банята живее собствен живот и се лющи на парцали дори и от тавана... Красота! Последният освежителен ремонт е бил преди 3 години и се изчерпва с пребоядисване на стаите. Сега няма и спомен от това.
Новият апартамент върви добре, но бавно. Пък и с пари всеки може. :)
Банята е на 90% готова. Трябва да се вземе "само" огледало, някоя друга закачалка и рафтове, кошче, четка - ей такива по-дребнички неща. Мда, и мекичка тоалетна хартия. Е, имаше и кофти тръпки след като променихме "дизайна" и от единия цвят плочки не достигнаха 2... Всичките ми сметки, калкулации и интериорни решения заминаха по дяволите. Както казва майка ми - трябва да ти остане, за да ти стигне. Конкретно имаше предвид продукти и готвене, но май е приложимо в повече ситуации. :)
Окаченият таван с луничките стана чудно, но много хубаво не е на хубаво - светят всички заедно и достатъчно силно, че да четеш книга на шрифт 6, докато се къпеш. Фирмата, която намерих е Нолина. Недостатък е, че се намират на кофти място в София. Добре, че уговорих таксито да ме чака 15 минути, иначе направо си бях заминала с някой тир посока Свиленград/Истанбул. Нолина са професионалисти, отлично отношение към клиента, организирани и точни от всякъде. Взеха ми минимално капаро и то по мое настояване. Горещо ги препоръчвам. На мен също ми ги препоръча приятел и не се разочаровах. Цените са леко високи, но алтернативи винаги има - кварталният магазин и плоскости за 50 лева тотал за цялата баня.
С паркета имахме хиляди проблеми и първо ми идват на ум мисли за майки и лели. Мили хора, не пазарувайте НИЩО от Пазарджик. Каквото сме си купили от там, винаги е било яка минавка, но млъкни сърце. За паркета ми беше думата.
Фирмата е Лия, а офисът се намира на една от централните улици в града. Работното им време е ОК, за да можеш да отидеш и след работа. След оставено капаро 50%, доставиха паркета в уговорения срок и трябваше да платим цялата сума, въпреки че не бяхме готови още за поставяне. Тук се направиха на цигани и в издадената фактура написаха 300 квадрата някакъв евтин паркет вместо 50 Qstep. Спестяват си някакви данаци, но защо от мен?...
Монтажистът им беше адски свястно момче. Дойде, погледна пода и каза - ще го сложа, но ще ме псуваш после много, не е равно навсякъде и ще стане кофти. Поседва къртене на стария паркет, нова замазка на пода на целия апартамент + 3 седмици докато изсъхне замазката. Идва отново момчето да го слага и разцъфтяват проблеми с цигански характер. Мадамата от Лия се е направила на хитра и е сметнала, че може да ни даде по-малко материали, отколкото сме си закупили. По-малко паркет, по-малко изолация, по малко скоби за первазите... Грубата калкулация показва най-малко 300 кинта печалба от "икономии". Добре, че монтажистът си разбира от работата, иначе щяхме да имаме дупка с размери 1 квадратен метър в спалнята. Добре реди, с желание и най-вече с малко фира. Съмнявам се той да си е прибрал нещо, защото паркетът е много специфичен и не пасва на всяко място. А и с 2.5 квадрата - какво точно ще покриеш?... Щипките за первазите ги даде от себе си, а изолацията напазарувахме сами. Загорча ми, стана ми много криво. Всичко беше платено месеци преди поставянето и някак си не върви да се обаждам с жален/гневен глас - върнете ми парите, боклуци!... Сред неосъществените ми мечти за отмъщение е идеята да си взема отпуска и цял ден да раздавам "рекламни" листовки на ЛИЯ в Пазарджик на тортата. So mean :)
Малко преди да сложим измъчения паркет (BTW : V-образна фуга и страхотен цвят), си направих домашното за климатиците. Луднах с всичките коефициенти, мощности, енергии, въздуховоди и пр. щуротии. Избрах си едни "мерцедеси" за хола и спалнята клас три пъти А, накичени с лиготии и екстри. Цените също се оказаха добре накичени и разпратих запитвания до няколко фирми. За смях - офертата от София беше с ПЕТ лева по-ниска от тази в Пазарджик. Доставка и монтаж included. Намерих няколко банки, които предлагат кредит енергийна ефективност и с моята приятелка елката започнах да изчислявам прецакването. Някои имат висока такса за първоначално разглеждане, други имат висока лихва. В крайна сметка ОББ се оказа най-малкото зло. Всичко стана бързо и без много мотане с документите. Спрях се на фирма БУЛКЛИМА-Пазарджик. Все пак е добре да са по-наблизо като дойде време за профилактика и ремонт. Започна едно мрънкане по телефона за датата на монтаж. Не можели еди кога си, а аз исках да монтират и къртят преди да сложат съпоценния паркет. Пратих им един мейл, в който споменавах плащане и пари във всички 7 изречения. Учителката ми по литература би изпаднала в дълбока депресия, но пък ефектът беше точно какъвто трябваше - дойдоха на другия ден. Банката им преведе парите по сметка почти веднага, а аз наследих стабилни месечни вноски за следващата 1 година.
След сагата с паркета сложихме вратите (махагон, Porta Doors). Те също доста чакаха на склад докато им дойде времето. Идеята е да се слагат след паркет, за да няма 2 сантиметра просвет или да стържат дъгички по земята при всяко затваряне и отваряне. Избрах фирма от Пловдив. Справка - виж как наливам бензин в един друг пост. :)
Забравих само драмата с боядисването на стените. Реалните цветове нямат нищо общо с онова малко картонче, което гледах на каталога в магазина. Освен това едни "облачета" се носят по стените... Факт - имаме една малка цветова депресия/импресия... Животът наистина е шарен, но чак толкова ли трябва да бъде?...

Смъртта ще дойде боса - Андрея Илиев

Купих я преди доста време на едно от "мебелните" ми ходения до Пловдив през март. Прочетох я бързо и не останах разочарована. Искам още-е-е!...
Миналия ден, един приятел ми каза, че е попаднал на нея и разбира се - зарибил се е.
За съжаление се сблъсква със същите проблеми като мен - всичко останало издадено от Андрея е почти ненамираемо. Разчита на инициативата "предай нататък". Ще шервам, нали съм добро дете?!...

101 days later

I am back :)

Криминале – Чарлз Буковски

Видях я да стърчи от един кашон с книги като бишкота на сладоледена мелба. Примамливо.
Едно от изкушенията на Славейков. Не издържах. Върху опаковката от целофан на гърба беше лепнато етикетче „25 00”. Нито повече, нито по-малко. Ако искаш. А аз исках.
Вече си бях купила една книга малко преди това за по-скромните 15 лв., а и бюджетът беше поизтънял след шест дни в София. Реших да се пазаря за отсъпка. Нямаше какво да губя. :) Казах на премръзналия продавач, че искам да си купя книгата, но цената е много висока. Питам защо е така. Казва ми, че много трудно се намирала. Поглеждам внимателно корицата и забелязвам, че пише "Последният роман на Буковски!". Говорим си кратко само с числа. 22. 15. 20. 15. 17-18. 15. Съобщава ми, че трябва да се обади по телефона, за да попита дали е ОК. Кратко въведение в обстановката на човека от другата страна на линията – „Тука едно момиче иска да купи за 15 лева Криминале на Буковски. <пауза> Да, хубаво е момичето. <пауза> Добре.”
Броих парите и със задоволство прибрах покупката в чантата. Май за първи път ми правят „beauty discount” за книги. :)
Сега малко за самата книга, на която от страниците лъха аромат на старо - като от дванадесет годишно залежаване в прашна библиотека.
Главният герой е "супердетективът" Ник Билейни, а сюжетът е по-скоро някаква пародийна смесица от сай-фай & крими. Има екстравагантни мутри, пришълци от друга планета, разгонени съпруги, завързани случаи, преследвания с коли, мрачни барове, хиподруми и залагания, престрелки, бой, настоящи и бивши жени, смърт и разбира се ей така сякаш между другото - по нещо за живота, вселената и всичко останало...
Странна и много, много различна от всичко негово, което е минало до сега през мен.
Да съм честна докрай, ще кажа и че заспах на няколко пъти докато я четях въпреки скромните 180 страници. Отдавам го 3/4 на времето и други фактори и 1/4 на самата книга.

IN MEMORIAM

Преди няколко дни почина прабаба ми Петкана от Русе. На 92 години.
Не обичам, когато майка ми ми се обажда по телефона и ми казва «Как си, Ване?» с онази интонация. Веднага разбирам, че нещо се е случило и се стягам в очакване на удара. След това винаги следва «Нали помниш, че баба ти не беше много добре...» За части от секундата осъзнавам всичко и после сякаш няма смисъл да ми казва нищо повече. Стискам устни, затварям очи докато сълзите текат по бузите ми, а майка ми нарежда насечено и с мъка подробности... Има значение. Има ли?...Толкова ми е празно... Всичко губи смисъл.

Последно я видях миналото лято. Позна ме по гласа. От години беше загубила почти на цяло зрението си. Единственото й развлечение и връзка със света беше едно антично радио (с програма Хоризонт) и хората, които идваха да я видят.
Седях доста време при нея, говорихме си, държахме се за ръце. Въпреки годините, беше със напълно ясен разсъдък.
На тръгване от там я прегърнах. Целунах я по бузите и й казах, че я обичам. Казах «До виждане!». Оказа се, че е било «Сбогом!»...

Взирам се в снимки, спомени... Какво остава след нас? Трябва ли да остане нещо? А искам ли да остане? Има ли смисъл?...

Ето нещо от любимия ми Боен клуб:

And then, something happened. I let go. Lost in oblivion. Dark and silent and complete. I found freedom. Losing all hope was freedom.

It's only after we've lost everything that we're free to do anything.

Stop trying to control everything and just let go! LET GO!

Будистки плаж – Васил Георгиев

Чаках излизането на тази книга няколко години. Нито за момент не се съмнявах, че ще бъде факт. Стана ми мило и хубаво, когато видях една единствена бройка да стой на един въртящ се щанд в книжарницата в мола.
Не, не си я купих. Просто погалих с пръст ръба на корицата и се усмихнах. Бях я прочела в неделя.
Авторът, с когото имах честта и удоволствието да работя известно време в една адвокатска кантора ми изпрати мейл. Зарадвах се много и веднага отворих сайта на Пингвините, за да я поръчам. Те пък се оказаха големи бързаци и в събота ми се обадиха от пощата в Панагюрище – няма ли да идвам да си вземам пратката най-накрая?...
Повечето разкази ги бях чела, но от екрана на компютъра. Съвсем друго си е да плюнчиш вдървените ти и изсъхналите от студа пръсти, за да разгръщаш страничките, завит под меко червено одеало.
Знам, че няма да се харесат на всеки. Това му е чарът.
Според мен Васко е добър, има много „находки”. Повечето от разказите са истински пирони. Но все пак съм по един или друг начин сантиментално обвързана. Спомням си тежките сутрини в четвъртък, когато се засичахме в асансьора в 10:30 – принципно почвахме към 9 – 9:30. А често тогава само с поглед и по поглед се разбирахме, че и двамата сме разцепили седмицата предната вечер, по-известна като „малкия петък”. Спомням си как пушихме цигари на стълбите, закачливата усмивка, неговото сладко „ебаси”... Той беше човекът, който ме светна за „Лигата на разказвачите” и в тази връзка ако ви допада стилът, гравитиращ около Капитал Лайт, съвсем не е изключено да харесате доста Будистки плаж.
Не знам. Пробвайте.

Жени – Чарлс Буковски

Поредната книга, когато всъщност съм затрупана с учебната литература на Техническия университет. Факт. Когато съм в сесия или имам да правя проекти, най-много ми се четат книги. Сладко удоволствие, което подозирам, че ще ми излезе солено.
Да, Буковски е циничен и брутален на всяка страница. Изпитвах известно неудобство да чета в маршрутката и автобуса, заради вероятността някой изкушен любопитен поглед да надзърне в книгата ми, а от там да го погледне мокрият макарон на Хенри... Понякога вулгарността беше толкова силна, че очаквах всеки момент от разгърнатите страниците да заискачат вагини, които да полазят из градския транспорт на София, поразявайки го необратимо и за неопределен период от време.
Хенри ми е интересен. Много. Харесва ми откровеността му и искреността на всяка негова емоция. За някои негови чувства, състояния и ситуации ми напомня дори на мен самата. Да така е. Сега обаче не ме завличайте в еротични сесии и приключения.
Само искам да ви кажа, че да обичаш и да бъдеш обичан може да бъде нещо много тъжно, самотно и страшно.

Платеният секс – Даниела Великова

Голяма греда. Надявах се, че съм попаднала на книгата на една „бивша” проститутка, която разказва за живота си. Уви, не! Бях гледала интервю с нея преди много време в Шоуто на Слави Трифонов и силно се впечатлих. Още си спомням как изглежда – къса огнено червена коса, живи очи, леко пълничка, но не запомних как се казва.
Така се озовах с малкото книжле, а по-късно с голямото ми разочарование.
Журналистически материал. Все едно гледаш репортажи по телевизията в стил „Темата на Нова”. Сухо, далечно някак си... Ако проституцията беше компютърна игра, авторката е видяла само как изглежда първо ниво, но без да го минава. Да стигнеш до дракона трябва да дигнеш много левъли и да натрупаш експириънс. Личен при това.
Ако някой се досеща името на авторката от "бранша" - да признава веднага.

Нещо като имен ден... :о )

Антология Секси Хоризонти

Сай фай секс с елементи на разсъждения?...
Има няколко (да не кажа, че са само 2-3) разказа, които са хубави. Останалото е като пълнеж... Дори думата "пълнеж" е прекалено ласкава.
Убедена съм, че и нискобюджетен немски порно филм може да бъде на по-голяма "висота в сюжетната линия". :)
Имаше един виц в МЕИ-то, че грозните колежки правели най-страхотния секс, защото си мислели, че им е за последно...
Та и тук нещо такова има...

Звезната сянка - Сергей Лукяненко

Около 3:30 часа днес сутринта я довърших. После не можах да заспя още два часа.
Не знам как да опиша чувството. Толкова нежно, красиво, пропито... с наслада. Дори тиха болка. Защото вече съм я прочела. Край. Няма повече. А ми се иска още и още.
Много рядко съм изпитвала такава тъга и празнота, а същевремено някаква вътрешно духовно... Израстване?...
Сещам се само за Ендер. Не мога да обясня съвсем защо. Но тогава след книгата пак бях така... Променена?...

:)

Разглеждам снимки, направени през изминалата година... Прекрасни спомени и сякаш всичко било е насън... Какво ще бъде през следващата, не зная. Но това му е хубавото...

Желая на всички щастие, любов, приказни мигове, усмивки...

А ето и нещо, най-специалното от 2008 г.

U2 3D

Уникално.

Няма такава емоция.
Идваше ми да ръкопляскам заедно с публиката, да подскачам, танцувам и пея...

Панаир на книгата

Зарязах лекциите си от 3-ти семестър в София, за да мога да се прибера с всички покупки от Панаира на Книгата. Дилема нямаше. След "успешните" изпити материалите вече бяха позагубили актуалност и потребност. Все пак казах на леля да не ги изхвърля. Сантименталности? Жажда за знания? Не, просто Плюшкин-ът в мен се обади...
Та така. Беше ме страх, че на излизане от НДК ще съм останала само с пари за билет до Панагюрище. Или по-малко. Дете в сладкарница.
Някак си естествено се получи преодоляването на желанието да имам всичко. Критично огледах щандовете и разбрах, че каквото искам май вече го имам. Надявах се на големи отстъпки от издателствата, но очакванията ми бяха разбити още на входа с цакането с билетите.
Един лев за вход! Само, за да разгледам?!.... Подейства ми доста отблъскващо. Като се замисля на други панаири също е имало някаква"потребителска" такса, но за сметка на това заедно с нея те зареждат с една чатна брошури, талони за отстъпка и право да участваш в томбола с награди в края на изложението. Някак си те предразполагат, галят всичко потребителско в теб и ти идва да харчиш повече, отколкото можеш да си позволиш точно в тоя епизод от време.
На втория ден ме светнаха, че ученици, студенти и пенсионери влизат безплатно. Познайте дали платих. И без това давам по 600 лева на семестър в Техническия, поне да има някаква полза от това.
Другото малко разочарование е, че пропуснах Лукяненко. Бях там в 12:30, но той вече не беше. Реших, че не искам да сменя подарения ми Нощен патрул за новичък, но с негов автограф каквито имаше конвейрно подписани на щанда на Инфодар. Подаръкът беше по-ценен от подписът на човек, който не може да изчака 30 минути феновете си. Те и организаторите бяха избрали адското време за среща с читателите, та едва ли са били на тълпи и стада фантастите.... Представям си как си стои и не идва никой. Мъка.
Другото, което не ми хареса бяха продавачите. А те бяха точно такива - продавачи. Със същия успех могат да продават македонска наденица или бяло саламурено сирене в квартален магазин. Повечето бяха като "сложени" и "поставени" там на почасова работа. Оператор на касов апарат. Е, как ще ми продаде тоя човек книга освен ако аз отчаяно не искам да си я купя?Не рекламират отстъпките, промоциите, новите книги... Никакъв подход към клиента. Просто опаковат покупките в чантички и чакат да стана време да си ходят.
Не, не искам да ми се бутат и да нахалстват, а да могат да продават. Нещо като елегантно "ухажване" на клиенти...
Това го имаше, но от един друг тип продавачи. Отчаяните. Само като им видиш погледа и искаш да си вземеш нещо, за да бъдат дори само за миг не чак толкова нещастни. Напомнят ми на бабичките, които продават градински цветя на Витошка или до Попа. Никой не иска да си купи от техния щанд. Наоколо са само някакви лъскави книги, които се харесват повече на масовката.
Гранд тоталът е 10 книги, а пет от тях бяха за подарък. Неочаквано неегоестично като за мен.
Сред приятните емоции е срещата ми с Андрея Илиев. Не знам как, но не почувствах разликата във възрастта. Беше хубаво, а в бонус неочаквано осъзнах ценността на една реалност благодарение на неговата. Моята.