сряда, 2 март 2016 г.

Yellow!

Изпуснах си телефона. Пред входа на блока съм, прибирам се от двучасова разходка с двете деца. Едно такова хубаво ми е и някак леко. Горда съм, че са оцелели, както и аз... Направо си е специална супер сила и умение като на анимационен герой да можеш да се справиш сам едновременно с двумесечно и двугодишно дете. Та предполагам такива неща се случват. Просто сега е било ред да се случи на мен. Вадя го от джоба на якето, за да видя колко е часът и усещам как се изплъзва от сухите ми пръсти. Полита към ръба на тротоара и се приземява успешно на асфалта. Вдигам го, не му е първи път. Казвам си, че е боец и ще оцелее. Поне 3-4 брутални изпускания има от 1.5 м височина директно на улицата. Протектори, кейсове, защитни стъкла и други глезотии са за аматьори, нали... Кефи ме колко РОЗОВ, тънък и лек е телефонът. А също не искам да има нищо между пръста ми и екрана, освен драскотините, които съм му причинила... Е, да... Ама не!.. Стъклото остана цяло, но матрицата замина... Тачът вече си тачваше сам - набираше си както и когато иска, ако изобщо успеех да го отключа.
Странно. Изненадах се от себе си. Нито се ядосах, нито се вкиснах, нито... Нищо! Беше ми все едно. Вътрешно спокойствие, въпреки тоталната щета...
На другия ден си поръчах по интернет същия телефон, но жълт.:) А няколко дни по-късно и един красив черен кейс, който се надявам, че ще опази машинката, която използвам преди всичко друго най-вече за правене на снимки, а след това за разговори, браузване, четене и т.н.
Сега дадох първия ми iphone 5c на ремонт. Присъдата се върти около 150 лева, но предполагам, че след това ще е като при колите, ремонтирани след катастрофа. Никога не са същите.
Борих се с научнотехническия прогрес като прасе с тиква и някак си успях да прехвърля частично информацията. Много омразно ми е всичко това - тотална загуба на време, нерви... Цъкаш на тъпия комп, а той те псува и ти вика, че няма достатъчно свободно място за еди коя си инсталация...
Мъчно ми стана. Толкова прочетени книги, запазени цитати, бележки... Оставени за после. Онова после, което никога не идва. Защото важният и единствен миг е този СЕГА. Жалко, че трябва да се върна 775 лева назад, за да си го напомня.
С триста зора успях да натисна ирейз ол и всичко в него замина в небитието. Не ме кефи идеята някакви непознати хора да се ровичкат в личното ми пространство. Не че има кой знае какво специално за криене. Просто е гадно. Не искам да споделям с непознати снимки на децата, а също и да преглеждат кореспонденция...Едва ли ще им е забавно да четат смс-и "купи хляб" или "няма минерална вода", "честит рожден ден" и други такива - сигурно и те си ги имат на телефоните в изобилие. Ама това са си моят хляб, вода и ден и съвсем не искам да ги деля с никого.

Та така. Ако ви липсвам или просто искате да кажете здрасти, обадете се или пишете. Сега в тая съща минута. The time is now...