За да си взема книгата, съществена роля изигра панагюрският елемент – колеги в работата, а и имаше представяне на книгата в града. Не ходих, но ми разказаха. Нали тук всичко трябва да се знае. :)Имах някаква предварителна нагласа какво да очаквам. Хора, които са близки на авторката, споделиха, че са били много развълнувани, а дори и са си поплакали. Други ми казаха само, че се чете много бързо.
Прави бяха за всичко. Историята е потресаваща и няма как да я подминеш с лека ръка.
Нейният разказ „по истински случай” ми припомни един друг, който бях оставила да си почива на спокойствие в миналото. Хубаво е човек да забравя от време на време. А когато си спомни – да се почувства по-силен, защото е победил и надживял. Някой лекарства са невидими за очите, не се ядат и не се пият. Вяра, Надежда и Любов. Колко простичко и банално, нали?
Когато бях малка имах сериозни проблеми с бъбреците. Сега още ги имам, но доста по-рядко се появяват болки или възпаления. Години наред нямаше особен ефект от предписанията и грижите на докторите. Всяко лято в Хисар се киснех в басейни с вряла минерална вода. Съответно пиех и всякакви чайове от горчиви треволяци. За мен – тогава бях на ~8 години, цялото преживяване беше истински кошмар. Бедрата ми бяха насинени и изтръпнали от вечните инжекции.
След неуспехите на медицината не закъсняха и моите първи срещи с параНенормалното. Бледно си спомням как ме мъкнеха насам-натам из други градове и паланки, където имало някакви «уникални» екстрасенси. Семейството ми трябва да е било безумно отчаяно, за да повярва, че след като някаква лелка си държи ръката 30 минути над кръста ми ще бъда излекувана веднъж и за винаги. Всъщност, за да имало «ефект», трябваше да ходя на поне още 3-4 «сеанса». Всички резултати, дори и съмнителни или по-точно никакви, се заплащаха достатъчно скъпо. В бонус е дългото и търпеливо чакане в къщата на «екстрасенса» заедно с други болни, докато дойде твоя ред.
Сега разбирам, че тези екстрасенси не са лекували мен, а родителите ми и семейството им. Дали са им Надежда. Увереност. Сила. Вяра. Кураж. Смелост. Да продължат напред, а и аз заедно с тях.. Дали са им и всичко останало, което са загубили из кабинетите в болницата или из рафтовете на аптеките.
Не отричам категорично, че няма хора с някакви свръх-способности. Възможно е, но смятам, че са повече тези, които претендират, че имат такива без всъщност да е така.
Докато пътувах с тролей 1-ца в София преди няколко седмици, попитах една баба за следващите спирки, за да преценя къде да се прикача и изчакам автобус към Младост. Обсъждането на маршрутите на градския транспорт неусетно прерасна във въпроси от къде съм, дали съм студентка и какво уча. После бабето директно ме заби и удави в смут душата ми под седалката на тролея като попита имам ли Библия и вярвам ли в Бог. Зарадва ми се, когато плахо отговорих отвърдително и двата пъти и директно изскочи с оферта. С голям патос ми обясни как се събирали в някаква сграда до Центална гара. Идвали и много млади хора. Това последното тя очакваше да приема като сериозен аргумент, за да идвам и аз. Освен това идващата неделя от 10 часа направили по-мащабна организация за събиране в зала Универсиада. Може и Фестивална да беше. Все едно. Отдавна ме беше загубила тотално като публика и бях започнала да се чудя дали да не скоча от тролея в движение. Смъкнах се една спирка по-рано, преди да успее да ме вербува за каузата. На изпращане на моето припряно и с половин уста «Приятна вечер!», тя отвърна, че непременно трябва да дойда, защото там протичало «ток» и «ставали чудеса».
За пореден път се убеждавам в рядката си дарба да привличам като магнит около себе си всякакви ненормалници. Но както и да е...
Мисълта ми е, че не е честно да използваш шарлатанските си шашми и да играеш психолог на дребно, за да се възползваш от хората. Винаги ще се намери някой да им повярва. Например хора, които нямат нищо за губене, защото вече са загубили всичко.Разбирам, че им трябва светлина в тунела, ама точно тоя тунел ли да го ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар