сряда, 29 септември 2010 г.

Химн - Айн Ранд

Може и да е написана преди известните антиутопии на Оруел, но да си пръв не означава непременно да си по-добър. Е, не ми допадна. Кратичко, постничко - ние, аз, любов... Оправданието може би е, че е "разказ", разделен в 12 части.

Единственият бонус е дискът. Текстът чете Татяна Лолова и доста добре й се е получило. Признавам, нямах нерви да изслушам цялата книга, но това се дължи на съдържанието.

събота, 18 септември 2010 г.

На юг от границата, на запад от слънцето - Харуки Мураками

За тази книга ми каза Миглена, докато тършувахме из рафтовете на Пингвините в Смолян. Имаше няколко книги от същия автор, който тя определи с "пише много шантави неща". Само толкова ми трябваше, любопитството ми беше вече раздразнено.

Все още не съм се ровила из интернет, но мога да предположа, че коментарите ще бъдат доста противоречиви... Не искам да търся обобщения за творчеството му. Впечатленията ми за сега са само от една конкретна книга и може би ще остане така за известно време. Просто ми дойде в повече.

Първо, определям се като романтичен човек. Второ, осъзнах, че съм обременена от филмите, които завършват с щастлив край. Няма начин онези двамата да не се съберат накрая, разбирате ли? Това може да не е валидно за мен или примерно за момчето от съседната къща, но някъде, някога, за някой - трябва!...

Подтиска ме мисълта за примирението. Дилемите, въпросите на главния герой, всеки ги има. Е, може би не всеки. Аз ги имам. Понякога. Дори не точно съшите, но ги имам.
Страхувам се безумно от "релсирането", което улавям около мен и близките ми хора - приятели, семейство... Примирението. Кога спира човек да се бори със себе си? Аз мисля, никога. Но дали е така? Може би в един момент наистина спираш, но продължаваш да си създаваш илюзия, че не е така. Имаш нужда от това тънко утешение, иначе душата ти ще се свие и ще изчезне. Завинаги. Въпреки че все още теб те има.

"Единственото дете" много силно ме жегна. Напипа слабото ми място. И наистина, само някой друг такъв "единствен" може да го опише и почувства.
Да бъда едно дете имаше своите предимства и недостатъци, а последствията от тях изпитвах и доста по-късно, например в гимназията или студентските ми години, когато социалният живот стана наистина... социален.:) Аз бях смолянска принцеса и светът се въртеше около мен. Просто не разбирах защо другите не го знаят. За мен това беше неуспоримо статукво, с което другите трябва да съобразяват поведението и думите си. Нали съм принцеса?!... :)) Като дете бях обгърната с обич и внимание, обгрижвана, капризите ми бяха задоволявани... Е, имаше и драми, например поредната ми прищявка не беше осъществена и... Сълзи, сополи, пак сълзи... Сега ми е смешно, но тогава за мен беше краят на света. :)) Въпреки всичко това, бях доста самотна. Приятелките ми си имаха брат или сестра, а аз не. Бях различна от тях. Много. Не делях нищо с никого. И не само...

Оставям тази болезнена тема, за да започна друга такава. Моите eX. Не бих казала past, защото някои от тях са все още в живота ми по един или друг начин. В момента осъзнавам, че не мога да пиша за тях, защото... Хм, каква гледна точка да избера? Мога ли да се дистанцирам? Твърде лично и част от мен, за да мога да го разкажа. Може би винаги ще бъде така. Може би, не?...
Мда, и всичко това заради книгата и една отминала(?) детска любов на главният герой. Като казвам детска, имам предвид истинска, онази с пеперудите в корема, когато ти прималява щом те погледне само и... Децата са просто необременени, не изпитват страх. А дори и да го правят, по-лесно намират начин да го преодолеят. Главата ти е бъркотия от мисли и чувства. Гмурнал си се в дълбокото, без дори да го осъзнаваш. Само един поглед или случайно докосване можеше да подхранва с месеци въображението ми... Честно, не си спомням конкретно моите четвъртокласнически любовни мечти, но помня, че беше хубаво. Сладко!...
По-късно, с времето нещата някак започнаха да стават сложни...

Не знам дали бих препоръчала книгата на някой. Определено бързо се чете, неусетно.
Но бих предупредила за възможната поява на странични ефекти след прочитането й. Такива неща трябва да ги пише на корицата, както е по опаковките на лекарствата.:)

Инвентарна книга на социализма - Яна Генова, Георги Господинов

Пожелах я, откакто я видях преди години. Винаги ме е спирала цената, все се улучваше в неподходящо бюджетно време. Една неделна разходка из Пловдив, завърши с час обикаляне в новата ОГРОМНА книжарница на Хеликон на главната. И така, ето я и нея в моята библиотека...

Предговорът "Преписки в полето" е един от най-добрите, които някога съм чела!!!

Разлиствайки книгата се върнах назад във времето на моето детство, а емоцията беше подсилена, защото тъкмо се бях върнала от Смолян. Моят Смолян.

Какво да кажа? Спомням си много и малко. Някои неща паметта ми е забравила услужливо.
А трябва ли? Искам ли да ги разкажа на децата ми?

Призраци от отдавна изминало време все още се крият по ъглите (и не само) на родната ми къща. Почти съм сигурна, че мога да открия една безумна колекция от салфетки, към която се отнасях като към безценно богатство. Изваждах всички на леглото и ги нареждах обратно в кутията. Третирах с особено внимание специалните и по-редки, които бяха "луксозни". Блаженство, спокойствие. Това изпитвах тогава, нареждайки едни глупави салфетки в кутия, която после прибирах на най-горния рафт в секцията над спалнята. За по-сигурно.

Сега първокласничката на моята колежка си играе на компютъра. Разни интернет игри...
Нейното детство, моето детство?...
Спомням си, че имах шарен пумпал. Също и огромна плачеща кукла, на която извадих проклетото нещо от корема. Просто трябваше да разбера какво има там вътре. Имах и една от онези щури играчки, които те побъркват с опулените си очи и колкото и да ги буташ, те все се изправят...

На село, по време на безкрайните летни ваканции, с братовчедките ми си играехме с един конструктор. Някакъв соц вариант на днешното Лего. Едно от малкото ни забавления. Също както няколкото плюшени играчки и кутията с панделки на майка ми, подарък от нейните непознати другарчета в Русия. След време ни омръзваше и пускахме грамофона с плочи. Танцувахме и подскачахме по леглата и бягахме като от чума, когато дядо ми се опитваше да ни просвети в народната музика.
Като малко по-големи открих под леглото чували със списания - "Космос", "Жената днес" и разни други такива. Абонамент. Днес просто има интернет.
Чаках да дойде време нашите да ме приберат от село и убивах скуката в дъждовните дни с историите за инспектор Стрезов. Мда, исках да стана детектив. Истински, при това.
Правихме дълги разходки в гората, повече пречехме, отколкото помагахме на баба и дядо за сеното, но беше весело. Всяка година брояхме белите, които сме направили и подобрявахме рекорда от миналата... Говоря за двуцифрени числа.

Спомням си, когато нямаше. Нямаше нищо. По магазините и вкъщи. Пристигахме на село с торба шоколади и бонбони, които разпределяхме за всеки ден от вакацията. Ядяхме ги пестеливо, по малко. На село имаше само един хранителен магазин, а в него само неща от първа необходимост, които не се произвеждат в градината - захар, сол, ориз...
Чудех се на разказите на дядо ми от неговото детство. Когато бил малък, майка му му давала бучка захар, но рядко в особено специални случаи. Тогава бил извънредно щастлив и доволен... Всички продукти били в огромна ракла, под ключ... Сега, седемдесет години по-късно, е доста по-различно. Изобилие, информиран избор, конкурентност...

Прибирайки се в Смолян, на масата сядаме 3 поколения. Много неща ни свързват, но сме толкова различни. Баба ми сякаш успява да е в крак с времето, понякога трудно произнася навлизащите в ежедневието марки и продукти с английски имена... С носталгия си спомня за онова минало време. Да, нямало е много неща, много неща не са били както трябва, но е била щастлива. Не мисля, че соцът й липсва. Съмнявам се, че копнее за него. Според мен, тя тъгува за младостта си, когато са били заедно с дядо ми... Онези години на споделена обич и мечти. Като моите днес.

Преди седмица се наложи да издирвам вкъщи акта за раждане на Георги. Преравях шкафовете, ровичках из документи и кашони, оставени за пренареждане още при нанасянето в новия апартамент. За после. Това "после" все не идва и не идва. Това са моите спомени, за които никога не намирам сили да подредя. Време винаги има. Просто се загубвам и потъвам в тях, а после се възстановявам със седмици от тежкото чувство на тъга, което ме обзема.
Надявам се, че един ден ще успея да подредя моята лична инвентарна книга, която да разкаже на децата ми каква съм била. За ежедневието ми. Малките неща, които са ме правили щастлива и на които съм се усмихвала. Които съм запазила, за да мога накой ден да си спомня, докато вечеряме на масата три поколения...