Til Death do us Part

Напоследък често си мисля за смъртта... И живота... Щях ли да направя това или онова, ако знаех, че този ден ми е последен? Имам отпечатан някъде срок на годност, но дали е още 3 дни или 3 години, кой да знае... Притискането от всички стани ме води до не съвсем безобидното допаминово пристрастяване и притъпяване до степен на вегетиране... Има ли изход този затворен цикъл?

Fasting 16/8

Гледам си записки с целеви килограми и мерки от преди години, когато съм си мислила, че съм дебела и се усмихвам... Надявам се, че няма да дойде време, когато ще казвам същото за сегашните габарити. :) Въпреки месеците усилия, прогрес никакъв. Почти се бях отчаяла и примирила с метаболизъм 40+, а в момента се чувствам сякаш съм открила топлата вода. Оказва се, че хранителните добавки и витамини, които приемам, макар и в нищожни количества, объркват фастинг режима. Започнах да ги пия след първото хранене за деня и няма и седмица - килограм надолу, а преди това стрелката на кантара не помръдваше! Като цяло се чувствам доста добре с интервалното гладуване. Остава да измисля и спорт...

За писането и хората

С почти месец закъснение, отпразнувахме рождения ден на Надя с mistery murder party. Беше приятно и за първи път си спомням целия празник - за разнообразие от последните 3, където лентата се къса след 5тото голямо уиски...
Та в някакъв момент на вечерта дочувам Надя да обяснява,че вече не пише (в блога) за живота си, а го живее. Най-накрая. Основно, защото децата са големи, а и има някаква баба Зафи, която е в играта на домакинството и поема съществена част от ангажиментите, така че спокойно да излизат едновременно с Генчо.
За себе си не зная ще го доживея ли този момент, предвид че всяко напускане на къщата е синхронизирано от споделен гугъл календар. Всяко от трите деца е със своя собствена отделна програма + вместени две родителски. Много е тежка семейната логистика и ако ми спрат интернета, ще се движим за кратко в инерцията,а после ще спрем, докато не дойде отново връзката с облака.
Същата вечер или по-скоро полунощ, Антон ми показа няколко семейни книги - баба му е писала стихове (доста добри), а дядо му е събрал един голям том с песни, истории и т.н. за родния им край (истинско богатство). Замислих се, че в онези аналогови времена, това е бил техният вариант за "бушон", в който да се излива насъбраната вътрешна енергия... Един човек, един бял лист и много животи - този вътре и този отвън, този, който мечтаем и този, който се случва... Понякога всички са един и същи, но няма кой да разкаже за него, защото го живеем.:)

Beautiful trauma

Стикчето е от август 2019 г. Отлежавало до момента в различни шкафове, а наскоро и върнато ми... Взех го специално за пътуването ни с Ирина до Германия - няколкодневна разходка, концертче. Чудно си изкарахме. Време е за още пътешествия и обновяване на козметичния комплект за ръчния багаж.;) Това заминава към коша заедно с още доста неща като част от лекото пролетно почистване.

No control

Най-голямата е картотекирана в отбор по плуване. Ходи на състезания. От време на време се преборва за медал и място на почетната стълбичка. На тренировки ходи всеки ден, без неделя. През ваканциите тренира двуМразово, както му казва тя. Общо взето, скъсват им банските от плуване. Последните няколко състезания ходи само с баща й, на мен се пада честта да отглеждам другите две деца вкъщи... И докато тече надпреварата през съответния уикенд, се набирам на рефреш класирането онлайн, което върви почти в реално време. истината е, че и там да съм, на място, освен да цъкам обновяване, друго не мога да направя. Мислено съм стиснала палците, крещя в подкрепа през всичките 30-40 секунди, докато плува и това е. Всичко е в нейните ръце, нямам никакъв контрол. Мисълта ме смазва и ме побърква - а я изпитвам често. Всъщност, всеки път, когато излезне от вкъщи... Притеснявам се постоянно, апокалипсисът връхлита. Поне в главата ми. Искам да я предпазя от всички болки и трудности в света, нищо лошо да не й се случи... Обаче не мога. Понякога и не трябва - за да изживее и "преплува" из своя дял с лайна от живота, така че да се кали и стане здрава, силна... Обичам ги тези диванета и сърцето ми е безкрайно разделено на три. Някой ден няма да издържи и ще се пръсне от мъка или любов. Което понякога се оказва, че е едно и също.

Богиня

Наскоро една приятелка публикува картинката във ФБ, тагвайки ни... Поводът - бяхме се събрали на разпивка след родителска среща на децата. (Трябва да направят алкохолът задължителен преди и след такива събития за по-голяма поносимост). Обсъждахме всякакви теми наред и неизбежно дойде на дневен ред въпросът с килограмите. Тя каза, че се обича и си харесва тялото, въпреки че е от пухкавите. Обясни, че ѝ е отнело години, за да достигне това състояние на приемане и съжителстване със себе си в мир.
Може да се каже, че и аз съм близо до моя breaking point. Преломно място, където ще се случи ключова промяна, но още не зная каква. Все още е трудно да се определи накъде ще потегля.
Три деца по-късно, както и три ремонтирани имота по-късно (в които изтичат почти всички свободни пари под формата на паркет, плочки, дограма и т.н.) някак реших, че е време да инвестирам и в тялото си. Тъгувам по гърдите, които не са това, което бяха заради гравитацията, годините, кърменето, напълняването/отслабването покрай ражданията. Започнах да чета по-засилено, за да се ориентирам в процедурите и докторите, които могат да направят циците ми големи (нормални), а не дълги... И вместо да си избера колко и какъв имплант да поставя, се оказах с няколко слънцезащитни крема, както и още доста мазила за лице.:) Понаплаших се с неуспешните истории - рак, проблеми... Много повече ми повлияха от добрите практики и щастливките, които не са имали проблеми 20 години след операцията.
Преди няколко месеца си мислех, че ще слагам силикон предсрочно, тъй като си намерих бучка в гърдата. Завих се с чергите и отидох на традиционния профилактичен преглед при мамолог, който ме успокои, че имам по-голяма киста. Няма драма, всичко е точно. Препоръча да правя повече секс за удовлствие и да дойда пак на преглед след 6 месеца. И след като не умрях от рак, животът продължи постарому.
Та напазарувах козметка за хиляди евро левове и започнах усилено мазане - не живея с илюзиите, че ще се подмладя. Обичам си бръчките на лицето. Очакванията не са ми особено високи - целта е да не изглеждам като пребито куче, което е трудно постижимо при настоящата липса на сън и очертаваща се неналичност в следващите 2 години. На 40 години най-накрая в мозъка ми проникна "wear sunscreen" и колко е важно това - започнах да мажа и бебето фанатично при всяко излизане с крем, нищо че не е силно слънцето изобщо или не се вижда от облаци...
Хормоните са ми все още в телевизията и за момента всякакви опити за отслабване завършват неуспешно. А трябва да съм що-годе прилични килограми преди да легна под скалпела, ако изобщо се реша. Лято 2023 ще бъде тъжно на плажа. Ще преглъщам "мъката" с много коктейли и бански за богини. :)

Resolutions

Преди около година си взех нов лаптоп. Все още е такъв - нов. Използвам го изключително рядко. Идеята беше да го използвам за уроци, както и да стане новият ми "домашен" компютър, а старият да премине към децата - те така или иначе го бяха окупирали покрай ковидното дистанционно обучение.
На ум пишех текстове, но не сядах да ги запиша нито на лист, нито на компютър, било той нов или стар. Времето минаваше и ето ме днес - някак си съм предпазлива в новогодишните резолюции, а и другите такива, "обещани" през годината. Най-много боли, когато разочароваш себе си и съвсем не ми се иска да измислям оправдания, за да приемам по-леко действителността и себе си.
Ще е хубаво за разнообразие да се приемам, такава каквато съм и да живея. Да живея.
Oh, wait... това също е резолюция. :)

Този, който не се празнува

И: Na na na na na na …So, so what? I'm still a rock star I got my rock moves Готова ли си да посрещнеш своите 40? (laugh)(wink)(teeth) АЗ:Не. Съвсем не. И: Така и трябва (smiley)

my personal pandora box

Не е точно кутия. Направо са си кашони...
Онези сантиментални вехтории, които не означават нищо за всеки друг, а са всичко за мен. Спомени от едно минало, което няма да се върне, а мен ме е страх да запратя в коша, защото... Защо?
Откровено казано, това са боклуци. Хартийки, джунджорийки... Цяла една епоха - събрана, за да бъде разказана... Всеки предмет си има история и някои от тях ще дигитализирам в блога, преди да поемат към небитието... Предстои ми голямо ровене и не бих казала, че ще го правя с особено желание, защото в един момент ще трябва да призная истини, които дори и ненаписани - пак болят до степен "е*@лосием@йката"... Мда.

skinny jeans

Ще мине още ДОСТА време, докато извадя плочки на корема, но всеки ден се чувствам по-близко до целта. Или почти всеки. Понякога изпадам в периоди на тотален мързел и липса на желание за каквото и да е. Храня се безобразно, не спортувам... Обаче после се съвземам и продължавам напред. Нали така, (Ку)брате?:)
Ходя на масажи и различни терапии веднъж седмично, скачам вкъщи с гривната 3 пъти седмично + размятане на гири... На този етап не ми е приоритет да вредя тренировки във фитнес или пък така модерното напоследък на село - канго. Може би следващият месец.
Видях петицата отпред на дисплея на кантарчето в салона, но което наистина ме накара да се усмихна е, че влезнах в дънките и панталоните от преди първата бременност. Пазих ги 4 години тия дрехи - сгънати там, най-горе в гардероба... Е, седят ми малко опънато по бедрата и тумбака, но работя по въпроса...
Ровейки из дълбоките архиви, намерих бележка с мерките ми преди 20 години. Талията ми е била 63 сантиметра и съм искала да отслабна?!... Сега ако имам такава талия, ще си ударя дупето в тавана, а то сигурно ще си остане там - размазано от кеф.:)
Напълно съзнавам къде и в какво е проблемът ми. Колкото и да (не) съм слаба, не мога да се харесам. Все искам още и още... Никога не ми е достатъчно и може би в това няма нищо лошо? Или?

ще ставам нацепена батка:)

Продадох кантарчето. Още на другия ден след като пуснах обявата, дойде някакъв Петър да го вземе. Искал да отслабне. Пожелах му успех и прибрах парите. Как да му обясня, че когато искаш да отслабнеш не си купуваш кантар, а карта за фитнес? Примерно.
Моята карта е от вчера - неограничени посещения за един месец + индивидуална програма за тренировките. Мина достатъчно дълго време от секциото, за да не се притеснявам от по-сериозни физически натоварвания... По-тежко за преодоляване е мързелът. А той, в моя случай, може да бъде и безкраен... :)

not a number anymore

Черен бански е най-честият избор на жените с наднормено тегло. Едно 90-95% бяхме с такъв. Всякакви комбинации - цял, половинки... Черно да е. Само дето този цвят не ни "отслабва" автоматично. Просто сме си дебели жени в един траурен плажен тоалет. Жалим душите и сланините си, гледайки хоризонта и заровили крака в пясъка, вместо да се радваме и наслаждаваме на живота.
Всички сме с педикюр, защото само крачето става за снимка. Обикновено ансамбълът във фона включва плискащи се вълни, някоя друга мида или рапанче. А ако пък ти е съвсем криво и потискащо, може и само кафето, нали... На фона на крайбрежен лазур, чадъри, шезлонг...
Успях да издържа на изкушенията и цяла седмица на морето се храних по нов хранителен режим. Никакви пици и палачинки не ме съблазниха достатъчно, за да прекратя мисия "новите ми стари дънки". Това всъщност беше 2рата ми седмица с диета, а настоящата е трета. Отслабвам, спортувам, чувствам се по-здрава и заредена с енергия. Кафе вече пия по навик, а не защото ми е нужно за събуждане...
Пуснах обява за кантарчето в интернет, защото правилата на "играта" е без теглене 30 дни и се надявам да го продам скоро. Вече не ми е необходимо. Той показва някакви цифри, които сами по себе си не носят кой знае каква полезна информация за формата ми или здравословното състояние. Открих, че е чудесно денят ми да започва без някакви числа, от която да зависи цялостното ми настроение и да е отправна точка на самочувствието ми, защото, нали, жените се теглим сутрин, на гладно и след тоалетна.:)
Достатъчно показателно е, че вече влизам в някои стари панталони и се надявам след две седмици да мога да сядам спокойно с тях - без страх, че ще ги сцепя.
Друго важно е краят на junk храненето - емоционално хранене, хранене между другото, доизяждане на порцията на децата "за да не се хвърля"... Изобщо, като се яде, се ЯДЕ! Не се гледа телевизия, таблет, телефон, книга или каквото и да е там друго.
Чувствам прилив на енергия, която преди очаквах да дойде от кафето(?!?), а сега набавям с качествена храна.
Добра новина е, че този режим на хранене повилия положително и на кърменето. Не забелязвам да намалява количеството, даже напротив.
За режима на хранене разбрах от една публикация във фейсбук на be more with less. Зачетох се в книгата, която препоръчваха. Уж да видя за какво става въпрос и ето ме...

Прасетата не плуват

Онзи ден голямата ми дъщеря излезе на разходка с прасето от снимката. Тя се прибра, а прасето - не...
Няма такава мъка и сълзи. Рев, ама рев ти казвам...
По разкази на очевидци, прасето е потънало, бълбукайки тъжно и без квичене в езерото до залата, където Ева го е запратила със засилка и неясно защо.
Плачът, силен и неутешим, дошъл после, когато разбрала емпирично, че прасетата не плуват. Също така и че не се връщат, когато ги изхвърлиш.
Няколко вечери поред преди да заспи обсъждаме терористичния й акт по нейна инициатива - обяснява ми как го е метнала, как е потънало и как после вече няма прасе... Как после плакала...
Ами така е. Дори и на две години и половина трябва да поемаш отговорност за действията си и да страдаш от последствията им. Някои хора не успяват и на 33 да я свършат тази работа.

Предвид факта, че разнасях прасето със себе си напред и назад повече от 15 години, дори не ми стана мъчно за неговата загуба. Детските сълзи обаче направо ми напукват сърцето понякога. А все си мисля, че повече от това няма накъде.
Може и да е за хубаво, че прасетата не могат да говорят.
И че потъват, изчезвайки безследно.
Не мога да кажа същото за спомените ми.

reading challenge 2016

"You have read 43 of 70 books in 2016." - така ме посреща профилът ми в Goodreads. Не съм спряла да чета, но някак спрях да пиша за книгите, които (не) са ме развълнували.

Покрай минималистичните ми увлечения напоследък започнах да се разделям с книги от личната ми библиотека и да ги нося в Градската. За момента разкарвам книги, които не са ми допаднали особено и не смятам да чета повторно... Определено е по-добре да намерят нови читатели, които евентуално ще им се зарадват, отколкото да прашасват у дома и да пълнят рафтовете, вместо там да има неща, които наистина ме радват. Или пък нищо. Нищото също е хубаво. И има способността да ме успокоява също както и нещото. :)

Също така, изпратих 10 детски книги на Туве Янсон за възстановяване на изгорялата библиотека в село Мененкьово.

Като последващ етап до края на годината си представям как се разделям с 50% от хартиените си книги. Почти нямам място къде да ги съхранявам. Започнах да се занимавам със сложни логистики по опаковане, пренасяне, разнасяне, подреждане тук и в Смолян. Дадох си сметка за това и намирам за по-добро решение даряването им. Един вид принос към местното четящо общество или по-скоро неговата липса. На кое да е литературно събитие в града, на което съм присъствала, средната възраст е около 55 години... А човек, четящ книга в парка, а не статуси във фейсбук на телефона, е нещо като модерен вариант на бялата лястовица... Много мъка по тоя свят!

Ситуация след ситуация - Тео Чепилов

Купих и реших да прочета заради онази носталгия от 90-те, по списание Егоист... И някъде след 2-рия разказ чувството премина. Следва потапяне в стил Буковски. Поредният... И трябваше да превъзмогна себе си, за да довърша книгата.

Успях да се разсмея на няколко места и затова цъкнах втората звезда в гудриидс, но иначе като цяло е идеално зле.

Книгата заминава като дарение към Градската библиотека.

в търсене...

В търсене съм на нова професия... Може би няма да изненадам никого, ако кажа, че заглеждам педагогически специалности в Пловдивския университет... Имам още година и половина майчинство, след което трябва да се върна на работа. В най-добрия случай ще мога да ползвам 6 месеца неплатен отпуск и каквото там се е събрало като платен.
Мисля си за нова работа, защото искам да увелича времето, което прекарвам със семейството си или пък е от-мен-за-мен.
Не съм спряла да търся варианти и за собствен бизнес, но това пък би ме ангажирало много повече, отколкото работа с работно време от 8 до 16...
Все още не е съвсем бистра концепцията, но усещането, че пропускам момента става все по-силно.

10-ка

Днес пристигнаха новите ми дънкови панталони. Разписвам за пратката на куриера и отварям пакета. Шок и ужас! "Боже, огромни са!" е първата ми мисъл. "Боже, стават ми!!!" е втората, установявайки, че 10-ка UK на Next ми лепи идеално на дебелото дупе...
Да, съвсем официално е. Ударих дъното, когато днес следобяд ми се обади една колежка по телефона, за да ме попита дали пак не съм бременна. Получила информация от три различни независими източника... Не, не съм... Просто 6 месеца след раждането отново съм килограмите, с които преминах вратата на АГ болница Селена. О, йе!
Не мога да се спра да ям. Хормоните ми разказват играта - физически и психически. Бебето е само и единствено на кърма, което означава, че не си спомням кога за последно съм спала повече от два часа непрекъснат сън. Май преди около година. Не знам.
И ето ме! Огромна и мрънкаща! Крайно време е за крайни мерки. Още на вечеря започнах с ревизия на храната, а утре продължавам с диета и спорт.
Преди известно време си говорих с Ицко в Смолян при една случайна или не чак до там случайна среща. Стана на въпрос, че на човек му отнема между 3 и 6 месеца, за да се адаптира към всяка промяна. После свиква и му е все тая. Обаче към кофти форма & външен вид колкото и време да минава - все тая. Не може да привикне, да се чувства ОК... Имало някакви научни изследвания, статии по въпроса. Е, не знам за тях. Не съм попадала. Обаче за себе си знам. Не мога да се търпя така. Единственият бонус е, че циците са ми бомба. Но на общия фон тлъстина това няма кой знае какво значение.
Борбата ще е трудна и дълга. Чудя се дали да не потърся професионална помощ от треньор...
Стиснете едни палци! Потупайте ме по рамото. Знаете много добре, както и аз, че ще ми се получи. А малко подкрепа в този тегав момент няма да откажа.:)

Yellow!

Изпуснах си телефона. Пред входа на блока съм, прибирам се от двучасова разходка с двете деца. Едно такова хубаво ми е и някак леко. Горда съм, че са оцелели, както и аз... Направо си е специална супер сила и умение като на анимационен герой да можеш да се справиш сам едновременно с двумесечно и двугодишно дете. Та предполагам такива неща се случват. Просто сега е било ред да се случи на мен. Вадя го от джоба на якето, за да видя колко е часът и усещам как се изплъзва от сухите ми пръсти. Полита към ръба на тротоара и се приземява успешно на асфалта. Вдигам го, не му е първи път. Казвам си, че е боец и ще оцелее. Поне 3-4 брутални изпускания има от 1.5 м височина директно на улицата. Протектори, кейсове, защитни стъкла и други глезотии са за аматьори, нали... Кефи ме колко РОЗОВ, тънък и лек е телефонът. А също не искам да има нищо между пръста ми и екрана, освен драскотините, които съм му причинила... Е, да... Ама не!.. Стъклото остана цяло, но матрицата замина... Тачът вече си тачваше сам - набираше си както и когато иска, ако изобщо успеех да го отключа.
Странно. Изненадах се от себе си. Нито се ядосах, нито се вкиснах, нито... Нищо! Беше ми все едно. Вътрешно спокойствие, въпреки тоталната щета...
На другия ден си поръчах по интернет същия телефон, но жълт.:) А няколко дни по-късно и един красив черен кейс, който се надявам, че ще опази машинката, която използвам преди всичко друго най-вече за правене на снимки, а след това за разговори, браузване, четене и т.н.
Сега дадох първия ми iphone 5c на ремонт. Присъдата се върти около 150 лева, но предполагам, че след това ще е като при колите, ремонтирани след катастрофа. Никога не са същите.
Борих се с научнотехническия прогрес като прасе с тиква и някак си успях да прехвърля частично информацията. Много омразно ми е всичко това - тотална загуба на време, нерви... Цъкаш на тъпия комп, а той те псува и ти вика, че няма достатъчно свободно място за еди коя си инсталация...
Мъчно ми стана. Толкова прочетени книги, запазени цитати, бележки... Оставени за после. Онова после, което никога не идва. Защото важният и единствен миг е този СЕГА. Жалко, че трябва да се върна 775 лева назад, за да си го напомня.
С триста зора успях да натисна ирейз ол и всичко в него замина в небитието. Не ме кефи идеята някакви непознати хора да се ровичкат в личното ми пространство. Не че има кой знае какво специално за криене. Просто е гадно. Не искам да споделям с непознати снимки на децата, а също и да преглеждат кореспонденция...Едва ли ще им е забавно да четат смс-и "купи хляб" или "няма минерална вода", "честит рожден ден" и други такива - сигурно и те си ги имат на телефоните в изобилие. Ама това са си моят хляб, вода и ден и съвсем не искам да ги деля с никого.

Та така. Ако ви липсвам или просто искате да кажете здрасти, обадете се или пишете. Сега в тая съща минута. The time is now...

Ева - 2 години!

Щаслива съм!;)

Обичам те!

Бояна

Неповторима. Прекрсна. Разкошна. Единствена. Гласовита. Гладна. Търсеща. Намираща. Будна...

Обичам те!