Вода! Митре ле, ий...

Неделя, около 11 часа преди обяд. На вратата се чука, звънецът не работи от месеци. Съседът, който живее срещу нас. Да ме предупреди, че няма да имаме вода от 22 часа тази вечер до понеделник вечерта. Да сме си наточели вода. Стана ми мило.
За две години живот на квартира в София, такова нещо никога не ми се е случвало. Може би, защото няма такива брутални режими на водата, които да те връщат назад в битовизми от зората на цивилизацията. Легени, канчета, поливане...
Във всеки по-малък град съседите се познават. Поздравяват на входа на блока или по стълбището. Ще те попитат как си, дори и понякога да не им е важно какво ще им отговориш. Но кога последно някой ти е задал този въпрос, защото наистина иска да разбере как се чувстваш, а не е просто въпросителна прелюдия към разказ за неговия ден с оплаквания.
Приятно е да отиваш сутрин към колата и да разбереш, че цяла нощ е била отключена и нищо не липсва. А тя си е там, пред блока и те чака, за да тръгнеш с нея за работа. Друго е да я намериш затрупана с есените листа от цялата улица и отскубнат преден номер. Защото започва със СМ, а не само със С - като София, от където не съм. Преди известно време един съсед ми се обади, прибирайки се от пазара с покупки. Да си дигна предното стъкло, забравила съм го наполовина отворено, а ще вали. Яко, нали?
Сигурно мога да изброя сто причини в полза на живот в София. И още толкова против. Просто някои дни са 101. Ще ми дадеш ли твоята причина?