Днес ставам на 26 :)

Фермата на животните - Джордж Оруел

Преди доста време исках да си я купя от Славейков. На старо, разбира се.
Искаха ми някакви космични суми, а пазаренето не вървеше. Обикновено има два варианта - според зависи как е оборота през деня. В първия вариант ми правят отстъпка ако си взема две книги и горе долу всички са на сметка и щастливи. Във втория вариант обаче ми казват цена на една книга като за две. Не я исках толкова много, а и парите не ми бяха в повече. Затова и сега й дойде времето.
На моменти ми ставаше доста тъжно докато четях....
Върнах си някои поизбледнели спомени за пионерските връзки, манифестациите и "онова време". Лошо ли е било, хубаво ли е било - всеки казва различно. А аз май много не го помня, повече са ми разказвали.

Обади се, като стигнеш!

Болят ме ръцете и раменете. По-точно казано - стабилна мускулна треска. Като се сетя от къде я имам ме избива на весел смях. Но всичко по реда си.
На мен се падна честта да се занимая с интериорните врати за новия апартамент (цифром и словом общо 4 /четири/:) Харесах една фирма в Пловдив, която доставя от Чехия и Полша, a цените/качеството им са = около 3 пъти над масовите китайски мизерии.
По този повод вчера си взех един ден платен отпуск и дори си мислех, че ще успея да сърша около обяд. Да, ама не.
Пристигнах на време пред магазина в Пловдив, за да разбера, че трябва да чакам около 40 минути да дойде човека, с когото имам уговорка. Не мрънках. Може да се случи на всеки. Детето му било болно и трябвало да го заведе на лекар.
Дойде. Оказа се пичага. Качихме се на колата и го закарах до Панагюрище, където трябвше да вземе размерите на новите врати. Знам. Много разкарване е, но искам някой да носи отговорност, а не "майсторите" да се оправдават един с друг. Един вид ако само една фирма вземе размерите, направи доставката и монтажа, тя дава и цялостна гаранция. После ако се наложи, спокойно можеш да им биеш по канчетата и няма някой друг да им бъде виновен.
В крайна сметка смених модела на вратите, който пък се оказа по-скъп от първоначалния ми избор, а и доставката ще бъде някъде през януари... Отделно трябва да се правят още допълнителни довършителни работи из апартамента. Аз откъде да знам, че едната каса на вратата е дебела 16, а другата 14 сантиметра. Измазано ли е? - Да. Шпакловано ли е? - Да. Какви са сега тия работи?... Външно ми изглежда много добре, но такива разлики и мерки не ми правят ама никакво впечатление на 1-ви, че и на втори поглед.
Тръгваме да се връщаме за Пловдив и някъде по пътя ми светва жълта лампа с формата на бензинова колонка, а от дисплея по-долу учтиво ме подканват да заредя. Хубаво, мисля си аз и си правя план: оставям човека, плащам капаро, няма да се мотая из Пловдив, директно се прибирам и на излизане от града ще заредя. Общо взето така се и получи...
Борих се със задръстванията по центъра и най-накрая се добрах до околовръстното. Тъкмо подминавах последните търговски складове, качвайки нагоре една полу-детелина, за да се включа в магистралата и... Колата прехълца и бавно, но сигурно започна да губи скорост. Отбих в страни, така че да съм извън двулентовото еднопосочно платно, изключих от контакт и дръпнах ръчната. Като по учебник, само дето не пуснах аварийки. Не смятах, че трябва да мигам в жълто и червено като космически кораб, за да известя всички, че нямам бензин. Смях се лудо около 2-3 минути и реших, че трябва да се обадя за помощ. Уви, оказа се, че трябва да се спасявам сама. :) Нямаше какво друго да правя, така че си взех дамската чанта и си облякох якето въпреки жегата, за да мога да скрия деколтето. Все пак не исках да заработвам парите за интериорни врати на апартамента. Заключих колата и гордо вдигнах палец на минаващите коли.
От първите шест само една лада натъпкана на всички възможни места с чували с картофи почти спря. Човекът махна към картофите на предната седалка, правейки знак, че ще ме вземе стига да не бяха те. :) Засмях се още повече и му махнах... Точно тогава осъзнах, че токчетата ми са застанали зад голфа, а не пред него, т.е. идващите коли не могат да видят точно "бедата", в която съм изпаднала или я виждат прекалено късно, за да ми спрат. Смяната на стратегията доведе до качването ми при 2 симпатични момчета точно след три коли време.
Помолих ги да ме закарат до бензиностанцията на Еко, която се виждаше на 1300 метра от "мястото на събитието". Казаха ОК и ме питаха какво се е случило. Казах го по-бързо, отколкото го измислих. Трябваше да си измия ръцете, за да не ме помислят за идеално зле, а между другото да изям и един бой за да ми дойде акъла. Та за пред хората: някой карал колата преди мен, когато съм се качила била светнала резервата, а резервата се оказала наистина дълбока резерва, била съм решила да заредя на излизане от Пловдив, но ми свършил бензина. Отчасти това беше и истината, но някак си трябваше да препиша безрасъдството на друг. Същото казах и в бензиностанцията. Срам ме беше да си призная! :) Но срам не срам трябваше да пазарувам...
От там си закупих артикул номер 5910 - 10л ТубаПластмасова срещу сумата от 14,49 и десет литра бензин'95 за тубата. Наслаждавайки се на ситуацията и емоцията изпих един редбул в кафето с надеждата да ми даде крила.
Крила нямаше, но събрах стотици бибиткания, пресветвания и бурни ръкомахания от преминаващите и през ДВЕТЕ посоки на магистралата тирове, коли и други МПС-та.
Картинката наистина беше чудна. Велурени дълги ботуши на висок ток, черна джинсова пола, в едната ръка малка червена дамска чанта, а в другата голяма червена туба за бензин и фуния, привързана към тапата... Вървя и мъкна, от време на време се усмихвам и махам на преминаващите коли. На всеки 300 метра си почивах и сменях ръцете. Тук някъде осъзнах, че в старанието си съм се престарала и че само 5 литра щяха да ми стигнат... Препсувах се и продължих да събирам лоша карма, докато стигна до колата.
Нищо сложно после. Отвъртях капачката и сипах безценната течност. Завъртях я обратно и на включен контакт стрелката за бензин се мръдна цели 2 деления!... Тук трябва да отбележа, че в близост бяха някакви железопътни релси, защото докато прибирах празната туба в багажника видях огромният светещ надпис на преминаващия влак - "Панагюрище". Сигурна бях, че някой там седи отгоре и се залива от смях с мен. Аз поне се смях от сърце. Не вярвах, че такова нещо може да ми се случи. Вече съм анимационен герой. :)))
Като се прибрах се наградих с малък полуден на красотата. Направих си нова прическа и си боядисах косата. Черна. Нали съм блондинка под прикритие. :)

Детектив в Зоната на здрача – Андрея Илиев

Хубава и специална по един свой начин.
Мисля си за книгата и на ум ми идва само една дума.
Младост.

П.П. Благодаря! Ще намеря моя начин, за да върна жеста. :)

Дзифт

Бой и е*ане. Май е много смело е да си мислиш, че показването на бели пликчета под пионерската пола на млада комсомолка в черно-бял филм минава за върховна еротика. Дори и девойката да има хубави гърди, а зърната им да са щръкнали и мащабирани почти на цял екран. Смесването на секс сцени с научно-популярни кадри ала дискавъри ченъл да го оставим без коментар, а?
Има все пак едно/две попадения, но какво остава за другите час и десет минути. Трябва да връщат пари на излизане от Арена или поне да дават безплатна бира.
Залагам 3 лева, че наградите от руските фестивали са заради Смуглянка в началото на филма и другата руска песен по време на надписите.

Малки разговори

Един от последните ми дни в София. По стечение на обстоятелствата и най-вече заради будната ми съвест работих до късно в офиса на фирмата там. Прибирах се към квартирното вкъщи и да не се чувствам капо в следствие на отпадналата уговорка за 3D кино, се набутах в мола за последните прожекции. Тъкмо си мислех или по-скоро се надявах да съм самичка в залата, когато дойдоха още 5-ма човека с пуканки и кола. Големите надежди да гледам все пак добър български филм докато съм в София изгаснаха окончателно като светнаха лампите на течщите финални надписи. Дори очите на Буковска не могат да спасят жалките и отчаяни опити за кинематография.
Накрая не ти остава нищо друго освен и ти да «удариш по една терца».

Аз бях болна... и се излекувах. Посвещение - Теодора Захариева

За да си взема книгата, съществена роля изигра панагюрският елемент – колеги в работата, а и имаше представяне на книгата в града. Не ходих, но ми разказаха. Нали тук всичко трябва да се знае. :)
Имах някаква предварителна нагласа какво да очаквам. Хора, които са близки на авторката, споделиха, че са били много развълнувани, а дори и са си поплакали. Други ми казаха само, че се чете много бързо.
Прави бяха за всичко. Историята е потресаваща и няма как да я подминеш с лека ръка.
Нейният разказ „по истински случай” ми припомни един друг, който бях оставила да си почива на спокойствие в миналото. Хубаво е човек да забравя от време на време. А когато си спомни – да се почувства по-силен, защото е победил и надживял. Някой лекарства са невидими за очите, не се ядат и не се пият. Вяра, Надежда и Любов. Колко простичко и банално, нали?
Когато бях малка имах сериозни проблеми с бъбреците. Сега още ги имам, но доста по-рядко се появяват болки или възпаления. Години наред нямаше особен ефект от предписанията и грижите на докторите. Всяко лято в Хисар се киснех в басейни с вряла минерална вода. Съответно пиех и всякакви чайове от горчиви треволяци. За мен – тогава бях на ~8 години, цялото преживяване беше истински кошмар. Бедрата ми бяха насинени и изтръпнали от вечните инжекции.
След неуспехите на медицината не закъсняха и моите първи срещи с параНенормалното. Бледно си спомням как ме мъкнеха насам-натам из други градове и паланки, където имало някакви «уникални» екстрасенси. Семейството ми трябва да е било безумно отчаяно, за да повярва, че след като някаква лелка си държи ръката 30 минути над кръста ми ще бъда излекувана веднъж и за винаги. Всъщност, за да имало «ефект», трябваше да ходя на поне още 3-4 «сеанса». Всички резултати, дори и съмнителни или по-точно никакви, се заплащаха достатъчно скъпо. В бонус е дългото и търпеливо чакане в къщата на «екстрасенса» заедно с други болни, докато дойде твоя ред.
Сега разбирам, че тези екстрасенси не са лекували мен, а родителите ми и семейството им. Дали са им Надежда. Увереност. Сила. Вяра. Кураж. Смелост. Да продължат напред, а и аз заедно с тях.. Дали са им и всичко останало, което са загубили из кабинетите в болницата или из рафтовете на аптеките.
Не отричам категорично, че няма хора с някакви свръх-способности. Възможно е, но смятам, че са повече тези, които претендират, че имат такива без всъщност да е така.
Докато пътувах с тролей 1-ца в София преди няколко седмици, попитах една баба за следващите спирки, за да преценя къде да се прикача и изчакам автобус към Младост. Обсъждането на маршрутите на градския транспорт неусетно прерасна във въпроси от къде съм, дали съм студентка и какво уча. После бабето директно ме заби и удави в смут душата ми под седалката на тролея като попита имам ли Библия и вярвам ли в Бог. Зарадва ми се, когато плахо отговорих отвърдително и двата пъти и директно изскочи с оферта. С голям патос ми обясни как се събирали в някаква сграда до Центална гара. Идвали и много млади хора. Това последното тя очакваше да приема като сериозен аргумент, за да идвам и аз. Освен това идващата неделя от 10 часа направили по-мащабна организация за събиране в зала Универсиада. Може и Фестивална да беше. Все едно. Отдавна ме беше загубила тотално като публика и бях започнала да се чудя дали да не скоча от тролея в движение. Смъкнах се една спирка по-рано, преди да успее да ме вербува за каузата. На изпращане на моето припряно и с половин уста «Приятна вечер!», тя отвърна, че непременно трябва да дойда, защото там протичало «ток» и «ставали чудеса».
За пореден път се убеждавам в рядката си дарба да привличам като магнит около себе си всякакви ненормалници. Но както и да е...
Мисълта ми е, че не е честно да използваш шарлатанските си шашми и да играеш психолог на дребно, за да се възползваш от хората. Винаги ще се намери някой да им повярва. Например хора, които нямат нищо за губене, защото вече са загубили всичко.Разбирам, че им трябва светлина в тунела, ама точно тоя тунел ли да го ...

Вълшебна нощ – Богдан Русев

Впечатленията са съвсем пресни. Заедно с него по един или друг начин отново бях в София и успях да я почувствам както преди. Признавам си, че мъничко ми залипсва...
Стилът на писане е отдавна познат – като статии за списание „Егоист”. Има го и моментът, че и книгата е сравнително старичка (2005 г.), но за мен все още минава за актуална. :)
Концентрат от откровения. Ако някои от историите се бяха случили на мен, едва ли бих имала смелост да ги разкажа и напиша в книга. Просто ми е невъзможно да бъда толкова безсрамна. А и как да гледам после хората в очите, когато ще стоя съвсем разголена пред тях? Те все още ще имат своите тайни, а аз моите не.
За пореден път няма как да не се сетя за „Лигата на разказвачите”, организирана от Капитал Лайт. На живо Богдан Русев няма нищо общо – невзрачен, един от тълпата. Ако не ми бяха казали, че е той, дори нямаше да обърна внимание. Къде е тази сексуалност, която живее между страниците му? Оставям търсенето на граничарските кучета. За мен ще си остане загадка.

Провинцията или живот на кредит

Скоро слушах в един сутрешен блок по радиото водещата да казва, че хората пазарували, за да се чувстват значими. Изказването беше по повод актуалната напоследък тема за световната финасова криза и вече широко разпространената тенденция в България да се живее на кредит.
Истината е, че хората бягат от малките градове и отиват в София с надеждата да намерят там тяхната „американска мечта”. София е голяма, а магазините безкрайно много. Няма как да не се изкушиш да не си купиш нещо, което надскача доста стандарта на живот, който реално можеш да си позволиш.
Обяснение и причина намирам в две неща, като първото е следствие от второто.
В малкия град искаш или не искаш трябва да живееш с/при родителите ти. В по-лошия вариант с родителите на твоето момче/момиче. В още по-лошия вариант и заедно с неговите/нейните баба и дядо. Не може да се каже, че си се спасил дори и когато успееш да свиеш гнездо в непосредствена близост – примерно друг квартал. Изключенията са много редки. За мен е немислимо две поколения (деца и родители) да живеят заедно повече от 16 години на едно място, а за три да не говорим.
Затова младежите бягат възможно по-надалеч и с обратен билет до вкъщи само за Коледа и Великден. Това обаче не им пречи да страдат от болезнен провинциален патриотизъм.
Поради това т.нар. малък град страда от тотален дефицит на кадри, а от там и на фирми, които да предлагат работа. Всеки казва колко му е хубаво „на село”, но не би се върнал там, за да бачка за 250 лева и да живее при майка му. Всички се изместват в София, където кварталите вече са се изродили като градове в града. Горе долу и времето за пристигане от точка до точка е сравнимо с междуградско пътуване.
В едно предаване на Милен Цветков се обади една много възмутена от „провинциалистите” „софиянка”. Как може да си хвърлят торбите с боклук през прозореца? Защо не вземат да се върнат там, от където са дошли? Факт е, че много „софиянци” се дразнят дори, че някой друг може да им диша въздуха. Мислят си, че някой им отнема това, което по право им принадежи без всъщност да са съвсем наясно какво е то.
От време на време срещам приятели и познати и когато им казам, че живея в Панагюрище ме гледат съчувствено. Не, благодаря, нямам нужда от съжаление. Няма и причина за това. Трудно някой ще извади аргумент, който не мога да оспоря в моя полза. Но не за това ми е думата...
Кредитите са си кредити и е психологически предопределено и естествено да се налагат като начин на живот. Човек не е безсмъртен и според разбиранията на грешната му душа е „незаконно” да работи като луд 50 години, за да може да прекара последните 10 години от живота си в охолство, смучейки виагра докато се почесва по магнитните наколенки. Стигаме до идеята за получаване на всичко сега и веднага, пък да става каквото ще.
Пазаруването не кара хората да се чувстват значими. Значим те кара да се чувстваш нещо, което си направил/създал, а не предмет, който си си купил. Значим не е еднозначно на по-добър и повече от другите. Значим е същото като да си специален. А ти си такъв. Искаш или не.

Студентска работа

Студентска работа е нещо, което вършиш, а преди това си го отлагал до последния възможен момент. А дори когато последният възможен момент е дошъл, разбираш, че може да се скатаеш за още малко. За някои хора това е начин на живот цял живот, за други периодично поведение.
На мен ми се случва, когато нямам до себе си хора-ориентири. Такива, които те държат да не излизаш от правия път и те стимулират да движиш напред. Понякога, а може би доста често, бързо губя мотивация и концентрация. Скоростно сменям приоритетите според текущата ми егоистична таблица. Ако не сте изпитали на свой гръб резултатите от това ми поведение поне веднъж значи сте късметлии или никога не сме се срещали.
Няколко дни вече вися из кафетата на Техническия университет докато чакам да стане време за следващото упражнение или лекция. Гледам „зайците” и припознавам в тях себе си, а също и мои бивши колеги. Нещата са си все същите, само семестриалните такси са по-високи.
Един се е прецакал да си купи ръководството по химия, както и да си напише протоколите. Останалите 4-5 човека на масата преписват като луди, пушейки цигари с кафето, защото трябва да предават за заверка след 30 минути. Колкото и прилежен и старателен да си бил в гимназията, тук ставаш различен. Ксероксът, локалната мрежа и интернет стават бързо новите ти най-добри приятели. Навикът се заражда още в първи курс, а към края на втори вече е част от същността ти. Инерцията се запазва до самото дипломиране, а и дълго след това.
Не виждах никакъв практически смисъл от химията, а и без това не ми беше особено любим предмет, въпреки че ми вървеше. Преподавателят ми беше алкохолик и на всичките три лекции, на които по случайност отидох, разказваше един и същи урок за йонизация. В такива моменти е трудно да се надъхваш, че трябва да четеш, колкото и безсмислено да ти се струва това занимание. Започнах да усъвършенствам копи-пейст технологията, която в последствие разбрах, е майка на мизерията.
Така станах жертва на системата, а после на самата себе си. Как да обясня на сладурите от съседната маса, дето ма’ат карти вече един час, че тяхното пе’десе’не е по-голямо от моята терца. Има такава поговорка, че каквото сам човек си направи, друг не може да му го направи. И те така. Брутално професионално самоубийство. „Професионално” да се разбира във всеки възможен смисъл.
Един незначителен процент от хората, които завършихме работят по специалността. 97 процента от които пък изобщо не блестяха с оценки и резултати по време на следването.
Мисля си, че всички рано или късно разбират какво искат. Обаче само някои знаят как да го постигнат, а единци са тези, които имат потенциал и да го осъществят.
Мда, сега да бях да ония години, ама с тоя акъл... :)

Акага & приятели

Юли е слънчевият месец, а слънцето си ти.
Юли не идва край морето, преди да дойдеш ти.

Офертата дойде неочаквано от колеги от университета. Казах си – 10 лева, какво му плащаш... Нищо, че никога не съм била луда фенка. Всеки концерт на живо си има своя чар и удоволствие.
Съгласих се да се чакаме един час по-рано пред НДК, за да може да подгреем с някоя друга бира. Уви! Единствено аз бях успяла да победя адските задръствания и да пристигна навреме според уговорката. Греда, но не съвсем. Реших да се постопля из магазините в подлеза и така намерих подарък за рожден ден, а бях обикаляла мола с часове същия ден без късмет.
Десет минути преди концерта колегите дойдоха и се втурнахме към зала 1. Имаше само 3 места, които бяха по-кофти от нашите. Те бяха единствените три на последния ред и съотвено празни, а ние бяхме разпожени на предпоследния. Вкиснах се съвсем. След час на студа не ми се стоеше още два в мизерия. Така е като друг купува билетите, а той също като теб е за първи път в залата и няма представа къде е 19-ти ред в 5-ти сектор/блок.
Вече е традиция да си забравям очилата преди да отида на концерт. Мислено се успокоих, че поне този път съм си ги забравила вкъщи, а и се надявах, че преживяването ще бъде повече аудио отколкото визуално. Пробвах 3-те диоптъра на колежката и реших, че ще й ги заемам на всеки нов изпълнител, за да мога да се похваля, че не само съм го чула, но и съм го видяла.
На двете големи видео стени за съжаление пускаха само реклама на Първа инвестиционна банка и усмивката на Бербо, но не и картина от многото камери в залата. За сметка на това пък, озвучаването беше супер. Басовете бяха нагласени така, че да преминават през теб.
Затвориха вратите зад нас и концертът започна. След един бърз панорамен поглед на залата стана ясно, че е доста празна. Сръгах колегите и се преместихме около 12 реда напред, където имаше много свободни места. Подобрението вкара нужното количество комфорт и замрях в очакване...
Акагага – барабанист от средно ниво, вокал като нищо особено, китарист, който сякаш е дошъл от метъл банда, DJ от средно диско ниво, но доста надъхан и адската брас секция – тримата тромпетисти бяха супер, а когато имаха паузи в свирнята правиха невероятни асинхронни танцувални движения - просто ме размазаха.
Приятелите бяха (без да спазвам ред на появяване):
Хилда Казасян – голям глас, настръхвам....
Графа – добре познат, знаем си го какво може; добре се представи и чудно раздвижи публиката.
Дичо – приятно, но не до там; почти винаги нещо му липсва.
Тома – след Music Idol 2 е на всяка манджа мерудия сигурно, защото е от Пазарджик :)
Спомням си изключителното му слабо „подгряване” на концерта на White Snake и от тогава хич не му се радвам; повече му прилича да е вокал на средностатистическа БГ метъл група, отколкото да бъде „звезда” в родната музика.
Спенс – по-добре е да си остане водещ в радиото и да не се занимава повече с пеене; от време на време има някое друго попадение, но е толкова рядко, че има ли смисъл като няма значение?
Malow Mac – много го преживява, излезна все едно ни е освободил от турско робство, а всъщност да е чак такава голяма звезда, не знам; приятно пее или по-точно да се каже - рапира, но тази публика не беше неговата публика
Люси Дяковска – инфантилна, пренавита, дразни със сценичното си поведение, но пее хубаво.
Гимназисти специалност събуферна техника – има потенциал, но са си още зелени.
„Приятелите” изпяха каквото си беше по програма заедно с Акага, поклониха се, пляскахме и толкова. Някои хора от съседните редове се спасиха по-рано още към 9 и 30, за да хванат последните маршрутки предполагам. Останаха най-ентусиазираната публика, която беше дошла да се забавлява истински. Обстановката се разчупи и от седяща мина масово в правостояща. Акага, но без приятели, изсвириха и изпяха още 6-7 песни и си беше купон. По това време някъде видях пред мен Митко Павлов. За две секудни се вцепених от изненада. После той изглежда усети какво му мисля (да му стисна ръката/хвърля на врата и да му кажа, че ми е любим анимационен герой) и с бодра крачка се отдалечи във ВИП зоната. В продължение на месеци всяка сутрин се събуждах с него на работа. Много, много, много ведър...
Оценка средна хубост. За следващия път ще се замисля повече преди така смело да приема посещение на такива мероприятия.

Следобедни игри – НДТ „Сълза и Смях”

Наивистична комедия от Рома Майо. Поне така пише на билета. Много, много млад актьорски състав. Може би все още студенти. Някои бяха доста добри и предполагам, че след години ще ги гледам отново, но вече като утвърдени и наложили се имена.
Започна слабо и свърши някак неочаквано и бързо. Остава впечатлението, че е време за антракт, а не за край на постановката. По средата обаче имаше много.
Хората, които ме познават, знаят, че бях (а и все още съм) доста разглезено дете. Но също така и много чувствително. „Невинните” детски игри могат да оставят дълбоки, понякога неизлечими белези в човешката душа. Освен това, детската жестокост е сравнима с никоя друга. Обидата от друго дете, когато си малък може да се помни цял живот.
Като че ли точно в този момент разбирам с пълна сила какво означават „родители”, „семейна среда” и „възпитание”.

Дзифт – Владислав Тодоров

От доста време не бях чела толкова плоска книга. Елементарна, скучна, простовата. На всяка страница се усеща съшиването с бели конци. За него си затварях очите, за да се ядосвам по-малко как може да отпечатат такова нещо. Наистина по-добре да не обръщаш внимание на пропуските, защото няма да остане съвсем нищо.
Най-ценното е корицата (определено грабва вниманието) и офсет хартията (определено много приятна). Толкова.
Отдавна се каня да гледам филма, за да мога да го плюя и него на воля. Изключенията, в които филмите надминават книгите, са изброими на пръстите на едната ръка.
За мен е китайска загадка как може да е получил награди на филмови фестивали. Рекламират ми го като българския „Sin city”. Ха-ха!

On Line Bookstore – има ли такова животно?

В Смолян от доста време има голяма и доста прилична книжарница на центъра, въпреки че забелязвам как напоследък са преориентирани повече в канцеларските материали и учебните помагала. А и то няма как при положение, че в непосредствена близост е I-во СОУ, в което изкарах вторите, също така важни, седем години от живота ми. Изборът сега е почти близо до определението «богат», но все пак има какво още да се желае за по-претенциозните и четящите повече от една книга месечно.
В бурните гимназиални години само си мечтаех за такава книжарница, а когато тя вече е факт, минавам с удоволствие и дори гордост покрай нея. Рядко, да не кажа никога, не излизам от там без да съм оставила суми от порядъка на външния дълг.
По «ония времена» имаше само една мрачна «книжарница» с прашасали рафтове, на които бяха наредени учебници по химия и физика от седми до десети клас, както и четиризначни таблици, а в най-светлите времена можеше да се открие и някоя от безбройните части на «Колелото на времето». Спомням си с умиление как един ден зърнах новичко издание на «Властелинът на пръстените»... Със сигурност първото след онези два тома с твърди корици, издадени някъде в късния соц. Щастие. Купих го на секундата. Миналия ден в Мола видях как едно девойче буквално подскачаше около приятелите си, държейки невярващо «Нощен патрул» на Лукяненко. Ех, младини...
Та общо взето тогава единствено библиотеката в Планетариума крепеше положението, а освен това даде и добър жанров ориентир. Май пропускам да спомена само сергиите с евтините 101 забравени любовни романа с имена на мъже и жени. Ровех се из тях с надеждата, че може да намеря някоя книга-игра, които тогава разменяхме с приятели често.
Сега не съм в много по-различна ситуация. Няма да е голяма лъжа ако кажа, че книги в Панагюрище има само в обществената библиотека и вкъщи. :) За къщите на другите хора няма какво да говоря – нямам достатъчно наблюдения за представителна процентна извадка, а и не е в това въпросът.
Най-близкото спасение е на около 45 километра - Пазарджик. Намерила съм си един «извор», от който да задоволявам жаждата. Отново не е ча-а-ак кой знае какво, но е много класи над двата малки рафта с романи на Гришам и чик-лит в една от канцеларските книжарници в Панагюрище.
Тия дни внезапно сякаш звездите ми проговориха и почнах да виждам светлина в тунела. Интернет е голяма работа. Преоткрих он лайн магазините. Досега си бях поръчвала само подаръци за приятели и разни щуротии.... А защо не и книги?!....
Хеликон. Избрах си какво искам, както и куриерска услуга и плащане при получаване Много експедитивни и организирани. Направих заявката в събота. Във вторник пакетът ме очакваше. Всичко беше в рекламна чантичка заедно касова бележка и каталог на последните им издания. Адски яко. Създава ти истинско усещане, че си бил на пазар и наистина си си ги купил от реална, а не виртуална книжарница. Освен това ми бяха направили отстъпка и на практика доставката излизаше без пари.
Еврика. Имаме топла вода. Вече нямах спирачки.
Планирах следващия «удар» от сайт рекламиращ се като Книги за нежни души.
Еуфорията продължи много кратко. Българският манталитет и действителност ме върнаха обратно на земята. Първоначалното добро отношение си остана такова – първоначално. Лъгаха ме, мотаха ме и най-важното – разочароваха ме. Отказах поръчката на 5-те книги, теглих една каруцарска и реших, че трябва да се доверя на по-изпитани и «маркови» неща.
Рових сайта на Пингвините и си избрах отново същите книжки. Оказа се, че и на тях организацията им е смолянска. Повече от 3 седмици нищо не са ми изпратили. Поне пращат любезни писма, че ще се забавят...
Последните 5 дни щурмувам софийските книжарници с идеята да наваксам на създалия се културен дефицит. Доста успешно се справям. :)

Студени играчки са звездите – Сергей Лукяненко

Нямам особено обширен поглед върху руската литература, да не кажа и почти никакъв. Но всичко made in Русия, което ми е минало през ръцете, е все така тягостно.

Нанагоре ми идва носталгията по нещо, което осъзнаваш, че го няма, никога не го е имало или пък никога няма да го има.

Един сериозен недостатък. Много бързо се чете. :) За нула време я глътнах.

Кога ще излиза продължението?...

Factotum (Момче за всичко) - Чарлс Буковски

Трудно ми е да си обясня, че една и съща книга може да я усещам като развлекателна и сдухваща...

Харесва ми.

Ако личният ти (емоционален) живот не е в най-ведрата си фаза.... Е, тогава книгата има голяма вероятност да те "зареди" за промяна. А и не само.

Точа си зъбите за останалите неща на Буковски публикувани на български.

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (2008)

Сигурно за първи път от много време насам съм на кино заедно с Ирина и филмът не беше абсолютна греда. Сигурно, защото Цецо го избра. ;) Агитацията беше стабилна, а и към третото уиски бих се съгласила да гледам и Хари Потър XV-та част.

Хареса ми доста и много добре се вписа в соц-вълната на една от последно прочетените книги, която още ми държи влага.

Нашето момче (главният герой) не беше много адекватно, но като цяло може да се даде положителна оценка за представянето при все че не беше българин. Бабата пък игра идеално зле ролята си, мно-о-о-го слабо. Все едно никога не е била баба?!..... Дядото на моменти ми присядаше с непрекъснатите аналогии с таблата. Някак си имаш чувството, че дори и рецепта за сладко от сливи да го питаш пак ще ти го обясни със зарчета и пулове.

Приятно. Освен това е добре да го гледаш в подходящото време с подходящите хора.

Реваншът на Тангра – Андрея Илиев

Става ми все по-любим и все по труден за намиране. Книгата си купих това лято от Варна, като преди това без успех и по стечение на обстоятелствата бях проверила в няколко книжарници в други градове от страната.

Захапах я още на плажа... Две неща не мога да отрека и задължително трябва да изтъкна – умението му да разказва и чувството за хумор. Всъщност са три. Третото е усещането за жена. Последното почти не мога много да го обясня. То е деликатно, сексуално и джентълменско... Всичко едновременно.

Project GiGaMoNo - Радослав Парушев

Има една приказка, че алкохолът и висшето образование не прощават на никого. Та и тук така. Последиците изглеждат необратими.

Очаквам книгата (с разкази) да се хареса на много тесен кръг хора. Те май всички се познават по име и си се знаят кои са.

В тази връзка или почти без връзка ми идва да разкажа история от автобуса миналия ден по направление Смолян-София. Качва се някакъв образ в Асеновград и сяда до мадама на седалка в непосредсвена близост. Пичът се оказа доста комуникативен до степен „затрала” (ударението е на първото „а”; трудно преведимо понятие, употребявано често в смолянския регион). Девойчето беше изрусено, миловидно и точно толкова заблудено, колкото трябва да бъде една първокурсничка в МЕИ. Нашето момче обаче освен, че беше досадно отегчителен и бъбрив, нямаше и никакъв подход към жените. Свалката тръгна от разказ за работата му, която очевидно доста хареса, но все пак.... Като захвърчаха едни дивайси, едни сървъри, едни уникси.... Мамата си е*ало!... Все пак навреме се усети, когато тя позамлъкна, да смени темата. Уви, отново се изстреля в аут с обяснения за новото зареждане на трушии от баба му и други семейни истории.

Опитите ми да чета книга бяха окончателно осуетени, когато пък друг студент, седящ до мен, се заприказва с момичетата отпред... Сякаш не ми стигаше, че си беше надул слушалките на телефона с микс от чалга и Backstreet Boys. Отчаях се от живота. Ако това беше представителна извадка на следващото поколение мъже, то човечеството трябва да разчита основно на алкохола и на инвитро зачеване, за да се възпроизвежда. Такива кратуни, просто ня-ма!

Wild Child (2008)

Доволно тъп. Тийнеджърска комедия, която изглажда поне 48 мозъчни гънки. Зареждането с меню „Дует”(големи пуканки и 2 коли) беше най-хубавото нещо от цялото кино. На влизане в залата някаква какичка ни раздаде по една бутилка от поредната шльоковица на Нескафе. Дори и при тази компенсация няма как да не се чувстваш прецакан за 1 час и 15 мин време. Рекламите преди филма бяха по-интригуващи, мда...