Първата зима

Петя няколко пъти ми беше казвала, че най-страшно е първата зима. Да мине. А мине ли... Бях се подготвила и настроила, но не очаквах, че ще е ЧАК толкова зле. Изперквам. Не съм на себе си физически и психически. Излизаме поне за по час всеки ден, но това не променя съществено положението.
Събирам се и намирам енергия, за да ходя на аеробика два пъти седмично. Не пропускам, ходих дори болна и според мен спортът помогна, за да се преборя по-бързо с хрема и гърло. Ако се бях залежала, можеше и повече време да откарам. Хубавата новина е, че се оправих, а лошата, че Ева започна да точи сополи. Поне се кефи на пръскалото за нос Стеримар. ;)
Дупката е голяма. Емоционална. И не само. На моменти започвам да се съмнявам, че все още мога да комуникирам нормално с хората. Пиша доста често във форумите, където сдружих с няколко шемета като мен. Всеки си е с филма и разнообразието във възгледите и децата е толкова голямо, че ми помага да се задържам в час. На моменти ми е непонятно как знам повече неща за бебетата на хора, които никога не съм виждала през живота си, отколкото за децата на най-близките ми хора. А близки ли сме си? Общуваме от време на време по някое време. Всеки забързан, своето щастие, бяга напред...
Логвам наум. Мисли, чувства, случки, състояния. А не знам искам ли да ги помня, да се връщам към тях след години.