ракетно гориво

Почти съм сигурна, че и такова съм пила снощи. Направо си махнах главата. През кръста. За по-сигурно.
Има моменти, когато силно затлачвам системата. Цикя. Мисля си и се притеснявам за щуротии. И просто трябва да ударя копчето за един мощен рисет. Със средния пърст.
Не знам кога порастнахме. Кога станахме етикети от визитни картички? Експерт. Мениджър. Директор на водопад... Кога спряхме да бъдем деца? Спонтанни?...
Обаждаш се на някой, за да си направите екскурзия през почивните дни. Чуваш милион оправдания защо няма да дойде и нито една истинска причина. Животът ги е омачкал и сгънал върху дивана в хола и те са заобичали комфорта му повече от всичко друго. Диванът, не живота. Последното им пътешествие-приключение, за което могат да разкажат е от Дискавъри ченъл. Фаааак! Не е истина... Релсите им са толкова солидни, че единственият шанс да се засечете е, когато направят кратък престой на някоя малка гара. Пак по разписание.
А имаш ли желание, възможностите сами те намират. Вчера си представях как ще карам поне 2 часа в адската мъгла до София и евентуално да имам някакъв шанс да се класирам още за началото на Тайното парти послучай 30-тия рожден ден на Ицко. После си представях тегавото връщане още същия ден без да пия алкохол или да пия с риск от още по-тегаво връщане на другия ден. В крайна сметка един колега ме закара, а прибирането - с автобус. Бързо ги решавам тия работи. Пуснах си отпуска, метнах тениска, чорапи и бельо в една раничка и газ... За да намеря Смолян в София. Добре ли е?:)
Ицко се изненада. Ама много. При все, че бяхме хиляди маймунки, никой не беше спукал гърнето. Партито беше супер. От един момент влезнах в режим на безсмъртие и сам-съм-си-рекърдс... Last men standing бяха само смолянчани и няколко такива, които го докарват на дух без местожителство по лична карта.
Тръгнали сме си с Чавдар и Андон около 5 сутринта. Така е по спомени на очевидци. Нямам представа колко е бил часът. Толкова хубаво, представи си! От моментите, когато достигам вътрешен мир и до някакво велико прозрение - за себе си, за живота, вселената и всичко останало. Казвам си, ще го запомня... Но на сутринта се е изпарило заедно с алкохола през кожата ми. Остава само като чувство. Знам, че нещо се е променило, но не знам какво. Само, че е хубаво.
Чавдар е добре запознат с течното ми състояние и фази. Познаваме си номерата от репертоара - повече от 15 години. Виж, на Андон може и да съм му дошла в повече с моята анимационна приказност... За последната особени заслуги има Петър, който забърка такива отровни шотове, че...
Возя се в таксито към автогара юг и шофьорът гледа към групичка ученици с ранички да се мотаят около паметника, който е "в крак с времето". Говори ми, че си мечтае за това сега. Да бъде ученик, да носи шестици, да няма никакви други грижи освен да ходи на училище. А той като бил малък - не слушал, биел се, имал кофти оценки. Майка му викала да учи, ама... Мечтае на глас - да е на ония години, но с тоя акъл. Питам го, ако може да се върне назад, би ли променил нещо. Отговорът беше едно горчиво да. Не ми е симпатичен и решавам да не му дам добър бакшиш, въпреки че ме закара на време. Викаше по колите и пешеходците по пътя. Обясняваше им да ходят на село. Някакво супер презряно и ужасно място в неговото съзнание. Където няма живот. И са събрани всички утрепки. Не знам да го съжалявам ли, или да му се ядосам. Просто слизам от колата с мощно тръшване на вратата и топам два пъти с токчетата по асфалта - като Дороти. Магията сработва - имам билет за автобуса, който потегля след 30 минути. Надувам слушалките на плейъра на макс и се опитвам да игнорирам миризмите и завоите, които се подиграват със свития ми стомах. Избирам да не чета книга, за да не премине състоянието ми от идеално зле в идеално трагично.
Изкъпах се и спах 2 часа, които ми се сториха като 100 години. Refresh. Ама главата ми още е в някаква мъгла. Пиша бавно и с усилие. За утре не ми се мисли. И без това имам само Сега.